Подробностите са дяволска работа.
Оттам се пренесох другаде. Неизвестно къде точно, понеже бях изпаднал в транс и интуицията ми бе хвръкнала толкова високо, че дори спасителен отряд не би могъл да я открие. Стоях пред хладилника и играех с буквите, изписвайки откъслеци от мисли, без дори да забелязвам, че го правя. Може би няма да повярвате, че подобно нещо е възможно, но всеки писател знае за какво говоря.
Към действителността ме върна ярката светлина, която изведнъж заля прозорците на входното антре. Вдигнах поглед и забелязах, че зад шевролета ми спира друга кола. Стомахът ми се сви от страх. В този миг бих дал какво ли не за заредена карабина. Защото идва помощник шерифът. Няма кой друг да е. Като са се върнали с Уитмор в Уорингтън, Девор му се е обадил да му каже, че Нунан не иска да се държи като добър марсианец и го е изпратил да ме вкара в правия път.
Когато шофьорът отвори вратата и лампичката в купето светна, си поотдъхнах. Не познавах този човек, но със сигурност не беше „татенцето“. Този тип изглеждаше така, сякаш и муха с вестник не може да убие… но предполагам, че много хора са допускали същата грешка и по отношение на Бостънския удушвач.
Върху хладилника беше струпана цяла купчина флакони от спрей — всичките бяха много стари и най- вероятно съдържащи фреони. Не зная госпожа М. как ги е пропуснала, но се радвах, че са още тук. Грабнах първия, който ми попадна — „Блек Флаг“, отличен избор — махнах капачката и го тикнах в предния джоб на джинсите си. После застанах пред чекмеджетата отдясно на мивката. В най-горното имаше сребърни прибори. Във второто се намираха „кухненските боклуци“, както ги наричаше Джо — всякакви дреболии от термометър за печене на птици до онези работи, които се набучват в царевицата, за да не си изгориш пръстите. В третото намерих богата колекция разнородни ножове. Извадих един, пъхнах го в десния си джоб и се запътих към вратата.
Човекът пред прага ми се постресна, като включих външното осветление, и запремига насреща ми като заек. На височина беше около метър и шейсет, бе кльощав и блед. Имаше старомодна прическа. Очите му бяха кестеняви. Криеха се зад очила с рогови рамки и мазни окуляри. В едната си ръка стискаше плоско кожено куфарче, а в другата — продълговато бяло картонче. Реших, че надали съм обречен да загина от мъж с визитна картичка в ръката, тъй че отворих вратата.
Онзи се усмихна малко притеснено, като героите от филмите на Уди Алън. Облеклото му също беше в стил Уди Алън — избеляла трикотажна риза с леко окъсели ръкави, широки панталони, малко провиснали в ханша. „Сигурно някой му е казал, че си приличат — рекох си. — Това ще да е причината.“
— Господин Нунан?
— Да?
Подаде ми визитката. „Недвижими имоти «Некст Сенчъри»“, пишеше на нея с релефни златни букви. Отдолу бе написано името на моя посетител.
— Ричард Осгуд — представи се той, сякаш не можех да чета, и протегна ръка. Необходимостта да отвърне на този жест е дълбоко заложена у всеки американски мъж, но тази вечер й устоях. Той подържа розовата си длан протегната още миг, после я отпусна и нервно я избърса в памучните си панталони. — Имам послание за вас. От господин Девор.
Изчаках.
— Може ли да вляза?
— Не.
Той отстъпи, отново изтри длан в панталоните си и като че ли се съвзе.
— Мисля, че не е необходимо да бъдете груб, господин Нунан.
Не се държах грубо. Ако бях предпочел да се държа грубо, щях да го посрещна с обилна доза спрей за хлебарки.
— Тази вечер Макс Девор и болногледачката му се опитаха да ме удавят в езерото. Може би това е причината поведението ми да ви изглежда враждебно.
