Торба с кости

Девор бе прекарала тук целия си живот. Знаеше как стават нещата.

— Разбирам, че всичко ще се оправи по-бързо, ако сведа очи, млъкна и си кротувам — отвърна Мати. — Ще направя всичко възможно, но дотук с тактичността. Онзи старец се опитваше да отмъкне дъщеря ми, не го ли разбират онези тъпаци в проклетия смесен магазин?

— Аз разбирам.

— Зная. Затова исках да говоря с теб.

— А какво ще кажеш за ранна вечеря в парка в Касъл Рок? На същото място, където бяхме в петък? Да речем към пет?

— Ще трябва да доведа и Ки…

— Чудесно, доведи я. Кажи й, че зная приказката за Хензел и Гретел наизуст и искам да й я разкажа. Ще се обадиш ли на Джон във Филаделфия да му разкажеш подробностите?

— Да. Но ще изчакам още час — час и нещо. Божичко, толкова съм щастлива. Зная, че не е редно, но направо ще се пръсна от щастие!

— Аз също. — Замълчахме. Чух дълбока въздишка. — Мати? Добре ли си?

— Да, но как да обясня на едно тригодишно дете, че дядо му е починал?

„Кажи й, че старият мръсник се е подхлъзнал и се е забил с главата надолу в найлонова торбичка“ — помислих си и притиснах длан към устните си, за да сподавя надигащия се пристъп на налудничав смях.

— Не зная, но трябва да й го кажеш веднага.

— Трябва ли? Защо?

— Защото ще те види. Ще види лицето ти.

Издържах точно два часа в кабинета на горния етаж, после горещината ме пропъди — в десет часа термометърът на верандата показваше тридесет и пет градуса. На втория етаж може и да е било с два-три градуса повече. Надявайки се, че не правя голяма грешка, изключих пишещата машина и я свалих долу. Работех без риза и докато прекосявах дневната, капакът на машината се плъзна по изпотеното ми тяло и едва не изпуснах допотопния „инструмент“ върху краката си. Това ме подсети за глезена, който изкълчих, като паднах в езерото, и оставих машината настрана, за да го огледам. Беше черно-виолетов и по- червеникав в краищата, но не изглеждаше възпален. Предполагам, че хладката вода е предотвратила отока.

Поставих машината на масата на верандата, включих я в контакта под зоркия поглед на Бънтър и седнах с лице към сиво-синята езерна повърхност. Изчаках дали няма да ме сграбчи някой от добре познатите ми пристъпи на паника, когато стомахът ми се свива, очите ми пулсират и ме обзема ужасяващото усещане, че гърдите ми са стегнати в стоманени обръчи, които не ми позволяват да дишам. Нищо подобно не се случи. Думите се лееха със същата лекота, с която вървяха и в кабинета на горния етаж, радвах се на ветреца, който от време на време полъхваше откъм езерото. Забравих за Макс Девор, Мати Девор, Кира Девор. Забравих за Джо Нунан и Сара Тидуел. Забравих за себе си. За два часа се пренесох във Флорида. Наближаваше времето за екзекуцията на Джон Шакълфорд. Анди Дрейк се надпреварваше с часовника.

Телефонът ме върна на този свят и за пръв път не се подразних от прекъсването. Ако не ме бяха прекъснали, сигурно щях да продължа да пиша, докато се превърна в потна, лепкава маса.

Беше брат ми. Говорихме за мама — според Сид вече липсвали не просто няколко керемиди, а целият покрив на къщата — и сестра й Франсин, която си счупила крака през юни. Сид се интересуваше как съм и аз отвърнах, че съм добре, че ми е било трудно да започна новата си книга, но вече като че ли съм във форма (в моето семейство проблеми се обсъждат само след като бъдат решени). А как е малкият Сид? „Жестоко“ — каза брат ми, което очевидно означаваше „чудесно“ — Сид имаше дванадесетгодишно хлапе и съответно винаги използваше най-актуалния жаргон. Счетоводната му фирма вървяла добре, макар отначало да се страхувал, че няма да излезе нищо (разбира се, аз научавах първи за това). Никога нямало да може да ми се отплати за спасителния заем, който му дадох миналия ноември. Отвърнах, че това е най- малкото, което съм могъл да направя, което бе самата истина, особено като се има предвид, че той прекарваше с майка ни много повече време от мен.

