— Много съм ви задължена! — прекъсвам го бързо аз. — Наистина.
Еди дръпва кърпата за чинии и попива чело. Триш продължава да стиска стола и имам чувството, че всеки момент ще се строполи на земята.
— Нищо не разбирам. — Еди оставя кърпата със замах и се обръща към мен: — Как успя да съчетаеш правото с работата на икономка?
— Именно! — възкликва Триш и се отърсва от унеса. — Кажи! Как, за бога, успяваш да работиш като адвокат в Сити… и да минеш обучение при Мишел дьо ла Ру дьо ла Блан.
Господи! Те още ли не могат да загреят?
— Не съм истинска икономка — отвръщам отчаяно аз. — Не съм учила в „Кордон Бльо“. Мишел дьо ла Ру дьо ла Блан не съществува. Нямам представа как се нарича това нещо. — Грабвам разбивачката за трюфели, оставена настрани. — Аз… аз ви излъгах.
Нямам сили да ги погледна. Чувствам се ужасно.
— Ще ви разбера, ако поискате да напусна — мрънкам аз. — Когато поех работата, ви излъгах.
— Да напуснеш ли? — Триш е истински ужасена. — Не иска ме да напуснеш! Нали, Еди?
— В никакъв случай. — Той се зачервява още повече. — Справяш се чудесно, Саманта. Какво като си адвокат.
— „Излъгах ви“ — повтаря след мен журналистката и записва грижливо в бележника си. — Чувствате ли се виновна заради лъжата, госпожице Суитинг?
— Престанете! — настоявам аз. — Няма да има интервю.
— Госпожица Суитинг казва, че предпочита да чисти тоалетни, вместо да стане партньор в „Картър Спинк“ — продължава журналистката и се обръща към Триш: — Може ли да ми покажете въпросните тоалетни?
— Нашите тоалетни ли? — По бузите на Триш избиват червени петна и тя ме поглежда неуверено. — Ами… Наскоро не сме ремонтирали баните, но те са обзаведени от „Роял Долтън“…
— Колко са? — Журналистката вдига поглед от бележника.
— Престанете! — Стисвам отчаяно главата си. — Вижте, ще… ще направя изявление за пресата. След това искам да оставите работодателите ми на мира.
Излизам бързо от кухнята, отварям входната врата, а жената от „Дейли мейл“ ме следва. Тълпата журналисти са все още отвън. Аз ли си въобразявам или са станали повече?
— Това е Мартин — обяснява подигравателно мъжът с очилата, когато се приближавам до вратата. Не му обръщам никакво внимание.
— Дами и господа — започвам аз. — Много ще ви бъда благодарна, ако ме оставите на мира. Тук няма нищо интересно.
— Ще останете ли на работа като икономка? — провиква се дебел господин в дънки.
— Да, ще остана. — Вирвам брадичка. — Направила съм избора си, причините са лични и съм много щастлива тук.
— Ами феминизмът? — пита младо момиче. — Жените са се борили години наред, за да си извоюват равни права. Сега вие им казвате, че трябва да се върнат обратно в кухнята.
— Нямам намерение да казвам каквото и да е на жените! — отвръщам стреснато аз. — Това е моят живот.
— Но според вас няма нищо лошо в това жените да са вързани за мивката — блещи се сивокоса жена с очила.
— Не! — отвръщам стреснато аз. — Искам да кажа, напротив! Според мен… — Отговорът ми е заглушен от множество въпроси и блясък на фотоапарати.
— „Картър Спинк“ сексистки ад ли е?
— Това някаква игра ли е?
— Трябва ли жените да се отдават на кариерата си?
— Искаме да ви предложим да списвате колона за тайните на домакинската работа! — припява русо момиче в син шлифер. — Ще я наречем „Съветите на Саманта“.
— Какво? — зяпвам я аз. — Нямам никакви съвети.
