— Фрея… — затварям отчаяно очи.
— Май попрекалих, а? Тя обаче се върза! Трябва да затварям, сладурче. Обичам те.
— И аз те обичам.
Тя затваря и в първия момент оставам неподвижна. Банята внезапно притихва без дрезгавия глас на Фрея и шумотевицата в Индия.
Поглеждам часовника си. Девет и четирийсет и пет. Имам време колкото да погледна.
Три минути по-късно седя на бюрото на Еди и барабаня нервно с пръсти, докато чакам да вляза в интернет. Помолих Триш да пусна имейл до лейди Еджърли и тя с огромно удоволствие ми отключи кабинета и застана любопитно зад стола, докато я помолих любезно да ме остави.
Вече мога да действам и бързо написвам www.carterspink.com.
Появява се познатото до болка пурпурно лого и описва кръг на екрана. Усещам как старото напрежение се надига, също като листа, изплували от дъното на езеро. Поемам си дълбоко дъх, прескачам уводната страница и се насочвам към сътрудниците. Списъкът се появява. Да, Фрея е права. Преглеждам имената от Снел до Тайлър. Няма Суитинг.
Въздъхвам и си казвам, че трябва да мисля разумно. Естествено, че са премахнали името ми. След като съм уволнена, какво друго да очаквам? Това бе старият ми живот и вече нямам връзка с него. Би трябвало просто да изключа компютъра, да отида у Айрис и да забравя цялата тази работа. Така би трябвало да постъпя.
Вместо това посягам към мишката и изписвам „Саманта Суитинг“, а след това пускам търсене. След малко на екрана се появява „Няма резултат“ и аз зяпвам удивена.
Как така? В целият уеб сайт ли? Ами архивите?
Бързо маркирам „Сделки“ и се опитвам да открия „Евро-Сал“, сливане с „ДанКо“. Това бе значителна сделка от миналата година и аз се занимавах с финансовата част. Отчетът излиза на екрана със заглавие „«Картър Спинк» — юридически съветник в сделка за 20 милиарда лири“. Погледът ми пробягва по познатия текст. „Екипът на «Картър Спинк» бе представляван от Арнолд Савил и сътрудниците Гай Ашби и Джейн Смайлингтън.“
Не мога да повярвам. Ръката ми застива, а след миг препрочитам текста отново и се опитвам да открия липсващата част „… и Саманта Суитинг“. Би трябвало да го пише. Само че името ми го няма. Изхвърлили са ме. Бързо написвам друга сделка — закупуването на „Конлон“. Със сигурност ме пишеше в този доклад. Чела съм го, за бога. Бях включена в екипа, имам и грамота, която го потвърждава.
Само че името ми не се споменава и там.
Сърцето ми отчаяно блъска, докато проверявам сделка след сделка назад в годините. Две години назад. Пет години назад. Просто са ме изхвърлили. Някой си е направил труда да прегледа целия уеб сайт и да свали името ми. Заличили са ме от всички сделки, в които съм участвала. Все едно, че никога не съм съществувала.
Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да запазя спокойствие. Само че гневът напира, жарък и настойчив. Как смеят да променят историята? Как смеят да ме изхвърлят с лека ръка? Дала съм им седем години от живота си. Не могат да ме заличат просто така, не могат да се престорят, че никога не съм работила за тях…
И тогава ми хрумва друга мисъл. Защо са се постарали да го направят? Други са напускали фирмата и не са постъпвали по този начин с тях. Защо се оказвам толкова неудобна? За минутка оставам загледана в екрана. След това бавно изписвам www.google.com и вписвам „Саманта Суитинг“. Добавям „адвокат“, за да съм сигурна и зачаквам търсенето да приключи.
След миг екранът се изпълва. Преглеждам бързо статиите и имам чувството, че някой ме е ударил по главата.
