17
Както вече ви казах, трябва да има друга система. Трябва да се измисли някакъв всеобщ знак, който не оставя място за недоразумения. Може би трябва да е някакъв сигнал. Или пък дискретен стикер за ревера в различни цветове, за да показва различни неща:
Свободен/Зает
Има връзка/Няма връзка
Сексът предстои/никакъв секс/сексът временно се отлага.
Как иначе да се ориентира човек какво става? Как наистина?
До следващата сутрин мислих дълго и усилено и не стигнах до никакво заключение. Или: а) Натаниъл се обиди от приказките ми за секса, или вече не се интересува. Вторият вариант: б) всичко е наред и той още ми е навит или пък се прави на мъж и не казва много, така че аз ще трябва да спра да настоявам.
Може да е нещо по средата.
Може да е и нещо друго, което не ми е хрумнало. Или пък…
Всъщност казаното дотук обобщава нещата. Въпреки това, докато мисля по този въпрос, се чувствам напълно объркана.
Накъде към девет слизам долу по халат и заварвам Еди и Триш в хола, и двамата много елегантни. Еди си е сложил сако с лъскави златни копчета, а Триш е в бял копринен костюм с най-големия корсаж от изкуствени червени рози, който някога съм виждала. Освен това й е доста трудно да закопчае копчетата на сакото. Накрая успява да провре последното в илика и отстъпва от огледалото леко задъхана, за да се погледне.
Сега обаче почти не може да си мърда ръцете.
— Какво ще кажеш? — обръща се тя към Еди.
— Много добре — отбелязва той, докато се мръщи над „Пътна карта на Великобритания“ от 1994 година. — Това А347 ли е? Да не би да е А367?
— Струва ми се… според мен е по-добре, ако сакото остане разкопчано — осмелявам се да кажа аз. — По-естествено е.
Триш ме поглежда с присвити очи, сякаш очаква нарочно да саботирам вида й.
— Да — решава най-накрая тя. — Може и да си права. — Започва да се разкопчава, но е толкова пристегната, че не може да си свие ръцете. А пък Еди се скрива в кабинета.
— Искате ли да ви помогна? — предлагам аз.
— Да. — Вратът й е почервенял. — Бъди така любезна.
Пристъпвам към нея и започвам внимателно да разкопчавам копчетата, което не е лесна работа, защото коприната е много твърда. Когато приключвам, тя отстъпва назад и се оглежда отново, малко разочарована, и започва да подръпва копринената си риза.
— Кажи ми, Саманта… — подхвърля тя. — Ако ме видиш за пръв път… с каква дума ще ме опишеш?
Боже господи! Сигурна съм, че подобни задачи не влизаха в работната ми характеристика. Започвам да си блъскам главата, за да измисля най-ласкателната дума, която мога да се сетя.
— Ами… ъъъ… елегантна — отвръщам най-сетне аз и кимам за потвърждение. — Бих казала, че сте много елегантна.
— Елегантна ли? — Тя се завърта към мен. Нещо ми подсказва, че не съм попаднала на желания комплимент.
— Искам да кажа слаба и фина! — поправям се аз, когато разбирам, че съм направила гаф.
Как можех да пропусна слаба и фина?
— Слаба и фина. — Тя се оглежда няколко секунди и се върти ту на едната, ту на другата страна. — Слаба и фина.
Май не е напълно доволна. Какво му е лошото да си слаб, фин и елегантен, за бога?
Не че тя е фина, слаба или елегантна.
— Какво ще кажеш за… — Тя тръсва коса и нарочно избягва погледа ми. — Какво ще кажеш за… „млада“?
В първия момент съм толкова шашната, че не мога и дума да кажа.
— Млада ли?
Млада в сравнение с какво?
— Да… абсолютно — отвръщам най-сетне аз. — Това се… подразбира.
Моля те, само не ме питай на колко години…
— На колко години съм според теб, Саманта?
Тя върти глава от едната на другата страна, премахва прашинки от сакото, сякаш отговорът изобщо не я интересува. Аз обаче знам, че е наострила уши като локатори и чака да долови дори най-незначителния звук.
Пламвам цялата. Какво да й кажа? Ще се спра на… трийсет и пет. Я стига. Не ставай смешна. Не може да е чак толкова суетна. На четирийсет. Прекалено близо до истината е.
— Вие сте към… трийсет и седем? — осмелявам се да проговоря аз. Триш се обръща и от самодоволното й изражение разбирам, че съм попаднала в целта.
— Всъщност съм на… трийсет и девет! — заявява тя и две алени петна избиват на бузите й.
— Не може да бъде! — възкликвам аз и поглеждам пачия крак, събрал се около очите й. — Невероятно!
Каква лъжкиня. През февруари е навършила четирийсет и шест. След като не иска хората да знаят, не бива да оставя паспорта си на масичката в антрето.
— И така! — възкликва тя, вече значително по-весела. — Целия ден ще прекараме на парти у сестра ми. Натаниъл ще дойде да работи в градината, но ти, предполагам, вече знаеш…
— Натаниъл ли? — сякаш ме удря ток. — Ще идва ли?
— Обади се тази сутрин. Трябвало да сложи колчета на… граха или да връзва нещо. — Тя вади молив за устни и започва да очертава и без това наплесканите си с червило устни.
— Така ли? Не знаех. — Опитвам се да запазя самообладание, но пипалата на възбудата започват да пропълзяват в мен. — Значи ще работи в неделя.
— Често се случва. Наистина е всеотдаен. — Тя отстъпва, за да се огледа, след това започва да си слага още червило. — Чух, че те е завел в кръчмичката си.
Кръчмичка, значи. Това пък откъде дойде?
— Ами, да. Заведе ме.
— Много ми стана приятно. — Тя вади спирала и започва да нанася още по и без това достатъчно слепените си мигли. — За малко да ни се наложи да си търсим нов градинар. Въпреки че щеше да е жалко за него. След като имаше такива големи планове.
Поглеждам я учудена. Май нещо не разбрах. За какво говори тя?
— За кое да е жалко? — питам аз.
— За Натаниъл. За оранжерията. Сади нещо там. — Тя се мръщи на отражението си и почиства оронил се под очите аркансил. — Някакви биологично чисти неща. Показа ни бизнес плановете си. Дори се чудехме дали да не го финансираме. Ние сме от работодателите, които са готови да подкрепят служителите си във всяко отношение, Саманта. — Тя впива в мен сините си очи, сякаш ме предизвиква да не се съглася.
— Разбира се!
— Готова ли си? — Еди излиза от кабинета, нахлупил широкопола сламена шапка. — Днес ще изгорим от жега.
— Еди, не започвай — сопва се Триш и прибира четчицата в спиралата. — Отиваме на това парти и точка по въпроса. Взе ли подаръка?
— И какво стана? — питам аз в опит да подновя разговора. — Какво стана с плановете на Натаниъл?
Триш издава устни към отражението си.
— Ами баща му почина неочаквано и стана онзи проблем с пъбовете. Тогава той реши нещо друго. Така и не купи парцела. — Тя се поглежда недоволно. — Дали да не си сложа розовия костюм?
— Не — отвръщаме едновременно и двамата с Еди. Поглеждам отчаяното лице на Еди и едва сдържам