може би ще е най-добре, ако се махнеш от ТР, докато духовете се успокоят.
— Оценявам разумността на предложението ти, но не мога. Пиша книга. Ако си грабна нещата и замина, може да ми секне вдъхновението. Случвало ми се е и преди и не искам да се повтаря.
— Сигурно е някоя хубава история, а?
— Не е лоша, но не е там работата. Просто… нека кажем, че трябва да остана поради други причини.
— Вдъхновението ти няма ли да понесе пътя до Дери?
— Да не се опитваш да се отървеш от мен, Уилям?
— Опитвам се да те наглеждам, това е — нали работата ми е да наглеждам. И да не кажеш после, че не съм те предупредил: кошерът ще се разбръмчи. Разправят се две клюки за теб, Майк. Едната е, че чукаш Мати Девор. Другата е, че си се върнал, за да забиеш теслата на ТР в новата си книга. Да изкараш всички кирливи ризи на бял свят.
— С други думи, да довърша започнатото от Джо. И кой пуска тези слухове?
Бил се умълча. Пак нагазихме в плаващите пясъци, но този път се движеха по-бързо от всякога.
— Книгата, която пиша, е роман. Действието се развива във Флорида.
— Така ли? — Да не повярва човек, че в три срички се крие толкова голямо облекчение.
— Мислиш ли, че ще можеш да го разпространиш?
— Да, струва ми се. Но ако кажеш на Бренда Мезърв, ще се разнесе още по-бързо и ще стигне по- далеч.
— Добре. А що се отнася до Мати…
— Майк, не е нужно да…
— Не ми е любовница. Въобще не е ставало дума за подобно нещо. Работата е следната: все едно както си вървиш по улицата, да видиш как огромен мъжага налага някой дребосък. — Замълчах. — С адвоката й смятат да правят барбекю във вторник на обед. Аз също ще бъда там. Мислиш ли, че хората от града ще ни обвинят, че танцуваме върху гроба на Девор?
— Някои ще го сторят. Ройс Мерил със сигурност ще те обвини. И Дики Брукс. Бабите в панталони, както ги нарича Ивет.
— Да вървят по дяволите!
— Разбирам как се чувстваш, но й кажи да не го навира в очите на хората — почти се примоли той. — Поне това направи, Майк. Няма да й стане нищо, ако премести скарата зад караваната, нали? Поне като излязат от магазина, хората ще виждат само дима.
— Ще предам посланието. И ако ида и аз, сам ще преместя скарата.
— Ти по-добре да стоиш настрана от това момиче и детето й — отсече Бил. — Сигурно ще кажеш, че не е моя работа, но аз ти се карам за добро.
За миг си припомних съня си. Сладкото изпълващо чувство, когато се слях с нея. Малките гърди с твърдите зърна. Гласът й в тъмнината, който казва да правя каквото искам. Тялото ми реагира почти мигновено.
— Зная.
— Добре. — Като че ли си отдъхна, че поне няма да му викам — да го водя на училище, казано с негови думи. — Тогава те пускам да закусваш.
— Благодаря ти, че се обади.
— За малко да не ти се обадя. Ивет ме придума. „От всички, с които работиш, винаги най си обичал Майк и Джо Нунан — вика. — Сега се е върнал и недей да си разваляш отношенията с него.“
— Кажи й, че й благодаря.
Затворих телефона и замислено се загледах в него. С Бил като че ли отново бяхме в добри отношения… но не мисля, че можехме да се наречем точно приятели. Със сигурност не беше като преди. Нещата се промениха, когато осъзнах, че Бил ме лъже за някои неща и крие други — както и когато разбрах как се канеше да нарече Сара и Червените шапки.
„Не можеш да виниш човека заради собствените си фантасмагории.“
Не го виня… просто знам, каквото знам.
