ми. Горната част на ръцете ме боли, лицето ми е потно. В мен бушува безпокойство, което прави нещата още по-зле.
Как смеят да заличат името ми? Аз бях добър адвокат.
Мама им стара, бях много добър адвокат.
— Искаш ли да си починеш? — Айрис се приближава и ме докосва по рамото. — Трудно е, ако не си свикнала.
— Няма никакъв смисъл! — Думите ми се изплъзват, преди да успея да се спра. — Искам да кажа, че в цялата тази работа няма никакъв смисъл. Да меся хляб. Правиш го, изяждаш го. После… после го няма.
Спирам рязко и сама не мога да обясня какво ми става. Дишам учестено и накъсано. Не съм на себе си.
Айрис ме поглежда внимателно.
— Същото важи за всяка гозба, която приготвиш — изтъква нежно тя. — А също и за живота.
— Именно. — Избърсвам чело с престилката. — Именно.
Не знам какво говоря. Защо се опитвам да се скарам с Айрис? Трябва да се успокоя. Само че усещам как безпокойството в мен набъбва.
— Стига му толкова — спира ме тя и дръпва тестото, за да го превърне в заоблена топка.
— И сега какво? — питам аз и се опитвам да говоря нормално. — Да го сложа ли във фурната?
— Още не. — Айрис оставя тестото върху печката. — Сега ще почакаме.
— Да чакаме ли? — Поглеждам я учудено. — Защо да чакаме?
— Ще чакаме. — Покрива купата с кърпа. — Половин час е достатъчен. Ще направя чай.
— Ама… какво ще чакаме?
— Да бухне и маята да направи магията си. — Тя се усмихва. — Под тази кърпа става едно малко чудо.
Поглеждам към купата и се опитвам да мисля за чудеса. Само че не се получава. Нито ми е спокойно, нито съм в състояние да мисля трезво. Цялата съм като кълбо от нерви. Преди умеех да се владея във всяка ситуация. Контролирах всяка секунда от живота си. А сега ми се налага да чакам някакво тесто. Трябва да остана тук, препасана в престилка, и да чакам някаква… плесен да си свърши работата.
— Извинявай — чувам гласа си аз. — Не мога да го направя. — Тръгвам към вратата на кухнята и излизам в градината.
— Какво? — Айрис тръгва след мен, докато бърше ръце в престилката. — Миличка, кажи ми какво има?
— Не мога да го направя! — врътвам се аз. — Не мога просто… не мога да седя и да чакам търпеливо тестото да бухне.
— Защо да не можеш?
— Защото е пълна загуба на време! — Стискам главата си, обхваната от заслепяващо разочарование. — Това е пълна загуба на време. Всичко това е загуба на време!
— И какво предлагаш да направим? — пита любопитно тя.
— Нещо… важно. Става ли? — Пристъпвам към ябълковото дърво и бързо се връщам, защото не мога да си намеря място. — Нещо истинско.
Поглеждам Айрис и разбирам, че тя не е обидена. Напротив, станало й е весело.
— Че какво по-истинско от месенето на хляб?
Боже господи! Имам желание да изпищя. На нея всичко й е наред — има си кокошките, има си престилката, не е оставила зад гърба си съсипана и напълно провалена кариера, за която е разбрала от интернет.
— Ти не разбираш — казвам аз, готова да ревна. — Съжалявам, но просто не разбираш. Виж… Просто ще си тръгна.
— Не си тръгвай. — Гласът й е стряскащо категоричен. В следващия миг застава пред мен, поставя ръце на раменете ми и ме поглежда с проницателните си сини очи.
— Саманта, преживяла си травма — казва мило тя. — Засегнали те е дълбоко…
— Не съм преживяла никаква травма! — Дръпвам се рязко от нея. — Аз просто… не мога да го направя, Айрис. Не мога да се преструвам. Не съм човек, който може да меси хляб, разбираш ли? Нищо не разбирам от домакинска работа. — Поглеждам нещастно градината, сякаш търся нещо, което да ми помогне. — Вече дори не знам коя съм. Нямам никаква представа.
