поглед в чинията. — Бях планирала и предначертала всичко.
— Само че не стана така.
В продължение на няколко секунди не мога да отговоря. Спомням си момента, когато научих, че съм партньор. Това бе миг на най-искрена радост. И тъкмо тогава си помислих, че животът ми си идва на мястото, че съм постигнала съвършенството.
— Не — казвам аз и се опитвам да не се издам. — Наистина не стана така.
Айрис ме наблюдава с ясните си очи, пълни със съчувствие и разбиране. Имам чувството, че умее да чете чужди мисли.
— Не се обвинявай, пиленце — прошепва тя. — Всички имаме провали.
Не мога да си представя Айрис да се провали в нещо. Тя ми се струва толкова спокойна и организирана.
— И на мен ми се е случвало — отвръща тя, разбрала по изражението ми за какво мисля. — Случи се, след като Бенджамин си отиде. Стана толкова неочаквано. За една нощ загубих всичко, което имах.
— И така… ти какво… — разпервам безпомощно ръце.
— Намерих друг начин — отвръща тя. — Само че ми отне време. — За няколко секунди задържа погледа ми, след това свежда очи към часовника. — Време е да си направим по едно кафе. Ще видя какво става с хляба. — Ставам, за да й помогна, но тя настоява да седна.
— Стой, стой. Почини си.
Седя на шарената сянка, отпивам леден чай и се опитвам да се отпусна. Опитвам да се насладя на прекрасната градина. Само че в гърдите ми бушуват чувства.
Друг начин.
Не познавам никакъв друг начин. Нямам представа какво правя; нямам представа накъде да тръгна. Имам чувството, че светлината е угаснала и опипвам пътя; правя бавни ситни крачки незнайно накъде. Единственото, в което съм сигурна, е, че не мога да се върна към миналото.
Затварям очи и се опитвам да избистря мислите си. Изобщо не трябваше да проверявам уеб сайта. Изобщо не трябваше да чета онези коментари. Това за мен вече е далечен свят.
— Подай ми ръката си, Саманта. — Гласът на Айрис прозвучава зад мен. — Не отваряй очи. Хайде!
Нямам представа какво е намислила, но затварям очи и протягам ръце. Наоколо се разнася мирис на мая. Отварям ги и виждам самун хляб.
Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Прилича на истински хляб. Истински добре опечен хляб, изложен на витрината на пекарната. Пухкав, златистокафяв, с леки резки и хрупкава коричка. Ароматът му е фантастичен и аз усещам как устата ми се пълни със слюнка.
— И сега ми кажи, че това е нищо. — Айрис стиска ръката ми. — Ти го направи, миличка. Трябва да се гордееш със себе си.
Не мога да отговоря. В гърлото ми набъбва нещо горещо, докато държа топлия хляб. Аз съм направила този хляб. Сама. Аз, Саманта Суитинг, която не бе сигурна как да сложи в микровълновата пакет супа. Същата Саманта, която отдаде седем години от живота, за да се окаже нищо, за да бъде заличена отвсякъде. Същата Саманта, която не бе сигурна коя е.
Направила съм самун хляб. В момента това е единственото, за което мога да се хвана.
За мой ужас сълзите потичат по бузите ми. Това е смешно. Трябва да се овладея.
— Изглежда много хубав — чувам гласа на Натаниъл зад себе си и се завъртам към него стресната. Той е застанал до Айрин и косата му блести на слънцето.
— Здрасти — обаждам се притеснено аз. — Мислех, че оправяш… някаква тръба.
— Не съм я оправил още — кима той. — Просто се отбих до нас.
— Ще отида да извадя и останалия хляб. — Айрис ме потупва по рамото и тръгва към къщата.
Изправям се и поглеждам Натаниъл над хляба. Само като го зърна, и в гърдите ми нахлуват какви ли не чувства.
Като се замисля, те са все едни и същи, с много малка разлика.
