Торба с кости

— Какво? Нещо лошо ли? Предположих, че е имала любовник, това звучи ли ти като нещо лошо? Наречи го низко, ако шеш, но имах причини да смятам така. Криела е много неща от мен. А на теб какво е казала?

— Почти нищо.

— Знаеше ли, че е напуснала всички управителни съвети и комитети? Напуснала ги е, без да ми спомене и дума.

— Не. — Не вярвах да ме лъже. И защо да ме лъже след толкова време? — Божичко, Майк, ако знаех, че…

— Какво се случи в онзи ден, когато бяхте тук? Разкажи ми.

— Бях в печатницата в Санфърд. Джо ми се обади от… не помня, мисля, че от магистралата.

— Между Дери и ТР?

— А-ха. Отиваше в „Сара Лафс“ и искаше да се срещнем там. Каза ми ако стигна пръв, да паркирам на алеята и да не влизам в къщата… което можех да направя, защото зная къде държите резервния ключ.

Естествено в кутия от бонбони под верандата. Аз сам му го показах.

— Каза ли ти защо не иска да влизаш?

— Ще ти се стори налудничаво.

— Няма. Повярвай ми.

— Каза, че къщата била опасна.

За миг думите увиснаха във въздуха. После го попитах:

— Ти първи ли пристигна?

— Ъ-хъ.

— И я изчака отвън?

— Да.

— А успя ли да видиш или доловиш нещо опасно?

Последва дълго мълчание. Най-сетне Франк изрече:

— Край езерото имаше много хора — караха катери, водни ски, знаеш как е — но ми се струваше, че шумът от моторите и смехът някак… заглъхват, когато доближат къщата. Забелязал ли си колко е тихо там?

Разбира се, че съм забелязал — „Сара“ сякаш съществува в собствена зона на тишината.

— А стори ли ти се опасно?

— Не — почти с нежелание отвърна той. — На мен не ми се стори. Но честно да ти кажа, нямах усещането, че съм сам. Все едно… мамка му, все едно някой ме наблюдаваше. Седях на дървените стъпала и чаках сестра ми. Тя най-сетне пристигна. Паркира зад моята кола и ме прегърна… но не откъсваше очи от къщата. Попитах я какво е намислила и тя отговори, че не можела да ми каже и че ти не трябвало да знаеш, че сме идвали тук. Каза нещо като: „Ако сам научи, значи така е било писано. И без това ще трябва да му кажа рано или късно. Но не мога сега, защото ми е необходимо цялото му внимание. А това е невъзможно, докато работи.“

Почувствах как се изчервявам.

— Така ли каза?

— А-ха. После обясни, че трябвало да в къщата вътре и да направи нещо. Искаше да я чакам отвън. Предупреди, че ако я чуя да вика, да дойда на бегом. Инак да не мърдам от мястото си.

— Искала е да има човек до нея, ако се наложи.

— А-ха, но човек, който да не й задава много неудобни въпроси. Тоест аз. Май вечно съм аз.

— И?

— Тя влезе. Седях на капака на колата и пушех. По онова време още пушех. И знаеш ли, тогава наистина почувствах нещо, което ми се стори нередно. Сякаш в къщата е имало някой, който я е очаквал и който не я обича много. Може би дори е искал да й причини болка. Може да съм го прихванал от Джо — нервите й бяха опънати до крайност. Спомням си как надничаше иззад рамото ми към къщата, дори докато ме прегръщаше… но бе нещо различно. Като… де да знам…

— Като вибрация.

— Да! — почти викна той. — Някаква вибрация. Но не приятна, като в онази песен на Бийч Бойс. А някак… злонамерена.

— Какво стана?

— Седнах и зачаках. Изпуших само две цигари, тъй че надали е било повече от двадесет минути, най- много половин час, но тогава ми се стори много дълго. Шумотевицата от езерото се разнасяше нагоре по хълма и после най-неочаквано… замлъкваше. Не се чуваха и птичи песни освен в далечината.

По едно време тя излезе. Чух как тресна вратата на верандата, после затрополи по другото стълбище. Извиках я и я попитах как е, всичко наред ли е и тя отвърна, че е добре. Да не мърдам. Стори ми се позапъхтяна, сякаш носи нещо, или върши някаква домакинска работа.

— Към студиото ли се запъти или към езерото?

— Не зная. Нямаше я още петнадесетина минути — тъкмо да изпуша още един фас — после излезе от предната врата. Провери дали е заключила, сетне дойде при мен. Изглеждаше много по-добре. Много по- спокойна. Както когато най-сетне загърбиш дълго отлагана неприятна работа. Предложи да се разходим по пътеката, която нарече Улицата, до онзи хотел долу…

— „Уорингтън“.

— Да, да. Каза, че ще ме черпи бира и сандвич. И наистина ме заведе в едно заведение на края на дългия плаващ док.

Бар „Сънсет“, където за първи път видях Рожет.

— После сте отишли да гледате софтболния мач.

— Беше идея на Джо. Докато пиех своята бира, тя изпи три и много настояваше да идем. Каза, че някой щял да прати топката в гората, просто била сигурна.

Сега си представих ясно картината, която Мати бе видяла и за която ми бе разказала. Каквото и да е направила Джо, то й е донесло успокоение и е била в отлично настроение. Първо, осмелила се е да влезе в къщата. Бе предизвикала призраците, за да свърши поставената задача, и бе оцеляла. Бе изпила три бири, за да отпразнува събитието, и дискретността й се бе изпарила… не че при предишни пътувания до ТР се е криела. Франк помнеше как му казала, че ако открия сам, сигурно така е било писано — que sera, sera. Човек, който крие романтична връзка, не се държи така, и чак сега осъзнах, че се е държала като жена, която пази някоя тайна за кратко.

Ако бе останала жива, щеше да ми каже, след като свърша глупавата си книга.

— Погледали сте играта, после сте се върнали в къщата по Улицата.

— Да.

— Влезе ли някой от двама ви?

— Не. Като се върнахме, вече й беше минало замайването от бирата и я оставих да шофира. На софтболния мач се смееше, но не и като се върнахме в къщата. Погледна я и каза: „Край с нея. Никога повече няма да прекрача този праг, Франк.“

Полазиха ме ледени тръпки, настръхнах.

— Попитах я какво има, какво е разбрала. Знаех, че пише нещо, това поне ми беше казала…

— Казала е на всички, с изключение на мен — вметнах аз… но без много горчивина. Вече знаех кой е бил мъжът в кафявото спортно сако и целият гняв — към Джо, към мен самия — бледнееше пред облекчението. Чак сега си давах сметка колко много съм мислел за този човек.

— Сигурно си е имала причини — оправда я Франк. — И сам го знаеш, нали?

— Но не ти ги е казала.

— Зная само, че всичко започнало — каквото и да е било това „всичко“ — с изследването, което провела във връзка с някаква статия. Започнала го на шега, виждала се в ролята на Нанси Дру35. Почти съм сигурен, че отначало не го е споделила с теб, за да те изненада. Ровила се из разни книги, но предимно разпитвала хората — слушала разкази за миналото и ги изкушавала да извадят стари писма… дневници… биваше я по тази част, знаеш. Адски я биваше. Не знаеше ли за това?