Торба с кости

— Не — отвърнах. Значи не е имала любовник, но спокойно можеше да го направи, ако поиска. Можеше дори да се люби с Том Селек и да бъде описана в „Поглед отвътре“, а аз щях да продължа да си тракам по клавишите на компютъра, погънал в блажено неведение.

— Каквото и да е открила — продължаваше Франк, — мисля, че случайно е попаднала на него.

— А ти така и не си ми казал. За четири години и дума не си обелил.

— Тогава я видях за последен път — заяви той и този път тонът му не беше нито извинителен, нито засрамен. — И последното нещо, което ме помоли, бе да не ти съобщавам, че сме ходили до „Сара“. Каза, че сама ще ти разкаже всичко, когато се почувства готова, но после почина. Мислех си, че вече няма значение. Майк, тя бе моя сестра. Беше моя сестра и аз й обещах.

— Добре, разбирам. — Наистина разбирах — но не напълно. Какво бе открила Джо? Че Нормал Остър е удавил невръстния си син под чешмата? Че още в началото на века е бил поставен капан за животни на място, откъдето е щяло да мине едно негърче и да падне в него? Че друго дете, вероятно рожба на кръвосмешение между Сара и Сън Тидуел, е било удавено в езерото от майка си, която се е смеела със загадъчния си, умопобъркан смях, докато го е натискала под водата? Да шаваш, като се въртиш, любими, и надълбоко натисни.

— Ако искаш да ти се извиня, Майк, смятай, че съм го направил.

— Не искам. Франк, помниш ли друго, което ти е казала онази вечер? Все едно какво.

— Каза, че знае как си намерил къщата.

— Какво каза?

— Каза, че като те е пожелала, къщата сама те е повикала.

Отначало не отвърнах, понеже Франк Арлин напълно разби едно от убежденията ми за моя брак — едно от най-важните, от онези, които изглеждат толкова основни, че човек никога не ги подлага на съмнение. Гравитацията ни привлича надолу. Светлината ни позволява да виждаме. Стрелката на компаса сочи на север. Такива неща.

Става дума за моето убеждение, че навремето, когато по-лучихме първите сериозни доходи от писателската ми дейност, Джо бе поискала да купим „Сара Лафс“, защото тя бе „отговорник по къщите“ в нашето семейство, а аз бях „отговорник по колите“. Джо избираше апартаментите, които наемахме — още когато не можехме да си позволим друго жилище; Джо окачваше картините по стените и ме молеше да сложа етажерка тук или там. Джо се влюби в къщата ни в Дери и най-сетне обори моята съпротива, основана на аргументите че къщата е прекалено голяма и порутена. Джо виеше гнездото. „Каза, че като те е пожелала, къщата сама те е повикала.“ И сигурно е вярно. Не, ако пожелая да надмогна ленивото мислене и избирателната памет, можех да бъда още поточен. Със сигурност е вярно. Аз пръв заговорих за идеята да се сдобием с почивно място в Западен Мейн. Аз събирах купчини брошури за недвижими имоти и ги влачех у дома. Аз започнах да купувам местни списания като „Далеч на изток“ и винаги започвах да ги чета отзад напред, защото рекламите за недвижими имоти бяха на последната страница. Аз пръв видях снимка на „Сара Лафс“ в лъскава брошура, озаглавена „Вили в Мейн“, и аз пръв се обадих на бюрото за недвижими имоти и в последствие на Мари Хинджърман, чието име изкопчих от брокерите.

Джоана също бе запленена от „Сара Лафс“ — мисля, че всеки би се очаровал, когато я види за пръв път под лъчите на слънцето, сред дърветата, чиито корони са обагрени от есента, а сухите листа са отрупали Улицата — но по издирването на тази къща активно действах аз.

Само че това отново бе проява на избирателна памет. Нали? Сара издири мен.

„Тогава как е възможно да не съм го разбрал досега? И как съм бил привлечен тук, изпълнен с щастливо незнание?“ Отговорът бе един и същ. Той важеше и за въпроса как Джо е открила нещо тревожно за къщата, езерото, може би цялото ТР, а после си отиде, без да ми каже. Мен ме нямаше, това е всичко. Бях заминал в зоната, бях изпаднал в несвяст, пишейки поредната си глуповата книжка. Бях хипнотизиран от фантасмагориите, които витаеха в главата ми, а да подведеш един хипнотизирай човек не е никак трудно.

