мен, че отговорът е „не“.
— Аз съм същият човек. — Навеждам се напред и стискам ръката му. — Дори да съм била адвокат… аз съм си все същата!
Известно време Натаниъл не ми отговаря и остава загледан в земята. Аз сдържам дъха си и отчаяно се надявам да не се отдръпне. Накрая той вдига глава с някакво подобие на усмивка.
— И колко ще ми вземеш за този разговор?
Въздъхвам облекчено. Всичко е наред. Той приема нещата.
— Ами… около хиляда лири — отвръщам небрежно аз. — Ще ти изпратя сметката.
— Саманта Суитинг, корпоративен правист. — Поглежда ме. — Не мога да си го представя.
— И аз не мога! Приключих с тази част от живота си. — Стискам силно ръката му. — Натаниъл… много съжалявам. Не исках да стане така.
— Знам. — Той също стиска ръката ми и постепенно започвам да се отпускам. Лист от лавровишнята пада в скута ми и аз автоматично го стисвам, за да усетя наситената миризма.
— И сега какво? — пита той.
— Нищо. Интересът на журналистите ще се изпари. Ще се отегчат.
Отпускам глава на рамото му и усещам как той ме прегръща и ме притиска до себе си.
— Работата ми харесва, щастлива съм в това село. Щастлива съм с теб. Искам нещата да си останат същите.
24
Оказва се, че съм сгрешила. Интересът на медиите не намалява. Когато на следващата сутрин се събуждам, откривам тълпа журналисти и два вана на телевизионни станции. Когато слизам на долния етаж с подноса празни чаши от кафе, заварвам Мелиса, облегната на перваза.
— Здрасти — започва тя. — Ти видя ли журналистите?
— Да. — Не мога да се въздържа и заставам до нея, за да погледна отново. — Това е истинска лудост.
— Сигурно е много вълнуващо. — Тя отмята коса назад и поглежда ноктите си. — Да знаеш, че… аз съм на твое разположение.
В първия момент ми се струва, че не съм чула.
— Ъъъ… моля?
— На твое разположение съм. — Мелиса вдига поглед. — Аз съм ти приятелка. Ще ти помогна да се справиш.
Прекалено слисана съм дори за да се изсмея.
— Мелиса, ти не си ми приятелка — отвръщам аз, доколкото е възможно любезно.
— Напротив! — Тя не е ни най-малко притеснена. — Винаги съм ти се възхищавала, Саманта. Всъщност… от самото начало знаех, че не си просто икономка. Знаех, че има още нещо.
Не мога да повярвам. Как е възможно да е толкова нагла?
— Най-неочаквано ми стана приятелка. — Изобщо не се опитвам да прикрия скептичното си отношение. — И това няма нищо общо с факта, че съм адвокат, така ли? Или, че ти си решила да ставаш адвокат?
— Винаги съм те харесвала — настоява тя.
— Стига, Мелиса. — Поглеждам я строго и с огромно удоволствие забелязвам, че тя започва да се изчервява. Въпреки това се опитва да не се издаде.
Не ми е приятно да го кажа, но… истината е, че от това момиче ще излезе страхотен адвокат.
— Значи… искаш да ми помогнеш? — намръщвам се аз.
— Именно! — Тя кимва и по лицето й заблестява въодушевление. — Мога да се свържа с „Картър Спинк“… или да ме наемеш за говорителка…
— Защо не вземеш това? — подавам й подноса с мила усмивка. — Освен това има една риза, която трябва да се изглади. И да внимаваш с яката, нали?
Намръщеното й лице ми доставя невероятно удоволствие. Опитвам се да сдържа смеха си, докато продължавам надолу по стълбите към кухнята. Еди е седнал на отрупаната с вестници маса и вдига поглед, когато влизам.
— Пишат за теб във всички вестници — уведомява ме той. — Виж! — Показва ми двойна страница в „Сън“. На нея има монтаж. Застанала съм пред тоалетна чиния с четка в ръка. „Предпочитам да чистя тоалетни“ е написано с едри букви до лицето ми.
— Господи! — Стоварвам се на един стол и зяпвам снимката. — Защо!
— Август е — обяснява Еди и разлиства „Телеграф“. — Във вестниците няма нищо интересно. Няма за какво друго да пишат. Казват, че си „жертва на обществото, обсебено от желание за издигане“. — Обръща вестника към мен и ми показва заглавието. „Звездата на «Картър Спинк» предпочита домакинската работа след слуховете за скандал…“
— Пишат, че си „Юда на жените, посветили се на кариерата“.
Зад мен Мелиса тръшва подноса на плота и дръпва „Хералд“.
— Я виж, журналистката Минди Малоун ти е много ядосана.
— Ядосана ли? — повтарям аз и не мога да повярвам. Защо трябва някой да е ядосан?
— Затова пък в „Дейли уърлд“ те наричат спасителка на традиционните ценности. — Еди посяга към вестника и го отваря. — „Саманта Суитинг вярва, че жените трябва да са край огнището в името на собственото си здраве и благополучието на обществото.“
— Какво? Никога не съм казвала подобно нещо! — Грабвам вестника и поглеждам написаното. Не мога да повярвам. — Всички са полудели!
— Такъв е сезонът — отвръща Еди и посяга към „Експрес“. — Истина ли е, че сама си разкрила, че мафията има връзки в твоята фирма?
— Не! — поглеждам го ужасена. — Кой го казва?
— Не си спомням къде го видях — отвръща той и разравя страниците. — Тук има снимка на майка ти. Симпатична жена.
— Майка ми ли? — Това вече е истински ужас.
— „Преуспяла щерка на преуспяла майка — чете на глас Еди. — Дали напрежението, съпътстващо успеха, не е прекалено много?“
Господи, мама ще ме убие.
— Виж, тук има и телефон за обществено мнение. — Еди отваря друг вестник. — „Саманта Суитинг: героиня или глупачка? Позвънете и гласувайте.“ Ето го номерът. — Той посяга към телефонната слушалка и се намръщва. — За кое от двете да гласувам?
— За глупачката — отвръща Мелиса и дръпва слушалката. — Аз ще се обадя.
— Саманта! Ти си станала?
Вдигам глава към Триш, стиснала вестници в ръка. Поглежда ме със същото объркано изражение като вчера, сякаш съм безценна творба на изкуството, която най-неочаквано се е озовала в кухнята.
— Тъкмо четях за теб!
— Добро утро, госпожо Гайгър. — Оставям „Дейли уърлд“ и бързо се изправям. — Какво да ви направя за закуска? Искате ли първо кафе?
— Няма да правиш никакво кафе, Саманта! — отвръща тя силно притеснена. — Еди, ти ще направиш кафето!
— Как ли пък няма да направя кафе! — възмущава се Еди.
— Тогава… Мелиса! — решава Триш. — Направи ни по едно кафе. Саманта, седни поне веднъж! Ти си ни гостенка! — Тя се изкисква много неестествено.
— Не съм ви гостенка! — протестирам аз. — Аз съм ви икономка!
Виждам, че Еди и Триш се споглеждат. Те какво си мислят? Че се каня да напусна ли?
— Нищо не се е променило! — настоявам аз. — Все още съм ви икономка! Просто искам да продължа да си върша работата както обикновено.
— Ти си луда. — Мелиса извива презрително очи. — Не знаеш ли колко искат да ти плащат „Картър
