Торба с кости

— Хайде — казах и я грабнах през кръста. Занесох я до най-близката маса, а малката риташе, размахваше ръце и се смееше. Оставих я на пейката, но тя се изплъзна и ловко шмугна под масата, като продължаваше да се смее.

— Добре, Кира Елизабет — рече Мати. — Стани и покажи, че си добро момиче.

— Добро момиче, добро момиче — съгласи се тя и се покатери до мен. — Такава съм, Майк.

— Сигурен съм — отговорих. В плика имаше два сандвича „Биг Мак“ и пържени картофки за мен и Мати. За Ки имаше шарена кутия, върху която се мъдреха ухилените физиономии на Роналд Макдоналд и неговите неподведени под отговорност съучастници.

— Мати, имам детско меню! Майк ми е донесъл детско меню! Те са с играчка!

— Виж каква ти се е паднала.

Кира отвори кутията, порови вътре, после се усмихна. Цялото й лице грейна. Извади нещо, което отначало ми заприлича на голям парцал за прах. За миг се пренесох в съня си, онзи с Джо под леглото, и се вледених от ужас. „Дай ми я — озъби се тя. — С нея бърша прах.“ В този спомен се примеси и нещо друго — някаква друга асоциация, може би от друг сън. Но не можах да я уловя.

— Майк? — започна Мати. В гласа й долових любопитство и загриженост.

— Кученце! — отбеляза Ки. — Спечелих кученце с детското меню!

Да, разбира се. Кученце. Плюшено кученце. При това беше сиво, а не черно… макар да не ми бе ясно защо се вълнувам от цвета му.

— Много хубава награда — казах и го взех. Беше меко, което бе хубаво, при това бе сиво, което бе още по-хубаво. Този сив цвят някак ме успокояваше. Върнах й го и се усмихнах.

— Как се казва? — попита Ки, прехвърляйки животинчето ту от едната, ту от другата страна на кутията, сякаш я прескача. — Как се казва кученцето, Майк?

И без да се замислям, изтърсих:

— Стрикланд.

Мислех, че ще се озадачи, но тя го прие нормално. Имаше твърде доволен вид.

— Стриган! — повтори и в ръчичката й кученцето взе да прави още по-високи подскоци над кутията. — Стриган! Стриган! Моето куче Стриган!

— Кой е този Стрикланд? — попита Мати, подсмихвайки се. Тъкмо разопаковаше сандвича си.

— Герой от книга, която четох на времето — обясних, гледайки как Кира си играе с плюшеното животинче. — Не е действителен човек.

— Дядо почина — обяви след пет минути Кира.

Още седяхме на масата за пикник, но почти бяхме приключили с храненето. Плюшеното куче бе поставено да пази останалите картофки. Наблюдавах хората наоколо и се питах кой от ТР е дошъл с цел да следи тайната ни среща и изгаря от нетърпение да разнесе клюката. Не забелязах познати, но това не ме успокои, тъй като дълго бях отсъствал от този край.

Мати остави сандвича си и тревожно погледна дъщеря си, но според мен всичко беше наред — детето съобщаваше факт, не изразяваше тревога.

— Зная.

— Дядо беше ужасно стар. — Кира щипна две пържени картофчета с пухкавите си пръстчета. Поднесе картофчетата към устата си и ги погълна наведнъж. — Той сега е при Господ Исус. Ние учихме за Господ Исус на лятното библейско училище.

„Да, Ки — отговорих наум, — точно сега дядо сигурно учи Господ Исус да работи с компютър и го пита нямат ли някоя курва под ръка.“

— Господ Исус ходел по водата и правел виното на макарони.

— Да, нещо подобно. Тъжно е, когато някой умре, нали?

— Щеше да е тъжно, ако умре Мати, или щеше да е тъжно ако ти умреш, но дядо беше стар. — Обясни ми го, сякаш не бях разбрал от първия път. — В рая ще го оправят.

— Това е добро обяснение, злато — заключих.

Мати разсеяно нагласи падащите шнолки на малката. Помислих си, че сякаш грее на лятното слънце. Гладката й, загоряла кожа контрастираше с бялата рокля, която сигурно е купила на някоя разпродажба. В този миг разбрах, че я обичам. Може би в това нямаше нищо нередно.

— Но ми е мъчно за бялата баба — заяви Ки и този път наистина придоби тъжен вид. Взе плюшеното куче, опита се да го нахрани с пържен картоф, после пак го остави. Красивото й личице изглеждаше замислено и забелязах далечна прилика с дядо й. Не се набиваше на очи, но несъмнено бе доловима — поредният призрак. — Мама казва, че бялата баба се е върнала в Калифорния с пленните останки на дядо.

— Тленни останки, гугутката ми — поправи я Мати. — Това означава тялото му.

— Бялата баба ще се върне ли да ме види, Майк?

— Не зная.

— С нея играехме една игра. Само с рими. — Кира придоби ужасно замислен вид.

— Майка ти ми разказа за тази игра.

— Няма да се върне — сама отговори Ки на въпроса си. От дясното й оче се търколи огромна сълза. Тя взе Стриган, постави го за миг на задните му лапички, после отново го остави да пази. Мати я прегърна, но Ки като че ли не забеляза. — Бялата баба всъщност не ме обичаше. Просто се преструваше. Това й беше работата.

С Мати се спогледахме.

— Защо го казваш?

— Не зная — отвърна Ки. Край хлапето с китарата застана жонгльор и запремята пет-шест шарени топки. Кира се пооживи. — Мамо, мамо, може ли да ида да погледам оня смешен човек?

— Нахрани ли се?

— Да.

— Благодари на Майк.

— Не шъбаряй собствения си куотърмек — каза тя, после се засмя мило, за да покаже, че ме поднася. — Благодаря, Майк.

— Моля, моля — отвърнах, но понеже ми прозвуча доста старомодно, добавих: — Бягай да джиткаш.

— Можеш да идеш до онова дърво, но не по-далеч — каза Мати. — Знаеш защо.

— За да ме виждаш. Добре.

Тя грабна Стрикланд и хукна, после спря, обърна се и ме погледна:

— Сигурно са били ледилните човечета. — После сама се поправи много внимателно и сериозно: — Хлаа-дил-ни-те човечета.

Сърцето ми подскочи.

— Какво за хладилните човечета, Ки? — попитах.

— Те ми казаха, че бялата баба всъщност не ме обича. — После хукна към жонгльора, очевидно напълно забравила за жегата.

Мати я проследи с поглед, после се обърна към мен:

— Досега с никого не съм споделяла за нейните хладилни човечета. И тя не говори за тях. Не че има истински човечета, но буквите като че сами се местят. Като дъска за „уия“34.

— Пишат ли думи?

Мати дълго мълча. После кимна.

— Не винаги, но понякога го правят. — Замълча, сетне добави: — Всъщност в повечето случаи. Ки ги нарича „поща от хладилните човечета“. — Мати се усмихна, но в погледа й долових страх. — Дали са специални магнитни букви? Или имаме някой полтъргайст в хладилника?

— Не зная. Съжалявам, ако ти създават неприятности.