— Е, освобождавам те — каза Сиди след още няколко любезности. Никога не казва „дочуване“ или „до скоро“, като говори по телефона — вечната му реплика е „Е, освобождавам те“, сякаш досега те е държал в плен. — Да стоиш на хладно, Майк — прогнозата е, че през почивните дни в Нова Англия ще бъде ужасна жега.

— Ако стане много страшно, езерото е наблизо. Ей, Сид?

— Ей, какво? — Както и „Освобождавам те“, „Ей, какво“ бе реплика още от детските ни години. Прозвуча някак успокоително — и същевременно страховито.

— Ние сме прости северняци, нали? Имам предвид по таткова линия. — Мама бе от съвършено различен свят — където мъжете предпочитат ризи „Лакост“, жените винаги носят комбинезони и всички знаят втория куплет на „Дикси“32 наизуст. Срещнала татко в Портланд на студентско състезание. Майчиният род е от мемфиски сой, скъпи, и никога няма да позволи това да се забрави.

— Май да — отговори Сид на моя въпрос. — Н-да. Но не ме разпитвай надълго и нашироко за фамилията, Майк — още не съм много сигурен кое е племенник и кое — братовчед, и го казах и на Джо.

— Така ли? — Всичко в мен застина… но не бих казал, че се изненадах. Вече нищо не ме изненадваше.

— Ъ-хъ, честно.

— Какво те пита?

— Интересуваше се от всичко, което знам. Което не е много. Можех да й разкажа най-подробно за пра- пра-дядото на мама, който бил убит от индианците, но Джо като че ли никак не се интересуваше от мамините роднини.

— Кога е било това?

— Важно ли е?

— Би могло да се окаже важно.

— Ами, я да видим. Мисля, че беше горе-долу по времето, когато оперирахме Патрик от апендицит. Да, сигурен съм, че беше тогава. Февруари 94-а. Може и през март да е било, но съм почти сигурен, че беше през февруари.

Шест месеца преди инцидента на паркинга пред аптеката. Джо е обгърната от сянката на собствената си смърт като минувач, който прекосява тротоара под сенника на някое кафене. Но още не е бременна. Джо заминава на еднодневни пътувания до ТР. Джо задава въпроси, някои от които, според Бил Дийн, били неприятни за хората… но въпреки всичко продължавала да пита. Да. Защото като се захване с нещо, Джо не се отказва до край. Дали е задавала въпроси за мъжа с кафявото спортно сако? Кой е този човек?

— Пат беше в болницата, сигурен съм. Доктор Алпърт казваше, че всичко е наред, но като звъннеше телефонът, все подскачах — почти очаквах да е той и да каже, че състоянието на Пат се е влошило или кой знае какво.

— Откъде, за Бога, ти хрумна това, Сид?

— Не знам, брат ми, ама го изпитвах най-осезаемо. Както и да е, не беше Алпърт, а Джоана. Искаше да знае дали сме имали предшественици — преди три, или дори четири поколения — които са живели там, където си ти сега, или в някой от съседните градове. Казах й, че нямам представа, но може би ти знаеш нещо. Каза, че не искала да те пита, понеже било изненада. Изненада ли беше?

— Огромна. Татко е ловил раци…

— Пепел ти на езика — беше артистична натура — „крайморски примитивист“. Мама все още го нарича така. — Долових в гласа му упрек.

— По дяволите, продаваше масички от кошчета за раци, когато ревматизмът го схвана и вече не можеше да излиза в морето да хвърля мрежите.

— Зная това, но мама е редактирала семейната история като за по телевизията.

Колко вярно. Нашата Бланш Дюбоа.

— Татко ловеше раци в Праутс Нек. Той…