Влязох в дневната, включих телевизора, после пак го изключих. Моят сателит хваща петдесет-шейсет различни канала, но нито един тях не е местен. В кухнята обаче имаме портативен телевизор и ако обърна стайната антена към езерото, може и да уловя WMTW, клонът на АВС в Западен Мейн.
Грабнах бележката от Рожет, отидох в кухнята и включих малкия „Сони“, сврян на полицата под кафе- машината. Течеше „Добро утро, Америка“, но скоро щеше да има пауза за местните новини. Междувременно прегледах бележката, този път съсредоточавайки се повече върху стила, отколкото върху съдържанието, което изцяло бе окупирало съзнанието ми снощи.
„Надява се съвсем скоро да се завърне в Калифорния с частния си самолет“ — бе написала. „Има неотложни служебни дела.“ „Ако обещаете да го оставите да почива в мир.“ Дявол го взел, това си беше послание на самоубиец.
— Знаела си — казах и прокарах пръст по релефните букви на името й. — Знаела си, когато си го писала, а и вероятно още докато ме замеряше с камъни. Но защо?
„Настойничеството задължава с отговорност — бе написала. — Не забравяйте, че ви го е казал.“
Но тази история приключи, нали? Дори подкупен съдия не може да присъди настойничество на мъртъв човек.
Предаването най-после прекъсна и излъчиха местен репортаж с водеща тема самоубийството на Макс Девор. Картината беше на снежинки, но забелязах кафявия диван, който Бил спомена, а Рожет седеше на него със спокойно скръстени в скута ръце. Стори ми се, че единият заместник-шериф на заден план бе Джордж Футман, въпреки че картината бе прекалено неясна и не можех да преценя със сигурност.
През последните осем месеца господин Девор често говорел как ще сложи край на живота си, обясняваше Уитмор. Чувствал се много зле. Предишната вечер я поканил да излязат и сега тя разбирала, че е искал да види залеза за последен път. Бил прекрасен, не пропусна да добави. И аз можех да го потвърдя — помня залеза много добре, тъй като почти не се удавих на фона му.
Рожет четеше изявлението на Девор, когато телефонът отново иззвъня. Беше Мати, която ридаеше.
— Новините… Майк, гледа ли… знаеш ли…
Отначало това бяха единствените свързани фрази, които съумя да произнесе. Отвърнах, че зная, че Бил Дийн ми се е обадил, а после съм гледал местните новини. Опита се да ми отговори, но не успя да каже и дума. Очевидно изпитваше чувство за вина, облекчение, ужас и дори истерия. Попитах я къде е Ки. Представях си как се чувства — допреди да включи телевизора тази сутрин е смятала, че Макс Девор е най-върлият й враг — но не одобрявах идеята тригодишната й дъщеричка да бъде свидетелка на пълното разпадане на майка си.
— Отзад — успя да продума Мати. — Вече закуси. Сега прави к-кукленски п-п-п… кукленски пи-п-пик…
— Кукленски пикник. Да. Добре. Изплачи си всичко. Всичко.
Продължи да плаче най-малко още две минути, а може и повече. Притисках телефонната слушалка до ухото си, потях се в горещата юлска утрин и се опитвах да бъда търпелив.
„Давам ви шанс да спасите душата си“ — бе ми казал Девор, но тази сутрин вече бе мъртъв, а душата му се бе преселила там, където отиват душите. Беше мъртъв, Мати беше свободна, аз пишех. Животът трябваше да ни се струва прекрасен, но някак не бе така.
Най-сетне тя започна да се съвзема.
— Извинявай. Не съм плакала така — с истински сълзи — откакто почина Ланс.
— Разбираемо е и ти е простено.
— Ела на обед.
— Бих се радвал, но се опасявам, че не бива. Особено ако Ки я няма.
Разказах й редактиран вариант на разговора си с Бил Дийн. Тя ме изслуша внимателно. Предполагах, че като свърша, ще последва гневен изблик, но бях забравил една елементарна истина: Мати Стенчфийлд
