Заспах и се събудих след три часа със схванат врат и пулсираща болка в тила. Далеч в Уайт Маунтинс трещяха светкавици и къщата бе непоносимо гореща. Като се изправих от дивана, имах чувството, че кожата ми остана залепнала за дамаската. Помъкнах се към северното крило като грохнал старец, погледнах мокрите си дрехи, запитах се дали да не ги занеса в пералнята, но после реших, че ако се наведа, главата ми ще експлодира.
— Вие, призраци, се погрижете за тях — промърморих. — Щом можете да размените бельото и панталоните ми на простора, значи спокойно можете да занесете мръсните ми дрехи в коша за пране.
Взех три хапчета и си легнах. По едно време отново се събудих и чух детето призрак да хлипа.
— Стига — казах му. — Стига, Ки, никой няма да те носи никъде. На сигурно място си.
После отново съм заспал.
Глава 19
Телефонът звънеше. С мъка изплувах от съня, в който се давех и не можех да си поема дъх, и се помъкнах към апарата, примижавайки под ранните слънчеви лъчи и потръпвайки от болката, която ме прониза в тила, когато стъпих на пода. Телефонът ще спре да звъни, преди да стигна до него — в подобни случаи почти винаги става така — а после пак ще си легна и преди да стана окончателно, ще изгубя десет минути в безплодно чудене кой е звънял.
Зъррр… зъррр… зъррр…
За десети път ли звъни? Или за дванайсети? Вече им изгубих броя. Някой бе твърдо решен да се свърже. Надявах се да не се е случило нищо лошо, но опитът показва, че хората не са толкова настоятелни, когато новините са добри. Внимателно докоснах тила си. Ужасно ме болеше, но не ми се гадеше от болка. А и по пръстите ми не остана кръв.
Безшумно прекосих антрето и вдигнах слушалката.
— Ало?
— Е, поне вече не се налага да свидетелстваш по делото за попечителство.
— Бил?
— А-ха.
— Откъде знаеш… — Приведох се и надзърнах иззад ъгъла към веселяшкия, дразнещ котешки часовник. Показваше седем и двадесет, а вече беше задушно. Като в кучи задник, както казват марсианците от ТР. — Откъде знаеш, че е решил…
— Нищичко не знам за неговите си работи. — Бил като че ли се позасегна. — Не ме е молил за съвет, пък и аз не съм му предлагал.
— Какво се е случило? Какво става?
— Още ли не си включил телевизора?
— Дори не съм пил кафе.
Не последва извинение — Бил смята, че хората, които в шест часа още не са станали, си получават заслуженото. Но вече се бях събудил. И почти си представях какво ще последва.
— Девор се е самоубил снощи, Майк. Влязъл в горещата вана и си нахлузил найлонов плик на главата. Сигурно не му е трябвало много, като знам, че белите му дробове бяха скапани.
Не, сигурно не е продължило дълго. Потръпнах, въпреки лятната жега, която вече изпълваше къщата.
— Кой го е намерил? Онази жена ли?
— А-ха, естествено.
— Кога?
— По новините на Канал 6 казаха: „Малко преди полунощ“.
С други думи, точно когато се събудих схванат на дивана и се замъкнах в леглото.
— Замесена ли е?
— Искаш да кажеш дали не го е убила? По новините, които гледах, не споменаха нищо по въпроса. Клюкарската мелница сигурно вече мели с пълна сила, но още не съм ходил да прибера своя пай. И да му е помогнала, не вярвам да има неприятности. Той беше на осемдесет и пет и при това болен.
— Знаеш ли дали ще го погребат в ТР?
— В Калифорния. Тя каза, че опелото ще бъде в Палм Спрингс във вторник.
За миг бях обзет от недоумение, като си представих, че по същото време, когато източникът на всички проблеми на Мати ще лежи покрит с цветя в някакъв параклис, приятелите на Кира Девор ще си хапват, готвейки се за предстоящата игра на фризби. „Ще бъде истинско празненство — помислих си удивен. — Не знам как ще посрещнат случая в параклиса на микрочиповете в Палм Спрингс, но на Уасп Хил ще има танци, радостни викове и — благодарствени молитви.“
Никога в живота си не съм изпитвал радост при вестта за нечия смърт, но със задоволство научих за кончината на Девор. Съжалявам, че изпитвах подобни чувства, но не можех да ги променя. Старият мръсник ме бутна в езерото… но преди да превали нощта, сам се удави. С найлонов плик във вана.
— Имаш ли представа как от телевизията са се докопали до случая толкова бързо? — Не беше
— Уитмор им се е обадила. Дала е пресконференция в „Уорингтън“ в два през нощта. Отговаряше на въпросите и седеше на онзи диван с кафявата плюшена дамаска, дето Джо казваше, че мястото му било в някоя картина с гола жена. Помниш ли?
— А-ха.
— Отзад се виждаха двама-трима областни шерифи, плюс един човек, дето го познах, че е от „Погребалното бюро на Джакард“ в Мотън.
— Много странно.
— А-ха, тялото сигурно още е горе, а Уитмор вече дрънка… но твърди, че просто изпълнявала нарежданията на шефа. Каза, че е оставил запис, в който обяснява, че го е направил в петък вечер, за да не паднат акциите на компанията, и искал Уитмор веднага да се обади на пресата и да потвърди, че компанията е стабилна, че синът му и управителният съвет се разбирали прекрасно. После каза за опелото в Палм Спрингс.
— Значи се самоубива и дава пресконференция в два през нощта чрез посредник.
— А-ха. Типично в негов стил.
Настъпи тишина. Опитах се да мисля, но не можех. Знаех само, че искам да се кача в кабинета си и да работя, независимо дали ме боли главата. Исках да се върна при Анди Дрейк, Джон Шакълфорд и неговия приятел от детинство, ужасния Рей Гарати. В тази история имаше много лудост, но аз разбирам от лудост.
— Бил? Оставаме ли си приятели?
— Да, за Бога — побърза да отговори той. — Но ако някои хора странят от теб, поне ще знаеш защо, нали?
Естествено. Мнозина ще ме обвинят за смъртта на стареца. Като се има предвид физическото му състояние, подобно мнение звучи налудничаво и със сигурност няма да е преобладаващо, но поне за момента ще има известен брой привърженици — знаех го съвсем ясно, както знаех истината за приятеля от детинство на Джон Шакълфорд.
„Дечица, имало едно време една гъска, която се върнала в малкото градче, където живяла като пухкаво патенце. Взела да снася златни яйца наляво и надясно и гражданите се събрали да се дивят на чудото и да получат своя дял. Но един ден гъската била сготвена и някой трябвало да го отнесе.“ Аз щях да отнеса известна част, но на Мати щеше да й бъде много по-тежко — тя бе имала нахалството да се бори за детето си, вместо да се откаже от Ки.
— Трай си през следващите няколко седмици — посъветва ме Бил. — Поне аз така си мисля. Всъщност
