— Саманта! Трябва да говоря с теб! Веднага!
Още няма осем. Да не говорим, че е събота сутринта. Какво ли е станало?
— Добре! — обаждам се сънено аз. — Само секунда!
Ставам от леглото, навличам халат, главата ми все още е пълна с чудесни спомени от снощи. Ръката на Натаниъл е в моята… Ръцете на Натаниъл ме прегръщат…
— Слушам ви, госпожо Гайгър. — Отварям вратата и заварвам Триш по халат, лицето й е поруменяло, а очите — кръвясали. Покрива с ръка телефона.
— Саманта. — Присвила е очи повече от обикновено и в гласа й личи някакво странно задоволство. — Ти ме измами, нали?
Усещам как шокът приижда на вълни и стомахът ми се свива. Как ли е… Как е разбрала…
— Не си ли? — Тя ме поглежда остро. — Сигурна съм, че знаеш за какво говоря.
Започвам да прехвърлям наум всички лъжи, които съм изръсила пред Триш, включително и най-голямата „Аз съм икономка“. Кой знае какво е открила. Може да се окаже нещо дребно и незначително. А може да е разбрала всичко.
— Нямам представа за какво намеквате — отвръщам аз смутено, — госпожо.
— Виж сега. — Триш пристъпва към мен и коприненият халат гневно се завърта около глезените й. — Сама ще разбереш колко съм разстроена, като никога не си споменала, че си приготвяла паеля за испанския посланик.
Зяпвам я недоумяващо. Испанският какъв?
— На интервюто специално те попитах дали си готвила на известни личности. — Триш извива неодобрително вежди. — Дори не си направи труд да споменеш, че си организирала банкет за триста човека.
Какво? Тази да не би да се смахна напълно?
Тя да не би да се окаже някоя шизофреничка. Това ще обясни доста неща.
— Госпожо Гайгър — започвам нервно аз. — Искате ли да поседнете?
— Не, благодаря — сопва се тя. — Все още разговарям по телефона с лейди Еджърли.
Земята под мен се разтърсва. Тя говори с Фрея по телефони?
— Лейди Еджърли… — Триш лепва слушалката на ухото си. — Напълно права сте, тя е толкова скромна… — Госпожата вдига поглед. — Лейди Еджърли иска да говори с теб.
Тя ми подава телефона и макар че не мога да повярвам, се обаждам.
— Ало?
— Саманта? — Познатият дрезгав глас на Фрея долита заедно с някакво пращене. — Добре ли си? Какво, по дяволите, става?
— Добре съм! — Поглеждам Триш, която е само на два метра от мен. — Просто… ще отида някъде… където…
Без да обръщам внимание на намръщената Триш, бързо се качвам в стаята си и затварям вратата. След това отново се обаждам.
— Добре съм! — Усещам прилив на радост, че отново говоря с Фрея. — Не мога да повярвам, че си ти.
— Какво, за бога, става? — пита отново тя. — Получих съобщението ти, но нищо не разбрах! Станала си домашна помощница? Това ли измисли?
— Не. — Поглеждам към вратата, след това се скривам в банята и пускам вентилатора. — Работя като икономка на пълен работен ден — обяснявам тихо аз. — Напуснах „Картър Спинк“.
— Напуснала си! — повтаря шокираната Фрея. — Напуснала си просто така?
— Не. Изхвърлиха ме. Направих една грешка и ме изхвърлиха.
Все още ми е трудно да го кажа. Трудно ми е дори да мисля.
— Изхвърлили са те заради една нищо и никаква грешка? — Фрея е вбесена. — Мили боже, тези хора…
— Не беше нищо и никаква — прекъсвам я аз. — Грешката беше… ужасна, много неприятно стана. Както и да е, станалото станало. Реших да пробвам нещо различно. Станах икономка за известно време.
— Решила си да станеш икономка — повтаря бавно след мен Фрея. — Саманта, ти да не би да си откачила?
— Какво лошо има? — опитвам да се измъкна аз. — Нали ти сама ми каза да си дам малко почивка.
— Ама защо икономка? Ти не можеш да готвиш!
— Знам.
— Ама ти наистина не можеш да готвиш! — Тя вече се залива от смях. — Опитвала съм манджите ти. Да не говорим, че не си чистила през живота си.
— Знам! — Усещам, че истерията ми ще избликне всеки момент. — Отначало беше истински кошмар. Но вече… научих много. Няма да повярваш колко много.
— Трябва ли да си слагаш престилка?
— Трябва да нося една противна синя полиестерна униформа… — Вече хълцам от смях. — И ги наричам госпожо… и господине… и правя реверанс…
— Саманта, това е пълна лудост — успява да каже Фрея, когато спира да се кикоти. — Пълна лудост. Не можеш да останеш там. Аз ще те спася. Още утре се връщам…
— Недей! — спирам я аз по-разпалено, отколкото възнамерявах. — Недей! Прекарвам… чудесно. Всичко е наред.
Следва подозрително мълчание. По дяволите. Фрея ме познава прекалено добре.
— Има ли мъж? — пита закачливо тя.
— Може би. — По лицето ми се разлива усмивка. — Да, има.
— Разказвай веднага.
— Все още сме в началото. Само че той е… нали се сещаш. Много е сладък. — Нахилила съм се като глупачка и не откъсвам очи от образа си в огледалото на банята.
— Въпреки това… Знаеш, че щом кажеш, веднага пристигам. Можеш да останеш у нас…
— Благодаря ти, Фрея. — Обичам това момиче.
— Пак заповядай. Саманта?
— Кажи? — Следва дълго мълчание и аззапочвам да си притеснявам, че е прекъснала.
— Ами правото? — пита най-сетне Фрея. — Ами партньорството? Знам колко много те използваха. Но нали това ти беше мечтата? Ще я забравиш просто така ли?
Бодва ме болка и съжаление.
— Приключих с тази мечта — заявявам аз. — Партньорите не правят грешки за по петдесет милиона лири.
— Петдесет милиона лири?
— А-ха.
— Мили Боже! — възкликва тя напълно шокирана. — Не знаех. Не мога да си представя как си се справила с всичко това…
— Всичко е наред — прекъсвам я аз. — Преживях го. Честна дума.
Фрея въздиша.
— Знаеш ли, имах чувството, че нещо не е наред. Опитах се да ти пусна имейл през уеб сайта на „Картър Спинк“. Само че страницата ти вече я нямаше.
— Така ли? — Всичко в мен се свива.
— След това си помислих… — Тя замълчава и аз чувам някаква шумотевица около нея. — По дяволите. Превозът ни пристига. Виж, ще ти звънна по-късно…
— Чакай! — спирам я аз. — Преди да затвориш, Фрея, кажи ми какво, за бога, си казала на Триш за испанския посланик?
— А, това ли? — Тя се изкисква. — Тя ме бомбардира с въпроси, затова прецених, че е най-добре да измисля нещо. Казах й, че можеш да сгъваш салфетки като за „Лебедово езеро“, че правиш ледени скулптури… а производителят на мебели Дейвид Линли веднъж те е помолил да му дадеш рецептата си за чийз кейк…