„… фиаското със Саманта Суитинг…“
„… откритие, Саманта Суитинг изчезна безследно и остави колегите си да…“
„… чул за Саманта Суитинг…“
„… вицове за Саманта Суитинг. Как се нарича адвокат, който…“
„… Саманта Суитинг е уволнена от «Картър Спинк»…“
Предложенията нямат край. Има уеб сайтове на прависти, правни новини, съобщения, пуснати от студенти. Сякаш всички, които имат нещо общо с правото, говорят за мен зад гърба ми. Като в мъгла се прехвърлям на следващата страница, а има и още. Следва нова страница, след това още една.
Все едно, че оглеждам взривен мост. Преценявам щетите и едва сега разбирам колко е зле положението.
Никога повече няма да мога да се върна.
Знам го със сигурност.
Май досега не го знаех. Изглежда съм се заблуждавала. Не сьм мислила трезво.
Усещам, че бузите ми са мокри, когато скачам от стола, по поне съобразявам да изтрия сайтовете, в които съм влизала, да не би Еди да погледне от любопитство. Изключвам компютъра и оглеждам тихата стая. Това е мястото ми. Нямам повече работа там. С онази част от живота ми е свършено.
Както и предишните пъти, къщата на Айрис ми прилича на излязла от вълшебна приказка. Затичвам се задъхана към вратата. Дори по-красива е от обикновено, защото заедно с кокошките из двора се разхождат гъски.
— Здравей — поздравява ме тя с усмивка от стъпалата, стиснала чаша чай. — Защо си така запъхтяна?
— Исках да дойда навреме. — Оглеждам градината, но Натаниъл не се мярка.
— Натаниъл трябваше да отиде да поправи някаква тръба в един от пъбовете — обяснява Айрис, все едно прочела мислите ми. — Двете с теб ще направим хляб.
— Супер! — отвръщам аз. Тръгвам след нея към кухнята и си слагам вече познатата престилка.
— Аз започнах — казва Айрис и се приближава към стара купа, оставена на масата. — Мая, топла вода, разтопено масло и брашно. Смесваш ги и се получава тесто. Само че трябва да го омесиш.
— Добре — отвръщам аз и впивам невиждащ поглед в тестото. Тя ме поглежда любопитно.
— Добре ли си, Саманта? Защо ми се струва, че нямаш настроение.
— Добре съм. — Опитвам се да се усмихна. — Извинявай.
Права е. Не съм на себе си. Я стига! Съсредоточи се!
— Знам, че хората имат уреди за тази работа — обяснява тя и слага тестото на масата. — Така се прави по старомодния начин. И е много по-вкусно.
Тя започва да меси.
— Видя ли как? Прегъваш и притискаш. Трябва да вложиш малко сила и енергия.
Предпазливо притискам ръце в мекото тесто и се опитвам да повторя движенията й.
— Точно така — поощрява ме Айрис и ме наблюдава внимателно. — Трябва да си изработиш ритъм и да го следваш. Месенето е чудесен начин да се освободиш от стреса — продължава тя насмешливо. — Представи си, че мачкаш най-злия си враг.
— Дадено! — успявам да отвърна весело аз.
Само че в гърдите ми се е затегнал възел, който не се отпуска, докато меся. Истината е, че колкото повече мачкам тестото, толкова по-стегнат става. Не мога да прогоня от мислите си уеб сайта. Не мога да се преборя с чувството, че с мен е извършена несправедливост.
Толкова много съм направила за тази фирма. Печелила съм клиенти. Договаряла съм сделки. Не съм била безгласна буква.
— Колкото повече мачкаш тестото, толкова по-вкусен ще стане хлябът — обяснява Айрис и приближава усмихната до масата. — Усещаш ли как се затопля и става по-еластично в ръцете ти?
Поглеждам полепналото по пръстите ми тесто, но не мога да осъществя връзка с него. Не разбирам какво ми говори. Сетивата ми отказват да работят. Умът ми се стрелка безцелно.
Отново започвам да меся, влагам повече усилия от преди, опитвам се да овладея техниката. Искам да постигна същото задоволство, което усетих миналия път, докато бях тук, да се насладя на простите земни неща. Въпреки това продължавам да губя ритъма; изругавам отчаяно, когато тестото полепва по пръстите