— Майк? Там ли си?

— Тук съм, Франк. Но да пукна, ако зная какво може да я е уплашило толкова.

— Помня, че спомена още едно име: Ройс Мерил. Каза, че помнел най-много, понеже бил ужасно стар. И добави: „Не искам съпругът ми да говори с него. Страхувам се, че старецът може да изплюе камъчето и да му съобщи неща, които Майк не бива да знае.“ Имаш ли представа какво е искала да каже?

— Ами… съществува предположение, че семейното дърво се е разклонило и насам, макар че майка ми е от Мемфис. Нунан са от Мейн, но не от този край. — Само че вече не бях съвсем сигурен.

— Майк, да не ти прилоша?

— Нищо ми няма. Всъщност се чувствам по-добре.

— Нали вече разбираш защо досега не съм ти казал нищо? Ако знаех какво ти минава през главата… дори най-бегла представа да имах…

— Мисля, че те разбирам. Хич не ми е работа да си мисля подобни щуротии, но нещата като се объркат веднъж…

— Когато същата вечер се върнах в Санфърд, сигурно съм си казал, че това е поредният изблик на Джо от серията: „По дяволите, има сянка върху луната, никой да не излиза до утре сутринта“. Винаги е била суеверна, знаеш — чукаше на дърво, хвърляше щипка сол през рамо, ако разсипе солницата, а и обиците й с четирилистни детелини…

— Или пък не излизаше с пуловер, който по погрешка е облякла наобратно — допълних. — Твърдеше, че така целият й ден щял да тръгне наопаки.

— Ами? Май е имала право? — Франк се подсмихваше. В същия миг Джо сякаш изникна пред мен, видях дори златистите петънца в лявото й око и вече не исках друга жена. Никоя друга не можеше да я замести.

— Смяташе, че в къщата има нещо лошо — обясни Франк — Поне това знам.

Измъкнах лист хартия и надрасках името „Киа“.

— Да. А тогава може би вече е подозирала, че е бременна. Може би се е страхувала от… някакви влияния. — Тук несъмнено се усещаха чужди влияния. — Мислиш ли, че е научила всичко от Ройс Мерил?

— Не, просто го спомена като име. Сигурно е разговаряла с десетки хора. Познаваш ли някого на име Клостър? Или Глостър? Нещо такова беше.

— Остър — поправих го. Под „Киа“ моливът ми чертаеше драскулки, които можеха да минат за джуфки. — Кени Остър. Това ли е?

— Струва ми се, че да. Във всеки случай, знаещ как вършеше нещата — като се захване за нещо, не се отказва до край.

Да. Не се отказва до край.

— Майк? Да дойда ли при теб?

Не. Вече бях сигурен. Не ми трябват нито Харолд Облоуски, нито пък Франк. Тук протичаше някакъв процес, деликатен и органичен като втасването на хляб в топла стая. Франк може да го наруши… или да пострада.

— Не, само исках да си изясня нещата. Освен това пиша. Трудно ми е да посрещам гости, когато пиша.

— Ще ми се обадиш ли, ако мога да ти помогна с нещо?

— Естествено.

Затворих телефона, прелистих телефонния указател и затърсих името на Мерил. Набрах номера, изчаках телефонът да звънне десетина пъти, след това затворих. Ройс нямаше модерни измишльотини като телефонен секретар. Разсеяно се запитах къде ли може да е отишъл. На деветдесет и пет е трудничко да идеш на танци, особено в такава задушна вечер.

Погледнах листчето, на което бях написал „Киа“. Под драскулиците написах „Кира“ и чак сега си спомних, че когато Ки ми се представи за пръв път, ми се стори, че казва „Киа“. Под „Кира“ написах „Кито“, после се поколебах и добавих „Карла“. Заградих имената в правоъгълник. Отстрани надрасках „Джоана“, „Бриджет“ и