защото съм притисната в силните му ръце. Дали да не се престоря, че не успявам да схвана? Тогава той ще остане ли така цялата вечер?
— Знаеш ли… — започвам аз и извивам лице към него. И в същия момент спирам, защото забелязвам стар надпис, гравиран на дърво „Забранено влизането с кални ботуши“ и „Никакви работни дрехи“. Отдолу е закован друг надпис. Написан е на жълта хартия, а мастилото е избеляло: „Забранено за адвокати“.
Вглеждам се слисана в надписа. Забранено за адвокати ли? Правилно ли прочетох?
— Готово. — Натаниъл вдига чашата, пълна с блестяща кехлибарена течност. — Това е първата ти халба.
— Браво! — успявам да кажа аз. Насилвам се да не започна да задавам въпроси веднага, след това спокойно посочвам надписа. — Какво е това?
— Не сервирам на адвокати — отвръща сериозно той.
— Натаниъл! Я ела тук! — провиква се някой от другия край на бара и той сумти недоволно.
— Връщам се веднага — докосва ръката ми, след това се отдръпва. Отпивам дълга глътка вино. Не сервирал на адвокати. А защо не сервира на адвокати?
Добре… спокойно, казвам си аз. Това е някоя шега. Не може да е друго. Всички мразят адвокатите не по-малко, отколкото мразят брокерите на недвижими имоти и данъчните служители. Това е всеизвестен факт.
Само че никой не закачва подобни надписи в кръчмите, нали?
Червенокосият барман приближава до мястото ми и вади лед.
— Здрасти — подава ръка той. — Аз съм Еймън.
— Саманта. — Стискам ръката му с усмивка. — Тук съм с Натаниъл.
— Той каза. — Очите му искрят. — Добре дошла в Долно Ибъри!
Наблюдавам го как сервира и ми хрумва, че той може и да знае нещо за надписа.
— Я кажи! — започвам приятелски аз, когато се връща. — Този надпис за адвокатите. Шега е… нали?
— Не бих казал — отвръща весело Еймън. — Натаниъл не може да понася адвокатите.
— Ами! — Не знам откъде ми стигат сили да се усмихна. — Ъъъ… защо така?
— Откакто баща му почина. — Еймън вдига каса портокалов сок и аз се вглеждам в него.
— Защо? Какво се е случило?
— Съдеше се с Градския съвет. — Еймън изоставя работата. — Натаниъл все разправя, че не е трябвало да започва, но адвокатите го насъскали да се заеме с тази работа. Стресът беше направо непосилен, това беше причината да получи инфаркт.
— Боже, какъв ужас — отвръщам шокирана аз. — И сега Натаниъл вини адвокатите.
— Според него изобщо не е трябвало да се стига до съд. Най-лошото стана, след като Бен почина, защото се наложи да продадат една от кръчмите. Нали трябваше да платят хонорарите на адвокатите.
Не мога да повярвам. Поглеждам застаналия в другия край на бара Натаниъл, заслушан внимателно в някакъв човек, челото му, прорязано от бръчки.
— Последният адвокат, който влезе в тази кръчма… — Еймън се обляга заговорнически на бара. — Натаниъл му фрасна един.
— Той го е ударил? — писвам аз, без да мисля.
— Беше в деня след погребението. — Еймън снишава глас. — Един от адвокатите на баща му дойде и Натаниъл го размаза. Още го бъзикаме за тоя случай.
Той се обръща да сервира на някого и аз отпивам отново от виното, а сърцето ми прескача от нерви.
Не бива да се паникьосвам. Значи не понася адвокатите. Това не се отнася за мен. Разбира се, че не се отнася за мен. Мога да бъда откровена с него. Мога да му разкажа за миналото си. Той няма да го използва срещу мен. Няма.
Ами ако го направи?
Ами ако ме удари?
— Извинявай. — Ето че Натаниъл е до мен, приятелски усмихнат. — Добре ли си?
— Абсолютно! — отвръщам пресилено аз. — Прекарвам чудесно!
— Кажи, Натаниъл — обажда се Еймън, докато лъска една чаша. — Намига ми. — Как се наричат пет хиляди адвокати на дъното на океана?
— Добро начало. — Думите сами се изплъзват от устата ми, преди да успея да се спра. — Да пукнат дано… всички до един.
Следва объркано мълчание. Забелязвам, че Еймън и Натаниъл се споглеждат с извити вежди.
Добре. Крайно време е да променя темата. Веднага!
— Кажи ми… Ъъъ… — Обръщам се бързо към групата мъже, скупчили се на бара. — Може ли да сервирам на някого?
В края на вечерта съм наляла поне четирийсет халби, изяла съм порция пържена риба с пържени картофки и карамелов пудинг, бих Натаниъл на дартс, за искрен възторг и радост на клиентите.
— Нали каза, че не си играла преди! — попита той нещастно, след като забих печелившата стреличка.
— Не съм — отвърнах невинно аз. Не е нужно да му казвам, че пет години тренирах стрелба с лък.
Най-сетне Натаниъл обявява, че е време за последните поръчки с дрънкане на звънеца и след повече от час последните ненаситни клиенти се отправят към вратата. Всеки един спира, за да си вземе довиждане с нас.
— Чао.
— Доскоро, Натаниъл.
Наблюдавах хората, докато си тръгваха, и освен туристите всички казваха нещо мило на Натаниъл. Той познава до един обитателите на селото.
— Ние ще почистим — предлага Еймън, когато Натаниъл посяга към мръсните чаши и поема по пет в една ръка. — Дай ги тук. Върви да се забавляваш.
— Ами… добре. — Натаниъл го шляпва по гърба. — Благодаря, Еймън. — Поглежда ме. — Готова ли си да вървим?
Смъквам се от стола с нежелание.
— Невероятна вечер — обръщам се към Еймън. — Много ми беше приятно да се запознаем.
— И на мен. — Той се ухилва. — Изпрати ни сметката.
Усмихвам се и аз, все още въодушевена от атмосферата, от победата на дартс, от удоволствието, че съм прекарала толкова приятна вечер. Никога не бях излизала и не се бях забавлявала толкова.
Да не говорим, че никой в Лондон не ме бе водил на пъб, когато съм ходила по срещи — камо ли от другата страна на бара. На първата среща Джейкъб ме заведе в „Ле Сифид“ в Ковънт Гардън, а двайсет минути по-късно ме остави, за да говори по телефона с Щатите, и забрави да се върне. На следващия ден каза, че трябвало да оправи някаква клауза и да я съобрази с търговския закон, а после „забравил“, че е излязъл с мен.
Най-лошото бе, че вместо да го нарека „гадно копеле“ и да му прасна един, аз го попитах за коя алинея от търговския закон става дума.
След задимената обстановка на кръчмата вечерта ми се струва свежа и хладна. Докато вървим по улицата, отнякъде долитат гласовете на веселяците, излезли от кръчмата преди нас, и в далечината чувам мотора на кола. Няма улично осветление. Единствената светлина идва от кръглата луна и лампите в къщите.
— Забавно ли ти беше? — Струва ми се, че Натаниъл се притеснява. — Нямах намерение да оставаме цялата вечер…
— Много ми хареса, честна дума — отвръщам възторжено аз. — Страхотна кръчма. Невероятно приятелска обстановка. Всички те познават. Ама каква атмосфера само! Всички държат един на друг. Веднага си личи.
— Как така личи? — На него му става забавно.
— Всички се пошляпват по гърбовете — обяснявам аз. — Ако някой изпадне в беда, останалите ще му се притекат на помощ. Очевидно е.
