камъните на дъното и потъваха в подмолните коренища. Изкълченият глезен продължаваше да ме боли, но поне можех да стъпвам. Друг въпрос е дали като излезех от езерото още щеше да ми служи.
Девор пак запремества лостовете. Инвалидната количка се обърна и бавно потегли, придвижвайки се по Улицата редом с мен.
— Като че ли не те запознах официално с Рожет, а? — рече стаарецът. — В колежа беше голяма спортистка. Беше най-силна по софтбол и хокей на трева, а е запазила поне някои умения и до ден днешен. Рожет, би ли показала на този младеж на какво си способна?
Уитмор заобиколи бавно движещата се количка и за миг се скри зад нея. Когато отново се показа, видях какво държи. Не се бе навела да си поеме дъх.
Закрачи с усмивка към езерото, крепейки в свитата си към тялото ръка насъбраните павета от камънака покрай пътеката. Избра къс с големина колкото топка за голф, замахна и го запрати към мен. Камъкът изсвистя край лявото ми слепоочие и цопна във водата.
— Ей! — викнах, по-скоро стреснат, отколкото изплашен. Дори след всичко случило се до момента не можех да повярвам на очите си.
— Какво ти става, Рожет? — упрекна я старият Девор. — Никога не си хвърляла нескопосано. Цели се в него!
Вторият камък мина на пет сантиметра над главата ми. Третият беше потенциален зъборазбивач. С яден, уплашен вик го отклоних с ръка и чак после открих, че е разранил дланта ми. В онзи миг виждах единствено противното ухилено лице — лице на жена, която е дала два долара в панаирджийското стрелбище и твърдо е решила да получи плюшено мече, та дори ако трябва да стреля цяла нощ.
При това беше доста
Един камък ме удари много силно и болезнено по клю чицата, после отскочи във въздуха. Изкрещях, а тя също из вика „Хай“ като каратист, който е нанесъл успешен удар.
В този момент преустанових планираното отстъпление. Обърнах се и заплувах към дълбокото, а онази мръсница продължаваше да ме замерва. Първите два камъка паднаха от двете ми страни, сякаш Рожет уточняваше обсега. Последва кратка пауза, в която имах време да си кажа: „Ето, успявам, успявам, вече излизам извън обхвата…“, в този миг нещо ме халоса по тила. Чух
От светлооранжево езерото се обагри в яркочервено, после в тъмноалено. Сякаш отдалеч долавях радостните крясъци на Девор, който насърчаваше Рожет, примесени с особения й квичащ смях. Отново се нагълтах с блудкава вода с вкус на желязо и бях толкова замаян, че трябваше да си напомням да не я гълтам, а да я изплюя. Краката ми натежаха и стана твърде трудно да плувам — имах чувството, че гуменките ми тежат цял тон. Отпуснах се надолу, но не достигнах дъното — вече нямаше къде да стъпя. Погледнах към брега. Гледката беше впечатляваща — всичко пламтеше в отблясъците на залеза като оранжево-червен сценичен декор. Вече се бях отдалечил на около шест метра. Девор и Уитмор ме наблюдаваха от Улицата. Приличаха на майката и бащата от картината на Грант Уд. Девор отново бе долепил маската до лицето си, но виждах как се хили в нея. И Уитмор бе ухилена до уши.
Устата ми отново се напълни с вода. Изплюх колкото можах, но погълнах известно количество, от което се разкашлях и ми се повдигна. Започнах да потъвам и задрапах нагоре, но без да плувам, а само плясках с ръце и крака, изразходвайки десет пъти повече енергия, отколкото ми беше необходима да се задържа на повърхността. Забелязах първите признаци на паниката, която впиваше острите си като на плъх зъбчета в замаяното ми от изумление съзнание. Осъзнах, че вече не чувам пронизителното бучене. Колко ли удара бе понесла бедната ми глава? Един от юмручето на Уитмор… един от бастуна на Девор… един с камък… или може би два? По дяволите, не си спомнях.
„Съвземи се, за Бога — нали няма да му позволиш да те победи по този начин? Да те удави като онова момченце?“
Не!
