Торба с кости

— „Татко бе скиталец — изпя Сиди ужасно фалшиво — и където шапката си окачи, бе негов дом…“

— Стига де, сериозно е. Наследил е първата си лодка от баща си, нали?

— Така се разказва — съгласи се Сид. — „Мързеливата Бети“ на Джак Нунан, първоначално собственост на Пол Нунан. От Праутс. След урагана „Дона“ през 1960 г., се наложило здравата да я кърпят.

Две години след моето раждане.

— И през 63-та татко я обявил за продан.

— Да. Не зная какво е станало после с нея, но със сигурност първо е била на прадядо Пол. Помниш ли колко супа от раци сме изяли като малки, Мики?

— Морски дарове — изтърсих, без почти да се замислям. Като повечето деца, израснали край океана, и през ум не ми минава да поръчам раци в ресторант — те са за онези от равнините. Замислих се за прадядо Пол, роден през деветдесетте години на деветнадесети век. Пол Нунан е баща на Джак Нунан, а Джак Нунан — на Майк и Сид Нунан, и това бе всичко което знаех, като изключим факта, че семейство Нунан са израснали далеч от мястото, където се потях и си блъсках мозъка в момента.

„Били са дупе и гащи.“

Девор се е объркал, това е всичко — когато не обличаме памучни ризи и не сме от мемфиски сой, ние, Нунанови, сме от Праутс Нек. Във всеки случай надали прадядовците ни са имали нещо общо — по години старецът ме превъзхождаше двойно, което значи, че поколенията не съответстват.

Но ако напълно е грешал, какво е търсела Джо?

— Майк? Там ли си?

— А-ха.

— Добре ли си? Не ми звучиш много обнадеждаващо, да ти призная.

— От жегата е. Да не говорим за твоето предчувствие за беда. Благодаря, че се обади, Сиди.

— Радвам се, че си имам такъв брат.

— Жесток съм — промърморих.

Отидох в кухнята да си налея чаша студена вода. Чух магнитите да се плъзгат по вратата на хладилника. Извърнах се и не обърнах внимание, че разливам вода върху босите си крака Бях развълнуван като хлапе, което се надява да зърне Дядо Коледа, преди старецът да се шмугне обратно в комина.

Едва сварих да зърна деветте пластмасови букви в окръжността. „Карладийн“… гласеше надписът, но остана само за миг. Нечие страховито, но невидимо присъствие прелетя край мен. И косъм не помръдна от главата ми, но въпреки това изпитах усещането, че течението ме блъсна в лицето, както се случва, ако стоиш на ръба на перона, когато преминава експресният влак. Извиках от изненада и несръчно оставих чашата на кухненския плот, разливайки я отново. Вече не ми се пиеше студена вода, защото температурата в кухнята бе спаднала поне с двайсет градуса.

Издишах и от устата ми излезе пара, като в студен януарски ден. Изпуснах едно-две облачета и нещото изчезна — но със сигурност бе тук, убеден съм, и за около пет секунди чувствах потта по тялото си като тънък слой лед.

Карладийн се разхвърча на всички посоки — сякаш гледах анимационно филмче за избухване на атом. Магнитните букви, плодовете и зеленчуците паднаха от хладилника и се разпиляха на пода. За миг почти почувствах яростта им като вкус на барут.

В това време сякаш нещо друго се оттегли и като че ли с него долових въздишащия, замислен шепот, познат ми от преди: „О, Майк; о, Майк.“ Същия глас улових с диктофона, и макар че тогава се колебаех, сега вече бях убеден — това бе гласът на Джо.

Но кой е другият? И защо разпиля буквите?

Карла Дийн. Не е съпругата на Бил — тя се казва Ивет. Майка му? Баба му?

Бавно обиколих кухнята, събирайки магнитите като при игра на боклукчия, когато всеки трябва да събере определени предмети, после ги лепях на хладилника. Никой не ми ги измъкваше от ръцете, потта на гърба ми не застиваше, хлопката на Бънтър не звънеше. И все пак не бях сам, и го знаех.

