смеха си.
— Изглеждате чудесно, госпожо Гайгър — окуражавам я аз. — Честна дума.
Двамата с Еди успяваме да я накараме да се дръпне от огледалото, да потегли към вратата и да се качи в поршето. Еди е прав, този ден ще бъде зверски горещ. Небето е прозрачно синьо, а слънцето още отсега напича.
— По кое време ще се върнете? — питам ги аз.
— Късно вечерта — отвръща Триш. — Еди, къде е подаръкът? А, Натаниъл, ето те и теб.
Поглеждам над колата леко притеснена. Ето го и него, пристига по алеята, облечен в дънки, обул еспадрили, с някаква стара сива тениска и неизменната раница. А пък аз съм по халат и дори не съм сресана.
Все още не знам какво става между нас.
Въпреки това някои части от тялото ми вече реагират на присъствието му. Дори не се замислят, че съм объркана.
— Здрасти — обаждам се аз, когато той се приближава.
— Здрасти. — Очите му заблестяват приятелски, но той не прави опит нито да ме целуне, нито дори да се усмихне. Спира и ме поглежда. Има нещо в напрегнатия му многозначителен поглед, което кара краката ми да омекнат.
Или сме все още на етапа на вчерашната целувка, или съдбата ми е да не мога да откъсна очи от него.
— Значи… — извръщам очи настрани и свеждам поглед към чакъла — днес ти предстои… много работа.
— Малко помощ ще ми дойде добре — подхвърля небрежно той. — Ако нямаш други задължения.
В мен напира огромно задоволство, което успявам да прикрия с леко покашляне.
— Ясно. — Свивам леко рамене, почти намръщена. — Ами… може би.
— Супер. — Той кимва на семейство Гайгър и тръгва към градината.
Триш наблюдава размяната на реплики, без да крие недоволството си.
— Май не сте много любвеобилни един към друг — натяква тя. — Според мен…
— Остави ги на мира, за бога! — скастря я Еди и пали мотора. — Да вървим, където сме тръгнали, и да приключваме с проклетото парти.
— Еди Гайгър! — писва Триш и се завърта към него. — Това е партито на сестра ми! Нима не разбираш…
Еди дава газ и заглушава гласа й. Поршето се изстрелва напред, разпилява наоколо чакъл и аз оставам сама пред притихналата къща.
Така.
Значи останахме само двамата с Натаниъл. Двамата сме сами. Чак до осем довечера. На по-добър сценарий не можех да се надявам.
Всичко в мен пулсира. Все едно съм диригент с палка, все едно съм започнала увертюра.
Привидно небрежно се обръщам и поемам към къщата. Докато минавам покрай цветните лехи, спирам за момент, поглеждам някакво растение и задържам зелените листенца в ръка.
Мога да се разходя, за да видя къде е, и да му предложа помощта си. Ще бъде много мило от моя страна.
Насилвам се да не бързам. Влизам под душа, обличам се и закусвам с чай и ябълка. След това се качвам на втория етаж и се гримирам. Не много. Колкото да подчертая каквото трябва.
Дрехите ми не са елегантни. Тениска, памучна пола и чехли. Поглеждам се в огледалото и усещам как цялата тръпна от нетърпение. Затова пък в главата ми няма нито една разумна мисъл. Май дори не мога да мисля. Което не е толкова зле.
След като излизам от хладната къща, в градината ми се струва палеща жега. Тихо е, а въздухът трепти. Оставам на сянка и тръгвам по една от пътеките, защото нямам представа къде работи. Накъде съм се запътила? Виждам го сред цъфналата лавандула. Намръщил се е заради слънцето, докато връзва храстите.
— Здрасти — започвам аз.
— Здрасти. — Той вдига поглед и избърсва чело. Очаквам да изостави работата си, да пристъпи към мен и да ме целуне. Само че той не помръдва. Продължава да връзва, след това прерязва връвта с нож.
— Дойдох да ти помогна — обяснявам след кратко мълчание аз. — Какво ще правим?
— Ще връзваме граха. — Той посочва растенията, които растат във формата на вигвами. — Трябват им подпори, иначе ще увиснат. — Подхвърля ми топка връв. — Давай. Да връзваш внимателно.
Той не се шегува. Наистина ще му помогна с работата в градината. Предпазливо развивам връвта и наблюдавам как работи. Меките листа и цветчета ме гъделичкат и изпълват въздуха с невероятно сладко ухание.
— Така добре ли е?
— Я да видя. — Натаниъл се приближава. — А-ха. Можеш да стягаш малко повече. — Ръката му докосва моята и той се обръща. — Направи още едно.
Ръката ми тръпне от допира му. Нарочно ли го направи? Не много уверено връзвам следващия стрък и затягам повече.
— Така вече е добре. — Неочаквано гласът му зазвучава зад мен и аз усещам пръстите му на врата си, а след това проследяват извивката на ухото ми. — Трябва да довършиш редицата.
Това вече не беше случайно. Няма съмнение. Обръщам се към него, за да го докосна и аз, ала той вече е от другата страна на редицата и оглежда задълбочено стрък грах, сякаш нищо не се е случило.
Той май е решил да си играе с мен, разбирам аз.
Добре, готова съм да се включа.
Вълнението ми не преминава, докато се прехвърлям от стрък на стрък. Тихо е освен шумоленето на листата и съскането на връвта, когато я прерязвам. След още три стръка стигам края на реда.
— Готово — обявявам аз, без да се обръщам към него.
— Браво. Я да видя. — Приближава се, за да провери работата ми. Едната му ръка пълзи по бедрото ми, повдига полата и пръстите му галят крака ми. Не мога да помръдна. Като хипнотизирана съм. След това той неочаквано се отдръпва и отново се захваща с работата си.
— Какво… — Дори не съм в състояние да изрека смислено изречение.
Целува ме кратко и настойчиво по устата.
— Хайде, давай. Трябва да оберем малините.
Редиците малини са в друг край на градината, оградени от зелена мрежа. Земята под тях е суха. Когато се пъхваме сред тях, се чува единствено жуженето на насекоми и плясъкът от крилцата на оплели се сред клоните птички, които Натаниъл прогонва.
Обираме първата редица, без да си кажем и дума, съсредоточени да приберем малина след малина. В края на редицата устата ми е изтръпнала, ръцете ми са издраскани, да не говорим, че цялата съм потна. Става все по-горещо сред храстите и имам чувството, че на другите места в градината е по-хладно.
Двамата се засичаме в края на реда и Натаниъл ме поглежда. Отстрани на лицето му се спуска капка пот.
— Много е горещо — отбелязва той. Оставя щайгата на земята и съблича тениската.
— Да. — Между нас все още прехвърчат искри. След това, съвсем предизвикателно се събличам и аз. Оставам по сутиен на сантиметри от него, кожата ми е бяла като мляко в сравнение с неговата.
— Обрахме ли достатъчно? — Посочвам щайгата, но той дори не свежда поглед.
— Още не сме.
Нещо в изражението му кара краката ми да омекнат. Срещам погледа му и имам чувството, че или е настъпил моментът на истината, или ще продължим с предизвикателствата.
— Не мога да достигна онези — посочвам аз избуялите клони.
— Ще ти помогна. — Навежда се над мен, телата ни се допират и аз усещам устните му по ухото си, докато събира плодовете. Цялото ми тяло откликва. Не мога да търпя повече. Това трябва да престане. А никак не искам да престава.
Само че той продължава. Движим се по редовете като танцьори, започнали вихрен флирт. Привидно