Мисля, че Осгуд бе искрено шокиран.
— Може би работите прекалено усилено върху последния си труд, господи Нунан. Макс Девор кара осемдесет и шеста година — а за момента изглежда съмнително дали ще успее да я навърши. Горкият старец вече едвам се придвижва от инвалидната количка до леглото си. А що се отнася до Рожет…
— Разбирам какво искате да кажете. Но преди двадесет минути станах свидетел на чудо. И на мен ми е трудно да повярвам, а присъствах лично. Дайте ми каквото имате да ми предавате.
— Чудесно — превзето отвърна той с тон, който сякаш казваше: „Добре тогава,
— Благодаря — казах и понечих да затворя вратата. — Бих ви дал бакшиш да се почерпите, но съм си забравил портфейла на шкафчето.
— Почакайте! От вас се очаква да го прочетете и да ми дадете отговор.
Повдигнах вежди:
— Не знам на Девор откъде му е скимнало, че може да ме командва, но нямам никакво намерение да позволявам тези му странни хрумвания да влияят на решенията ми. Изчезвайте.
Устните му увиснаха, издълбавайки дълбоки трапчинки в ъглите на устата му, и изведнъж всякаква прилика с Уди Алън се изпари. Приличаше на петдесетгодишен брокер на недвижими имоти, който е продал душата си на дявола и вече не понася някой да дърпа рогатия му шеф за опашката.
— Един дружески съвет, господин Нунан — и във ваш интерес е да ме послушате. Макс Девор не е човек, с когото можете да се будалкате.
— Не се будалкам с него.
Затворих вратата, спрях във фоайето и стиснал плика в ръка, проследих с поглед господин „Недвижими имоти «Некст Сенчъри»“. Стори ми се вбесен и объркан… сигурно напоследък никой не го е изхвърлял като мръсно коте. Може пък да му е от полза. Ще придаде ново измерение на живота му. Ще му припомни, че със или без Макс Девор Ричи Осгуд ще си остане висок метър и шейсет. Дори с каубойски ботуши.
— Господин Девор иска отговор! — долетя гласът му иззад затворената врата.
— Ще му позвъня по телефона — викнах в отговор, после бавно вдигнах двете си ръце, показвайки му средни пръсти. — Междувременно може да му предадете това.
Едва ли не очаквах да си свали очилата и да разтърка очи. Вместо това той се върна до колата си, захвърли куфарчето вътре и седна зад волана. Наблюдавах го, докато излизаше на заден ход от алеята, за да се уверя, че си е отишъл. После влязох в дневната и отворих плика. Вътре имаше един-единствен лист хартия с аромата на парфюма, който майка ми използваше, като бях дете. Май се наричаше „Уайт Шоул- Дърс“. В горния край — спретнато, изискано, с леко повдигнати букви — пишеше:
Отдолу, изписано с едва забележимо треперлив женски почерк, се мъдреше следното послание:
Драги господин Нунан,
Макс ме моли да ви предам колко се радва, че се запозна с вас! Аз споделям чувствата му. Вие сте много приятна и забавна личност! Щуротиите ви толкова ни развеселиха! А сега да преминем към деловата част. М. ви предлага една елементарна сделка: в случай, че обещаете да престанете да разпитвате за него, както и да прекратите всякакви съдебни ходове — ако обещаете да го оставите да почива в мир, така да се каже — господин Девор поема задължението да прекрати всякакви опити да спечели правото на попечителство над внучката си. Ако тези условия ви се струват приемливи, достатъчно е да кажете на господин Осгуд „Приемам“. Той ще предаде посланието! Макс се надява съвсем скоро да се завърне в Калифорния с частния си самолет — има неотложни служебни дела, но е доволен от прекараното тук време, а вас намира за особено занимателен. Иска да ви напомня, че настойничеството задължава с отговорност, и ви приканва да не забравяте, че ви го е казал.
