Торба с кости

— Ки си ляга към девет — като че ли не може да заспи, докато не се стъмни напълно. Аз стоя до късно. Ела ми на гости, ако искаш. Можеш да паркираш отзад. — Тя се поусмихна. Беше сладка усмивка, а и неописуемо сексапилна. — Когато залезе луната, настъпва царството на дискретността.

— Мати, можеш да ми бъдеш дъщеря.

— Може би, но не съм. А и понякога е вредно да се прекалява с дискретността.

Тялото ми отлично знаеше какво иска. Ако в този миг се намирахме в караваната, този въпрос изобщо нямаше да стои. Всъщност и така не стоеше. После се сетих за нещо, което си мислех във връзка с предшествениците на Девор и своите роднини — поколенията не си съответстват. Нима и тук не се получава същото? Не смятам, че хората автоматично имат право да получат всичко, което си пожелаят, независимо колко силно го искат. Не всяка жажда трябва да бъде утолявана. Някои неща просто са нередни — може би това се опитвам да кажа. Но не бях сигурен дали тук става дума за такова нещо, а освен това силно желаех тази жена. Непрестанно мислех за роклята, която се плъзна под дланите ми, когато я прегърнах, и за топлата кожа отдолу. Беше права, не ми е дъщеря.

— Вече ми благодари — казах сухо. — И това е достатъчно. Наистина.

— Да не мислиш, че го правя от благодарност? — Тя се засмя тихо и нервно. — Майк, ти си на четиридесет, не на осемдесет. Не си Харисън Форд, но изглеждаш добре. Освен това си талантлив и забавен. И толкова много ми харесваш. Искам да сме заедно. Искаш да ти се помоля ли? Добре. Моля те, бъди с мен.

Да, очевидно не го прави само от благодарност — сигурно съм го знаел още докато го казвах. Спомням си, че в деня, когато отново започнах да работя, бе облечена с бели панталонки и потник. Тя дали си спомня как съм бил облечен? Дали е сънувала, че сме заедно в леглото и се любим страстно, докато Сара Тидуел пее своята версия на играта с рими на бялата баба, всички онези щуротии за Мандерлей- сандърлей-кандърлей? Сънувала ли е Мати, че ми заповядва да правя каквото тя желае?

А и „ледилните“ човечета: те бяха още една допирна точка между нас, при това доста по-страшничка. Не събрах достатъчно смелост да разкажа на Мати за моите човечета, но тя и без друго сигурно знае. Дълбоко в себе си. В подсъзнанието си, където хамалите от избата се разхождат със сини работни комбинезони. Моите и нейните, от все същия странен профсъюз. А може би тук изобщо не става дума за морал per se. Просто ми се струва, че идеята да бъдем заедно е опасна.

Но толкова привлекателна!

— Трябва да помисля — казах.

— Не става дума за мнението ти. Какво чувстваш към мен?

— Толкова е силно, че чак ме плаши.

Преди да успея да продължа, долових познати акорди. Извърнах се към хлапето с китарата. Досега се разхождаше из ранния репертоар на Дилън, но премина на нещо по-рязко и по-бързо, което извикваше желание да се смееш и да пляскаш с ръце:

Искаш ли риба да ловиш
        в моята дупка? Кажи, не искаш ли да половиш
риба в моята дупка? Ако риба ще ловиш в рибарника ми, скъпи,
        голяма въдица вземи си ти.

„Рибарски блус.“ Написан от Сара Тидуел, оригинално изпълнение на Сара Тидуел и Червените шапки, с множество кавър-версии от Ма Рейни до Лъвин Спунфул. Афишираната сексуалност бе нейна запазена марка и двусмислицата беше толкова прозирна, че човек спокойно можеше да чете вестник през нея… макар че, съдейки по текстовете, четенето не я е вълнувало особено.

Но преди хлапето да запее следващия куплет, нещо от сорта на „Да шаваш, като се въртиш, любими, и надълбоко натисни“, Касълрокс нададоха тръбен зов, който означаваше: „Всички да замлъкнат, ние започваме.“ Хлапето заряза китарата, жонгльорът взе да лови бухалките и бързо да ги пуска в редичка на тревата. Оркестърът подхвана ужасяващ марш — музика, подходяща за серийни убийства — и Кира тичешком се върна при нас.

— Жонглистът свърши. Ще ми разкажеш ли приказката, Майк? За Хензел и Пензел?

— За Хензел и Гретел — поправих я аз, — ще ти я разкажа с удоволствие. Но нека идем на някое по-тихо място, съгласна ли си? От този оркестър ме заболява главата.

— Музиката ти боли на главичката?

— Малко.

— Тогава ще идем с колата на Мати.

— Добра идея.

Кира хукна към пейка в края на парка. Мати ми отправи изпълнен с топлота поглед и ми подаде ръка. Поех я. Пръстите ни се сплетоха, сякаш бяха свикнали на това движение от години. Аз си мислех: „Искам да е бавно и едва-едва да се движим. Поне отначало. Дали ще донеса най-дългата и най-хубавата си въдица? Разбира се“. А след това ще разговаряме. Може би чак докато мебелите се провидят на утринната дрезгавина. Когато си в леглото с някого, когото обичаш, и особено за пръв път, пет сутринта е почти свещен час.

— Нуждаеш се от почивка от собствените си мисли — каза Мати. — Сигурна съм, че от време на време почти всички писатели се нуждаят от такава почивка.

— Вероятно е така.

— Съжалявам, че не сме у дома — каза тя, но не можах да преценя дали пламенността й е искрена или престорена. — Щях да те целувам, докато този разговор изгуби смисъл. А ако се колебаеш, поне щеше да се колебаеш в моето легло.

Извърнах лице към червенеещите лъчи на залязващото слънце.

— Все едно дали сме тук или там, по това време Ки е будна.

— Вярно — каза тя с нетипично мрачен тон. — Вярно.

Кира стигна до една пейка близо до табелата, на която пишеше „Паркинг на градския парк“ и се покатери върху нея, стиснала в ръка кученцето от „Макдоналдс“. Като наближихме, се опитах да пусна дланта на Мати, но тя не ми позволи.

— Всичко е наред, Майк. В библейското училище децата винаги се държат за ръце, където и да отидат. Просто възрастните му придават прекалено голямо значение.

Млъкна и ме погледна, сетне прошепна:

— Искам да ти кажа още нещо. Може би за теб няма значение, но за мен е важно. Не съм имала никого преди Ланс, нито след това. Ако дойдеш при мен, ще си вторият. Няма да говоря повече за това. Нямам нищо против да кажа „Моля те“, но и нямам намерение да умолявам.

— Не съм…

— На стълбите към караваната има саксия с домати. Ще оставя ключ под нея. Не мисли. Просто ела.

— Не тази вечер, Мати. Не мога.

— Можеш.

— Хайде по-бързо, ленивци такива! — викна Ки, подскачайки върху пейката.

— Той се бави! — в отговор викна Мати и ме сръга в ребрата. После добави значително по-тихо: — Ама настина си по-бавен.

Пусна дланта ми и хукна към дъщеря си, а загорелите й от слънцето крака танцуваха под подгъва на бялата й рокля.

В моята версия на приказката за Хензел и Гретел вещицата се казваше Лошотия. Кира ме гледаше с ококорени очи, като стигнах до епизода, когато Лошотия кара Хензел да си подаде пръстчето, за да види колко се е угоил.

— Много ли е страшно? — попитах.