— Дайте ни някоя рецепта тогава. — Тя грейва. — Кое е любимото ви ястие?
— Може ли една снимка само по престилка? — провиква се някакъв дебелак и ми намига.
— Не! — отвръщам ужасена аз. — Нямам какво повече да ви кажа! Без коментар! Вървете си!
Без да обръщам внимание на виковете „Саманта!“, аз се обръщам и побягвам с разтреперани крака по алеята.
Светът е полудял.
Втурвам се в кухнята и откривам Триш, Еди и Мелиса да четат внимателно статията в „Дейли мейл“.
— Недейте! — провиквам се аз и сърцето ми се свива. — Не го четете. Честно. Това е просто… един… глупав жълт вестник…
И тримата вдигат глави и ме поглеждат така, все едно, че съм извънземно.
— Плащали са ти по 500 лири на час? — Триш не може да овладее гласа си.
— Предложили са ти пълноправно партньорство? — Мелиса буквално е позеленяла. — И ти си отказала? Да не си полудяла?
— Недейте да четете тези глупости! — Опитвам се да грабна вестника. — Госпожо Гайгър, нека продължим както досега. Аз все още съм ви икономка…
— Ти си една от най-изтъкнатите талантливи адвокатки в страната! — Триш сочи вестника в истеричен възторг. — Така пише тук!
— Саманта? — На вратата се чука и Натаниъл влиза в кухнята, понесъл пресни картофи. — Тези ще стигнат ли за обяд?
Поглеждам го глупаво и сърцето ми се свива. Той няма представа. Той не знае нищо. Господи!
Трябваше да му кажа. Защо не му казах? Как можах да не му кажа!
— Ами ти какъв си? — пита Трит и се обръща рязко към него. — Да не би да си ядрен физик? Или таен правителствен агент?
— Моля? — Натаниъл ме поглежда любопитно, но аз нямам сили да се усмихна.
— Натаниъл…
Замълчавам, защото не мога да продължа. Натаниъл оглежда всички един по един и смръщва чело.
— Какво става тук? — пита накрая той. — Станало ли е нещо?
Никога не съм обърквала нещата така, както когато се наложи да кажа на Натаниъл. Заеквам, мълча, повтарям се и се въртя в кръг.
Натаниъл ме изслушва мълчаливо. Облегнал се е на каменна колона пред пейката, на която седя. Виждам само профила му, очертан на следобедното слънце, и не мога да разбера какво му се върти в главата.
Когато най-сетне завършвам признанието си, той бавно вдига глава. Може и да се бях надявала да се усмихне, но той остава сериозен. Никога не съм го виждала толкова строг.
— Ти си адвокат? — пита най-сетне той.
— Да — кимам засрамено аз.
— А пък аз си мислех, че си имала неприятна връзка. — Той прокарва пръсти през косата си. — Мислех, че затова не искаш да говориш за миналото. Накара ме да повярвам, че е така. Когато замина за Лондон, се притеснявах за теб. Господи!
— Съжалявам. — Мръщя се виновно. — Много съжалявам. Просто… не исках да знаеш истината.
— Защо не? — пита остро той и аз долавям болката в гласа му. — Нямаше ли ми доверие?
— Не е това! — отвръщам ужасена аз. — Разбира се, че ти имах доверие! Ако беше нещо друго… — Спирам. — Натаниъл, опитай се да ме разбереш. Когато се запознахме, просто не можех да ти кажа. Всички знаят, че ненавиждаш адвокатите. Дори имаш табела в пъба. „Забранено за адвокати!“
— Това е просто шега… — Той замахва нетърпеливо с ръка.
— Не е шега. Не съвсем. — Срещам погледа му. — Стига, Натаниъл. Ако ти бях казала, че съм адвокат от Ситито още когато се запознахме, щеше ли да се отнасяш с мен по същия начин?
Натаниъл не отговаря. Знам, че е прекалено откровен, за да отговори каквото и да е. Знае не по-зле от