По бузата ми се стича сълза и аз грубо я избърсвам. Няма да плача пред Айрис.
— Не знам коя съм — въздъхвам аз, вече по-спокойно. — Нямам представа каква е целта ми… нито пък накъде върви животът ми. Нищо не знам.
Енергията ми се е стопила и аз се отпускам на сухата трева. След малко Айрис коленичи до мен.
— Няма значение — успокоява ме тихо тя. — Не се самоизмъчвай, защото не знаеш отговорите. Човек не винаги знае кой е. Не е нужно да си наясно с това, накъде си се отправила Понякога ти стига да разбереш каква е следващата стъпка.
Известно време и двете мълчим. Оставям думите й да се загнездят в главата ми.
— И каква ще бъде следващата ми стъпка? — питам накрая аз и свивам безпомощно рамене.
— Ще ми помогнеш да почистим боба за обяд. — Тя звучи толкова делово, че не се въздържам и се усмихвам.
Послушно следвам Айрис към къщата, поемам огромна купа шушулки и започвам да вадя боба както тя ми показа. Шушулките остават в кошницата на пода. Бобът остава в купата. Посягам и чистя и така отново и отново.
Чувствам се по-спокойна, докато действам. Не съм знаела, че бобът расте в такива шушулки.
Честно казано, всичко, което знаех, бе, че мога да си взема пакет от супермаркета, да го сложа в хладилника, а седмица след като срокът му на годност е изтекъл, да го изхвърля.
Това вече е нещо истинско. Прясно набран от градината. По-точно от стеблото. Все едно.
Всеки път, когато отворя поредната шушулка, имам чувството, че попадам на нанизани зелени скъпоценни камъни. А когато лапвам едно бобче, има вкус на…
Добре де. Трябва да се свари.
Каква гадост.
Когато приключих с боба, отново се заемаме да месим тестото. Оформяме го на самуни, слагаме ги във форми и след това трябва да чакаме още половин час, за да бухне отново. Само че този път нямам нищо против. Седя на масата с Айрис, похапваме ягоди и слушаме радио, докато стане време да пъхнем формите във фурната. След това Айрис нарязва сирене в една чиния, прави бобена салата, после бисквити, мием ягоди и изнасяме всичко навън на маса под сянката на едно дърво.
— Така — казва тя и налива леден чай във висока чаша. — По-добре ли си?
— Да. Благодаря — отвръщам с неудобство аз. — Извинявай за одеве. Просто…
— Саманта, всичко е наред. — Тя ме поглежда, докато реже сиренето. — Не е нужно да се извиняваш.
— Напротив. — Поемам си дълбоко дъх. — Искрено ти благодаря, Айрис. Беше толкова мила с мен… а и Натаниъл…
— Доколкото разбрах, те е завел в кръчмата.
— Беше невероятно! — възкликвам възторжено аз. — Сигурно се гордееш, че е ваша.
Айрис кимва.
— Семейство Блулет държи тези кръчми от поколения. — Тя сяда и си сипва бобена салата, полята с олио и поръсена с различни подправки. Хапвам и аз. Невероятно вкусна е.
— Сигурно ти е било трудно, когато съпругът ти е починал — решавам се да отбележа аз.
— Всичко беше безкрайно занемарено — признава Айрис. Една от кокошките се приближава до масата и тя я прогонва. — Имахме финансови проблеми. Аз не се чувствах добре. Ако не беше Натаниъл, щяхме да загубим всичките заведения. Той оправи нещата. В памет на баща си. — Очите й се насълзяват, тя се поколебава и вилицата застива пред устата й. — Човек няма представа как ще се стекат нещата, независимо какво възнамерява да направи. Но ти и сама го знаеш.
— Винаги съм си мислила, че животът ми ще протече по определен начин — обяснявам аз, забола