„Карладийн“: Джо ми подсказваше нещо.

Но някой друг не искаше да го узная. Някой друг прелетя край мен като „всепомитащото гюлле“, опитвайки да разпилее буквите, преди да съм успял да ги прочета.

Джо е тук — имаше и едно момченце, което плачеше посред нощ.

И кой още?

С кого друг делях къщата си?

Глава 20

Отначало не ги забелязах, което никак не ме изненада — сякаш цял Касъл Рок се бе изсипал в градския парк в този горещ съботен следобед, който вече клонеше към привечер. Лятното слънце озаряваше децата, струпани на катерушките, неколцината старци с яркочервени елеци (предположих, че членуват в някакъв клуб), които играеха шах, групата младежи, налягали на тревата около юноша с китара: хлапето пееше една песен от старата плоча на Иън и Силва, с доста жизнерадостна мелодия и следния текст:

„Ела Спийд си играеше с любовта,
Джон Мартин я гръмна
с колт четирийсет и едно…“

Никой не тичаше по алеите, кучетата не гонеха фризбита. Беше дяволски горещо. Тъкмо се извръщах да огледам естрадата, където се настаняваше осемчленният оркестър „Касълрок“ (подозирах, че представата им за истински рокендрол е доста бегла), когато едно човече се блъсна в мен отзад, сграбчи ме за бедрата и едва не ме повали на тревата.

— Пипнах те! — ликуващо изпищя човечето.

— Кира Девор! — викна Мати, едновременно развеселена и ядосана. — Ще го събориш!

Обърнах се, пуснах на земята омазнената торбичка от „Макдоналдс“ и вдигнах детето на ръце. Получи се съвсем естествено и се почувствах прекрасно. Човек не си дава сметка колко тежи едно здраво дете, докато не го вдигне на ръце, и едва тогава напълно проумява живота, който протича през децата като по електрически кабел. Не се задавих от вълнение („Не бъди госпожица, Майк“ — ми шепнеше понякога Сиди, когато като деца гледахме някой тъжен филм и аз се просълзявах), но се замислих за Джо. И за детето, което е носела в себе си, когато е паднала насред онзи загубен паркинг.

Ки пискаше и се смееше, размахваше ръчички, а плитките й подскачаха.

— Не събаряй собствения куотърбек33! — извиках, ухилих се, и за моя най-голяма радост тя ми отвърна:

— Не шъбаряй собствения куотърмек! Не шъбаряй собствения куотърмек!

Пуснах я долу, двамата се смеехме. Ки пристъпи, препъна се, тупна на земята и се закикоти още по- силно. Тогава за миг, но съвсем ясно, през съзнанието ми мина мисъл: де да можеше да види старият червей колко ни липсва. Как тъжим за смъртта му.

Мати се приближи. Тази вечер изглеждаше почти както си я представях при първата ни среща — като онези деца на богаташи, които човек вижда в кънтриклубовете да се веселят с приятели или да вечерят с родителите си. Беше с бяла рокля без ръкави и обувки с нисък ток, косата й свободно се спускаше по раменете, съвсем леко бе начервила устните си. Очите й грееха както никога досега. Когато ме прегърна, долових парфюма й и усетих допира на стегнатите й малки гърди.

Целунах я по страната, а тя ми лепна до ухото шумна целувка, от която нещо премина като електричество по целия мигръбнак.

— Кажи ми, че нещата ще тръгнат по-добре — прошепна, без да ме пуска.

— Много по-добре — отвърнах и тя отново ме прегърна с все сила. После отстъпи:

— Ти да бе донесъл повечко храна, човече, щото ние сме повечко гладни жени. Нали, Кира?

— Шъборих собствения куотърмек — отговори Ки, облегна се на лакти и доволно се засмя.