Торба с кости

— Не ставай глупав. Ти ги подари на Ки, а в момента означаваш страшно много за нея. Все за теб говори. Изборът на хубави дрехи за тази вечер в твоя чест я развълнува много повече от смъртта на дядо й. Настояваше и аз да си облека нещо специално. Обикновено не се държи така с хората — приема ги, докато са наоколо, а като си заминат, ги забравя.

— И двете изглеждате прекрасно. В това поне съм сигурен.

— Благодаря. — Тя погледна с обич към Ки, която стоеше до дървото и гледаше жонгльора. Той бе изоставил гумените топки и сега хвърляше бухалки. После отново извърна поглед към мен: — Приключихме ли с яденето?

Кимнах, а Мати взе да събира отпадъците и да ги прибира обратно в хартиения плик. Аз й помагах, и когато пръстите ни се срещнаха, тя сграбчи ръката ми и силно я стисна.

— Благодаря. Благодаря за всичко, което направи за мен. Адски много ти благодаря.

В отговор също стиснах ръката й, после я пуснах.

— Знаеш ли — продължи тя, — понякога се питам дали Кира не ги мести сама. Мислено.

— Телекинеза?

— Май това е научният термин. Само че Ки може да пише само „куче“’ и „коте“’.

— А какво се появява на хладилника?

— Предимно имена. Веднъж се появи и твоето име. После пък на жена ти.

— Джо?

— Беше цялото „Джоана“. И „Нана“. Рожет, предполагам. Понякога пише „Джаред“ и „Бриджет“. Тези двете обикновено се появяват заедно. Веднъж имаше „Кито“. — Тя го изписа буква по буква.

— Кито — повторих и мислено си казах: „Кира, Киа, Кито. Какво става тук?“ — Как смяташ, дали е име на момче?

— Сигурна съм. На суахили е и означава „безценна рожба“. Проверих го в справочника за имена. — На път към най-близкия варел за боклук тя погледна към собствената си безценна рожба.

— Други помниш ли?

Тя се замисли.

— „Редж“ се появи няколко пъти. А веднъж и „Карла“. Нали разбираш, обикновено Ки дори не може да прочете тези имена. Пита ме какво пише.

— Хрумвало ли ти е, че е възможно да ги преписва от някоя книга или списание? Че се учи да пише с магнитни букви върху хладилника, вместо с хартия и молив?

— Възможно е… — Но като че ли не й се вярваше. Нищо чудно. И аз не го вярвах.

— Никога ли не си виждала как буквите се местят сами по вратата на хладилника? — Надявах се, че гласът ми звучи небрежно.

Тя нервничко се засмя:

— Не, за Бога!

— А нещо друго?

— Понякога „ледилните“ човечета оставят послания като „здрасти“, „чао“ и „добро дете“. Вчера имаше едно, което си преписах, за да ти покажа. Кира ме помоли. Наистина е адски шантаво.

— И какво гласи?

— По-добре да ти покажа, но го оставих в жабката на джипа. Напомни ми, като си тръгваме.

— Да. Непременно.

— Наистина е страшничко, senor — отбеляза Мати. — Като посланията в брашното онзи път.

Замислих се дали да не й разкажа за моите „ледилни“ човечета, но се отказах. И без друго си имаше достатъчно тревоги… или поне така си казах.

Стояхме един до друг на тревата и наблюдавахме Ки, която гледаше жонгльора.

— Обади ли се на Джон?

— Разбира се.

— И той какво?

Тя се извърна към мен с усмивка в погледа.

— Ами изпя един куплет от песента „Бим-бам, вещицата пукна“.

— Е, в нашия случай не е вещица, но усещането е същото.

Тя кимна и пак погледна към Кира. За кой ли път забелязах колко е красива, колко е стройно тялото й под бялата рокля, колко изчистени и правилни са чертите й.

— Той подразни ли се, че се самопоканих на обед? — попитах.

— Не, идеята за купон страшно му допадна.

Купон. Идеята страшно му допаднала. Почувствах се като нищожество.

— Дори предложи да поканим адвоката ти — господин Бизонет ли се казваше? Освен това и частния детектив, когото Джон нае по препоръка на господин Бизонет. Имаш ли нещо против?

— Не. А ти как си, Мати? Справяш ли се?

— Справям се — потвърди тя и се обърна към мен. — Днес обаче получих малко повече обаждания от обикновено. Изведнъж станах страшно известна.

— О-хо.

— Повечето ми затваряха, но един джентълмен отдели достатъчно време да ме нарече „долна мръсница“, а имаше и една дама с много силен местен акцент, която каза „Ето наа, курво, уби го. Доволна ли си сегаа?“ Затвори, преди да успея да и отговоря: „Да, много съм доволна, благодаря“. — Но Мати не изглеждаше никак доволна — имаше гузен вид, сякаш наистина му е желаела смъртта.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Честна дума. С Кира сме сами от много отдавна и през повечето време съм живяла в страх. Вече имам неколцина приятели. Ако цената за това са няколко анонимни телефонни обаждания, ще я платя.

Намираше се много близо, бе вдигнала глава към мен и не можах да се сдържа. Обвиних лятото, парфюма й и четирите години, които бях прекарал без жена. В този ред. Прегърнах я през кръста и усетих материята под пръстите ми и леката издутина на гърба, където се намираше ципът. Помня как платът се плъзгаше по кожата й. После вече я целувах, много нежно, но със страст — всяко нещо, което си струва, трябва да се прави както трябва — а тя ми отвръщаше в същия дух и очевидно не се страхуваше. Устните й бяха топли, меки и излъчваха лек сладък аромат. На праскови, струва ми се.

Спряхме едновременно и леко се отдръпнахме един от друг. Ръцете й още лежаха на раменете ми. Моите бяха обвити около кръста й. Лицето й беше доста спокойно, но очите й блестяха по-силно от всякога, а скулите й руменееха.

— Боже мой — промълви. — Как го исках. Искам го, откакто Ки те заговори и ти я взе в прегръдките си.

— Джон няма да одобри целувки на публично място — отвърнах. Гласът ми не беше много спокоен, а сърцето ми препускаше. Седем секунди, една целувка и всички системи в организма ми отказваха да функционират. — Всъщност Джон надали би се възхитил от факта, че изобщо се целуваме. Той те харесва, нали знаеш.

— Зная, но аз харесвам теб. — Тя се обърна към Ки, която чинно стоеше до дървото и наблюдаваше жонгльора. А кой ли наблюдава нас? Някой, който е дошъл от ТР в горещата лятна вечер, за да хапне сладолед и да се порадва на музиката и тълпата в парка? Някой, който пазарува свежи зеленчуци и свежи клюки от смесения магазин „Лейк вю“. Редовен клиент на „Гаража за какво ли не“? Това бе чиста лудост и както и да го представях, си оставаше чиста лудост. Отпуснах ръце.

— Мати, могат да сложат нашата снимка до думата „недискретност“ в речника.

Тя свали ръце от раменете ми и отстъпи крачка назад, но блесналите й очи не се откъсваха от моите.

— Зная. Млада съм, но не съм толкова загубена.

— Нямах предвид…

Тя ми направи знак да млъкна.