Натаниъл не успява да сдържи смеха си.
— Миналата година спечелихме наградата за „Най-сърдечно село“ — обяснява той.
— Можеш и да се смееш — отвръщам аз, — но в Лондон няма такива сърдечни отношения. Дори да се строполиш мъртъв на улицата, ще те прескочат и ще те подритнат в канавката. Това обаче ще стане, след като ти опразнят портфейла и ти откраднат самоличността. Тук подобно нещо няма да се случи, нали?
— Ами, не — отвръща Натаниъл. Поколебава се. — Ако умреш, цялото село ще се събере около леглото ти и ще изпеят прощална песен.
Усмихвам се.
— Едно време я знаех. „Пръсни розови листенца.“
— Именно. — Той кимва. — И ще направят сладки за след опелото.
Известно време вървим смълчани. Дребно животинче пресича пътя, спира, поглежда ни с две яркожълти кръгли очички като фарчета и хуква към храстите.
— Припомни ми прощалната песен — моля го аз.
— Беше нещо такова. — Натаниъл прочиства гърлото си, след това запява тъжно и немелодично: „О, не. Той си отиде завинаги.“
Едва успявам да сдържа кикота си.
— Ами ако е жена?
— Добър въпрос. Тогава пеем друга прощална песен. — Той си поема дълбоко дъх и запява пак така немелодично: „О, не. Тя си отиде завинаги.“
Стомахът ми ще се пръсне, докато се напъвам да не се изсмея.
— В Лондон няма прощални песни — обяснявам аз. — Просто продължаваме напред. Нас, лондончаните много ни бива по продължаването напред. Трябва да сме все първи.
— Знам какви са лондончаните. — Натаниъл става мрачен и сериозен. — Известно време живях в Лондон.
Зяпвам го учудена. Натаниъл е живял в Лондон? Опитвам се да си го представя как се вози в метрото и чете вестник.
— Сериозно? — питам накрая аз и той кимва.
— Беше ми безкрайно неприятно. Честна дума.
— Ама какво… защо…
— Една година, преди да кандидатствам в университета, бях сервитьор. Апартаментът ми беше срещу един денонощен супермаркет. По цяла нощ светеше и флуоресцентните лампи не спираха да мигат. А пък шумът… — Той се мръщи. — За десет месеца там нямах нито миг спокойствие. Нито веднъж не чух птича песен. Така и не видях звездите.
Веднага вдигам поглед към ясното нощно небе. Очите ми бавно свикват с тъмнината и започват да се появяват ситни точици, да образуват форми, които не познавам. Той е прав. Над Лондон никога не съм виждала звезди.
— Ами ти? — Гласът му ме връща обратно на земята.
— Какво аз?
— Щеше да ми разкажеш за себе си — настоява той. — Как се озова тук?
— А-ха. — Отново ставам нервна. — Да, така беше. — Въпреки че той не може да ме види добре в тъмното, аз извръщам поглед и умът ми действа на пълни обороти, доколкото това е възможно след три чаши вино.
Трябва да му кажа нещо. Може би да разкажа някои дребни неща. Ще му кажа истината, но няма да споменавам, че съм адвокат.
— Ами… — започвам най-сетне аз. — Бях в Лондон. Бях започнала…
— Връзка — подсказва ми той.
— Ами… да. — Преглъщам. — Виж, всичко се обърка. Качих се на влака и… се озовах тук.
По мълчанието му разбирам, че очаква да чуе още нещо.
— Няма друго — завършвам аз.
— Няма ли? — Той не може да повярва. — И това ли беше дълго за разказване?
Господи!
— Виж. — Обръщам се към него и усещам колко бързо бие сърцето ми. — Знам, че щях да ти разкажа още. Подробностите не са важни. Има ли значение какво съм правила… или каква съм? Важното е, че сега съм тук. Току-що прекарах най-хубатата вечер в живота си. Никога не ми е било по-приятно.
Виждам, че му се иска да ме предизвика; дори отваря уста, за да заговори. След това изражението му омеква и той се извръща, без да каже и дума.
Обзема ме отчаяние. Дали не съсипах всичко? Може би трябваше да му кажа истината. Защо не измислих нещо за някакво гадже?
Продължаваме да вървим смълчани. Рамото на Натаниъл се отрива в моето. След това усещам ръката му. Пръстите му докосват моите отначало случайно, след това бавно се промъкват.
Цялата потръпвам и се стягам, но не мога да си наложа да си поема дъх. Нито един от двамата не проговаря. Чуват се само стъпките ни и далечно бухане на сова. Ръката на Натаниъл е топла и стиска уверено моята. Усещам грубите мазоли, когато палецът му започва да ме милва.
Все още мълчим. Не съм сигурна дали изобщо ще мога да заговоря.
Спираме на алеята пред къщата на семейство Гайгър. Той поглежда към мен и ми се струва строг и много сериозен. Усещам как дъхът не ми достига. Не ме интересува колко е очевидно, че го желая.
И без това не ме бива да спазвам правилата.
Той пуска ръката ми и ме прегръща през кръста. След товна бавно ме притегля към себе си. Затварям очи и се приготвям да се отдам на целувката.
— За бога! — провиква се познат глас. — Няма ли най-сетне да я целунеш?
Трепвам рязко и отварям очи. Натаниъл е не по-малко шокиран и се отдръпва. Завъртам се и с истински ужас забелязвам Триш, облегната на прозореца на горния етаж, стиснала неизменната цигара, докато ни наблюдава.
— Не съм моралистка — обажда се отново тя. — Позволено ти е да я целунеш.
Поглеждам я вбесена. Тя да е чувала за „дискретност“ или „право на личен живот“?
— Хайде, давай! — Върхът на цигарата й тлее, докато размахва ръка. — Не ми обръщайте внимание.
Да не й обръщаме внимание ли? Съжалявам, но не мога да го направя, докато Триш е зрител. Поглеждам страхливо към Натаниъл, който е не по-малко стреснат от мен.
— Дали да… — замълчавам, защото не съм сигурна какво да предложа.
— Не е ли чудесна лятна нощ? — добавя Триш, очевидно готова да си поприказваме.
— Наистина е чудесна — отвръща любезно Натаниъл. Срещам погледа му и усещам как смехът ми напира. Пълен провал. Романтичният момент отлетя.
— Ами… благодаря ти за прекрасната вечер — казвам аз и се опитвам да остана сериозна. — Кажи! Да зарадваме ли госпожа Гайгър или да я оставим разочарована?
И двамата се обръщаме към любопитно надвесената на прозореца Триш. Все едно, че беше на театър, а аз всеки момент щях да изпълня пред Натаниъл еротичен танц.
— Ами… според мен заслужава да я оставим разочарована — обяснявам с усмивка аз.
— Значи ще се видим утре.
— Ще бъда у майка ти в десет.
— Ще те чакам.
Той протяга ръка и едва докосваме пръстите си, а след това се обръща и си тръгва. Наблюдавам го как се скрива в мрака и тръгвам към къщата. Цялото ми тяло тръпне.
Доволна съм, че не доставихме удоволствие на Триш. Само че какво да кажа за разочарованието, което изпитвах аз?
16
На следващата сутрин ме буди силното почукване на Триш по вратата.
