Тя поклати глава. Спогледах се с Мати, за да съм сигурен. Тя кимна и ми махна с ръка да продължавам, тъй че разказах приказката докрай. Лошотия падна в пещта, а Гретел намери тайно скривалище за печеливши лотарийни билети. Децата си купиха водни ски и живяха щастливо до края на дните си на източния бряг на езерото. Като свърших, съставът от Касъл Рок вече съсипваше мелодия на Гершуин и наближаваше залез слънце. Занесох Кира до джипа и я настаних на детската седалка. Спомних си как първия път, когато помагах на Мати да сложи детето в колата, гърдите й неволно се притиснаха към ръката ми.
— Дано да не сънуваш страшни сънища от тази приказка — пожелах на Ки. Чак когато изрекох тези думи, си дадох сметка колко ужасяваща е историята.
— Няма — преспокойно заяви Ки. — Ледилните човечета ще ме пазят от тях. — После внимателно си напомни сама: —
—
Споменавал ли съм на Кира, че решавам кръстословици? Почти съм сигурен, че не съм. Изненадва ли ме фактът, че тя знае? Съвсем не. Взех листа, разгънах го и погледнах написаното:
— Кръстоноска ли е, Майк? — изписука Ки.
— Предполагам, че да — само че много елементарна. Но ако означава нещо, не зная какво е то. Може ли да я задържа?
— Да — отговори Мати.
Обиколих откъм шофьорската врата и на тръгване й подадох ръка.
— Просто ми дай малко време. Зная, че това е реплика на момичето, но…
— Имаш на разположение колкото искаш. Само не се бави прекалено дълго.
Изобщо не исках да чакам, тъкмо в това бе проблемът. Миговете заедно с нея ще бъдат фантастични, бях убеден. Но после?
Но може наистина да
Целунах я в ъгълчето на устните. Тя се засмя и ме стисна за ухото.
— Можеш и по-добре — отбеляза, после погледна към Кира, която кротуваше на седалката и ни наблюдаваше с интерес. — Но този път ще ти простя.
— Целуни Ки! — викна момиченцето и протегна ръчички, тъй че отново обиколих колата и го целунах. На път към вкъщи ми хрумна, че мога да бъда баща на Кира Девор. Тази идея ми се струваше привлекателна почти колкото и мисълта да спя с майка й, което само показваше колко дълбоко бях затънал. И може би затъвах все по-дълбоко.
И по-дълбоко.
След като бях държал Мати в прегръдките си, къщата ми се стори пуста — като сън без сънища. Проверих за послания на хладилника, но не намерих нищо по-различно от обичайния безпорядък от букви и фигурки и си извадих бира. Излязох да я изпия на верандата и да наблюдавам залеза. Опитах се да мисля за хладилните човечета и „кръстоноските“. които се бяха появили и на двата хладилника. Различни вектори от сушата към езерото? Различни места на Улицата? По дяволите, кой знае?
Опитах се да мисля за Джон Стороу и колко ще се разочарова, като научи, че (да цитираме Сара Тидуел, която бе измислила този стих много преди Джон Меленкамп) в конюшнята на Мати рита и друго муле. Но най-вече си мислех за това как я прегърнах за първи път, как я целунах за първи път. Няма по- силен човешки инстинкт от сексуалния нагон. Първоначалните образи, които поражда, сякаш остават татуирани върху емоциите ни за цял живот. За мен това бе усещането за голата кожа под роклята. Гладката, плъзгаща се материя…
Рязко се извърнах и забързах през къщата към северното крило, почти тичайки и разхвърляйки дрехите си на всички страни. Пуснах ледена вода и останах под струята пет минути. След душа се почувствах малко по-добре, не като кълбо трепкащи нервни окончания. Докато се бършех с пешкира, ми хрумна нещо ново. По едно време се бях сетил за брата на Джо — Франк — и че ако някой друг освен мен е в състояние да почувства присъствието на Джо в „Сара“, то това е той. Така и не сварих да го поканя, а сега не бях сигурен дали изобщо искам да идва. Бях развил странно собственическо чувство и особена ревност към случващото се тук. И все пак, ако Джо тайно е писала нещо, възможно е Франк да знае. Разбира се, не му е доверила, че е бременна, но…
Погледнах часовника си. Девет и петнайсет. В караваната Кира сигурно спи… а майка й може би вече е оставила ключ под саксията на стълбите. Представих си я в бялата й рокля, почти почувствах извивката на тялото й под ръцете си и аромата на парфюма й, после изтиках тези образи на заден план. Не мога цяла нощ да се поливам с ледена вода. Но девет и петнайсет е достатъчно рано да позвъня на Франк Арлен.
Той вдигна на второто позвъняване и ми се стори едновременно много щастлив да ме чуе и че е изпил три-четири кутии бира повече от мен. Разменихме обичайните любезности — с ужас установих, че моите са изсмукани от пръстите — и той спомена, че според новините по телевизията един мой известен съсед бил ритнал топа. Познавам ли го? „Да“ — отвърнах, спомняйки си как Макс Девор понечи да ме блъсне с инвалидната си количка. Да, познавах го. Франк ме попита какъв бил. „Трудно е да се каже“ — отговорих. — „Горкия старец беше прикован на инвалидна количка и страдаше от емфизема.“
— Доста крехко здраве, а? — съчувствено попита Франк.
— А-ха — потвърдих. — Слушай, обадих се да те питам за Джо. Ходих в студиото й и открих там моята пишеща машина. От тогава ме преследва идеята, че е пишела нещо. Може да е било есе за нашата къща, което после е разширила. Тази къща е кръстена на Сара Тидуел. Блус певицата.
Франк посрещна думите ми с мълчание. После каза:
— Зная. — Гласът му прозвуча някак строго.
— А какво друго знаеш, Франк?
— Че се страхуваше. Мисля, че бе открила нещо, която я плашеше. Смятам, че…
В този миг най-сетне ми просветна. Може би трябваше да се досетя още по описанието на Мати,
— Идвал си тук с нея, нали? През юли 94-а. Ходили сте на софтболен мач, после сте се върнали в къщата по Улицата.
— Откъде знаеш? — сопна се той.
— Едни познати са ви видели. Мои приятели. — Опитах се да сподавя гнева в гласа си, но не успях. Бях
— Ден-два преди погребението за малко щях да ти кажа. Бяхме в онази кръчма, помниш ли?
Бяхме в „Джак“, точно след като Франк се спазари с погребалния посредник за ковчега на Джо. Разбира се, че помня. Дори помня погледа, когато му казах, че Джо е била бременна.
Той може би усети, че мълчанието ми се проточва и тревожно попита:
— Майк, надявам се, че не си си помислил…