— Ти добре ли си? — пита той, когато забелязва сълзите ми.
— Разбира се. Денят ми бе много необикновен — отвръщам аз и бърша издайническата влага от бузите. — Обикновено не съм толкова чувствителна, когато видя хляб.
— Мама казва, че си малко разочарована. — Той извива едната си вежда. — Заради месенето ли е?
— Заради бухването — обяснявам с крива усмивка. — Чакането. Не ме бива да чакам.
— А-ха. — Спокойните сини очи на Натаниъл се впиват в моите.
— За всичко е така. — Май с всяка дума се доближавам до него, въпреки че не съм сигурна как става. — Трябва да имам каквото реша на момента.
— А-ха.
Сега вече сме на няколко сантиметра един от друг. Когато вдигам поглед към него, усещам, че дишам бързо и разочарованията, натрупани през последните две седмици, сякаш избуяват в мен. Напрежението набъбва и знам, че повече не мога да го изтьрпя. Трябва ми отдушник. Тъй като не мога да се спра, посягам към него и придърпвам лицето му към своето.
Не съм се целувала така, откакто бях тийнейджърка. Прегърнати сме и останалата част от света сякаш не съществува за нас. Напълно забравяме за него. Триш може да застане на две крачки с видеокамера, да нарежда какво да правим и аз пак няма да я забележа.
Сякаш часове по-късно отварям очи и се отдръпвам. Устните ми са подпухнали, не мога да се държа на краката си. Натаниъл също е разтърсен. Очите му са станали лъскави и той диша по-тежко.
В този момент забелязвам, че хлябът се е смачкал. Опитвам се да върна формата му и го оставям на масата също като на изложба за несполучливи глинени изделия, докато се опитвам да си поема дъх и да се успокоя.
— Нямам много време — казва Натаниъл. — Трябва да се връщам в кръчмата. — Плъзва ръка по гърба ми и аз усещам как тялото ми се устремява към неговото.
— Не ми трябва много време — отвръщам аз, гласът ми е дрезгав от желание.
Кога станах толкова дръзка?
— Наистина нямам много време. — Той поглежда часовника си. — Около шест минути.
— Трябват ми точно шест минути — прошепвам аз и го поглеждам примамливо, а Натаниъл ми се усмихва в отговор, сякаш се шегувам.
— Сериозно — казвам аз и се опитвам гласът ми да прозвучи хем сериозно, хем сексапилно. — Много съм бърза. Приблизително шест минути.
За няколко секунди цари мълчание. По лицето на Натаниъл се изписва недоверие. Защо ли не е толкова впечатлен, колкото си мислех?
— Ами… ние тук го даваме малко по-бавно — казва накрая той.
— Ясно — отвръщам аз и се опитвам да не покажа колко съм разочарована. Какво се опитва да ми подскаже той? Да не би да има някакъв проблем? — Ъъъ… ами… сигурна съм… — гласът ми пресеква.
Изобщо не трябваше да започвам това изречение. Той отново поглежда часовника си.
— Трябва да вървя. Довечера ще пътувам до Глостър.
Усещам как се отдръпва от мен и тонът му става делови.
Почти не ме поглежда. Изобщо не биваше да споменавам за време, осъзнавам ужасена аз. Всички знаят, че по време на разговор за секс с някой мъж не бива да се споменава времето. Това е основно правило. Също както не бива да се посяга към дистанционното, освен ако звукът не е изключен.
— И така… доскоро — подхвърлям аз и се старая да говоря напълно естествено. — Какво ще правиш утре?
— Още не знам. — Той свива рамене. — Ти тук ли ще бъдеш?
— Предполагам. Може би.
— Може да се видим.
След тези думи той тръгва, а аз оставам със смачкания самун хляб напълно объркана.
Все още ли нещата между нас са наред? Да не би току-що да съсипах всичко?
Нямам никаква представа.