Протегнах ръка и си опипах главата. Малко над тила открих цицина с големината на гъше яйце, която продължаваше да расте. Като я понатиснах, изпитах болка, от която едновременно ми се доповръща и изпитах чувството, че ще припадна. Очите ми плувнаха в сълзи, които се стекоха по лицето ми. По върховете на пръстите си забелязах следи от кръв, но когато човек се намира във водата, е трудно да прецени големината на раните.
— Приличаш на мокър мармот, Нунан! — Гласът долиташе до мен като че от много далеч.
— Майната ти! — креснах. — Ще те тикна в затвора!
Старецът се обърна към Уитмор. Двамата прихнаха да се смеят. Ако в този миг някой бе поставил в ръцете ми картечница, щях да ги застрелям, без да се колебая, и дори щях да помоля за втора лента.
Но тъй като нямах под ръка картечница, заплувах към къщи. Те продължиха да ме следват по Улицата: старчето управляваше инвалидната количка, която едва-едва шумолеше по пътеката, а дъртата вещица вървеше до него строга като монахиня и на всеки няколко крачки спираше, за да грабне по някой камък.
Не бях плувал толкова дълго, че да се изморя, но се чувствах доста отпаднал. Вероятно бях много изплашен. Най-сетне отворих уста да поема въздух, нагълтах още вода и съвсем се паникьосах. Заплувах към брега с желанието да достигна място, където да стъпя на дъното. Рожет Уитмор веднага започна да ме замеря с камъни: първо с онези, които бяха в ръцете й, после премина към купчината, която бе натрупала в скута на Девор. Вече се беше разгряла и съвсем не хвърляше нескопосано — целеше се убийствено точно. Камъните падаха край мен. Отново отблъснах един — беше толкова голям, че ако ме беше цапардосал, направо щеше да ми пробие челото — но следващият ме удари в бицепса и ме одраска. Стига толкова. Обърнах се и се опитах да се отдалеча от обсега й, като се опитвах да държа главата си изправена въпреки силната болка в тила.
Като се отдалечих достатъчно, се изправих във водата и погледнах към тях. Уитмор бе застанала на самия край на брега стараейки се да скъси разстоянието помежду ни. Девор бе спрял зад нея. Продължаваха да се хилят и в лъчите на залеза лицата им червенееха като на дяволи в ада. Спомних си старата поговорка: „На залез червено ли е небето, радва на моряка сърцето“. След двадесетина минути щеше да се стъмни. Ще успея ли да се задържа на повърхността още двадесет минути? Мисля, че да — ако не изпадна в паника — но не повече. Представих си как се давя в мрака, като гледам небето, а миг преди да потъна завинаги, виждам Венера за последен път, и паниката отново ме загриза с острите си зъбки. Всъщност тя бе много по-страшна от Рожет и нейните камъни — много по-страшна.
Но като че ли не по-страшна от Девор.
Огледах се и в двете посоки, търсейки място, където Улицата излизаше от гората. Вече не ми пукаше, че ще стана за смях, но не забелязах никого. Мили Боже, къде са всички? Отишли са във Фрайбърг на пица или пък във „Вилидж“ за млечен шейк?
— Какво искаш? — креснах на стареца. — Да ти кажа, че ще ти се разкарам от пътя? О’кей, ще се разкарам!
Той се разсмя.
— Приличам ли ти на вчерашен, Нунан?
Е, не бях и очаквал да се хване. Дори да бях искрен, пак нямаше да ми повярва.
— Просто искаме да видим колко време ще издържиш — заяви Уитмор и ме замери с поредния камък, който падна на около метър и половина от мен.
„Тези смятат да ме убият — рекох си. — Изобщо не се шегуват.“
Да. А най-лошото е, че после като нищо ще им се размине. В съзнанието ми започваше да се оформя една безумна идея, едновременно правдоподобна и фантастична. Представях си как Рожет Уитмор поставя бележка на таблото за местни новини пред „Лейквю“, която гласи:
„ПОЗДРАВ ДО МАРСИАНЦИТЕ ОТ ТР-90!
Г-н УИЛЯМ ДЕВОР, всеобщият любимец на всички марсианци, ще награди всеки жител на ТР със СТО
