Торба с кости

докато пътешествениците се заблуждават, че спят в леглата на отдавна починалите си близки и се намират в рая, биват изклани до крак.

— Значи си сигурен, че е идвала няколко пъти извън летния сезон?

— А-ха. И не бяха само няколко пъти. Поне десет, ако не е и повече пъти. Винаги за един ден.

— А виждал ли си някого с нея — едър мъж с черна коса?

Той се замисли. Постарах се да не затаявам дъх. Най-сетне поклати глава.

— Срещнахме се няколко пъти, но беше сама. Но не съм я виждал всякога, когато е била тук. Понякога само чувах, че е идвала, и то след като вече си беше заминала. Видях я през юни деветдесет и четвърта, на път за Хейлоу бей с онази малка кола, която караше. Тя ми махна, аз й махнах. Привечер слязох до къщата да я питам има ли нужда от нещо, но вече си беше заминала. Не я видях повече. С Ивет бяхме толкова шокирани, когато Джо почина малко след това.

„Каквото и да е търсила, сигурно нищо не е написала. Щях да открия черновата.“

Но дали съм прав? Идвала е много пъти, очевидно съвсем открито, веднъж дори е била с някакъв непознат мъж, а аз научих за всичко това по една случайност.

— Трудно е да се говори за тези неща — продължи Бил, — но тъй като вече започнахме, нека поне да стигнем до край. Животът в ТР е като едно време, когато спяхме по петима души под една завивка в лютия студ през януари. Ако никой не мърда, всичко е наред. Но ако един е неспокоен и почне да се върти и да се мята насън, никой не може да спи. Сега ти си неспокойният. Поне хората така го виждат. — Изчака какво Ще отговоря. Изминаха почти двадесет секунди, без да пророня дума (Харолд Облоуски би се гордял с мен). Бил пристъпи на място и продължи: — В града например има хора, на които не им харесва твоят интерес към Мати Девор. Не казвам, че между вас има нещо — макар да има хора, които го казват — но ако искаш да останеш в ТР, сам си усложняваш живота.

— Защо?

— Заради онова, което ти казах преди седмица и половина. Тя създава неприятности.

— Доколкото си спомням, Бил, каза, че тя имала неприятности. И това е самата истина. Аз се опитвам да й помогна. Помежду ни няма нищо друго.

— Аз пък си спомням как те предупредих, че Макс Девор е откачен. Ако го разгневиш, всички ще плащаме. — Колонката щракна и той окачи маркуча на мястото му. После въздъхна, вдигна ръце и ги отпусна в безпомощен жест. — Да не мислиш, че ми е лесно да ти говоря всичко това?

— А ти да не мислиш, че ми е лесно да те слушам?

— Добре де, от един дол дренки сме. Само че Мати Девор съвсем не е единствената, която едва съществува в ТР. И другите си имат грижи. Не можеш ли да го схванеш?

Може би разбра, че схващам прекалено много, и то съвсем добре, защото раменете му увиснаха.

— Ако ме молиш да се отдръпна и да оставя Макс Девор да отнеме детето на Мати без борба, просто забрави. Надявам се, че не се опитваш да кажеш това. Защото имам чувството, че нямам какво повече да си говоря с човек, който предлага на другиму подобно нещо.

— Сега и без друго не бих те помолил — отвърна той, а акцентът му се усили почти до границата на неразбираемото. — И без друго е твърде късно, нали? — А после най-неочаквано омекна. — Божичко, тревожа се за теб, човече. Останалото да върви по дяволите! Кучета го яли! — Пак лъжеше, но този път не се впечатлих особено, понеже ми се стори, че мами себе си. — Но ти трябва да внимаваш. Като ти казвам, че Девор е побъркан, това не е просто метафора. Да не мислиш, че ще си дава труд да се разправя със съда, ако съдът не може да му осигури онова, което иска? Трима души загинаха в големите пожари — през тридесет и трета. Добри хора бяха. Единият ми беше роднина. Изгоряха къщите в половината област и не друг, а Макс Девор ги подпали. Това беше прощалният му подарък за ТР. Не може да се докаже, но е негово дело. Тогава беше млад и разорен, нямаше и двадесет години и вече изобщо не му пукаше от закона. Знаеш ли на какво е способен сега?

Той ме измери с поглед. Не отвърнах нито дума. Бил кимна, сякаш му бях отговорил.

— Помисли си. И помни едно, Майк: никой не би ти говорил толкова искрено, ако не държеше на теб така, както аз.

— Колко искрено, Бил? — Бегло си спомням някакъв турист, който слезе от волвото си и се приближи до магазина, отправяйки ни любопитен поглед, а когато по-късно преповторих мислено сцената, си дадох сметка, че сигурно сме изглеждали на ръба на юмручна схватка. Помня, че ми идеше да заплача от тъга и удивление и от някакво неясно формулирано усещане за предателство, но и направо побеснявах при вида на този длъгнест старчок с блесналата му от чистота памучна фланелка и изкуствените му зъби. Значи сигурно наистина сме били на път да се сбием, но тогава просто не съм си давал сметка.

— Възможно най-искрено — отвърна той, извърна се и се запъти към магазина да плати бензина.

— Къщата ми е пълна с призраци — заявих.

Той спря с гръб към мен, с приведени рамене, сякаш се подготвяше да поеме удара. После бавно се обърна.

— В „Сара Лафс“ винаги е имало призраци, Майк. Ти си ги разбунил. Сигурно трябва да се прибереш в Дери и да ги оставиш да се успокоят. Може би така ще е най-добре. — Той замълча, сякаш преповтаряше наум последната реплика, за да е сигурен, че наистина така смята, после кимна. — Да, може би така ще е най-добре за всички.

Като се върнах вкъщи, позвъних на Уорд Ханкинс. После най-сетне се обадих на Бони Амъдсън. Част от мен се молеше да я няма в туристическата агенция в Огъста, която притежаваше в съдружие, но тя беше на работа. Насред разговора факсът взе да бълва ксерокопия от записките на Джо. На първата Уорд бе надраскал: „Надявам се това да ти е от помощ.“

Не бях репетирал какво ще кажа на Бони — струваше ми се, че така само ще си навлека беда. Казах й, че Джо е писала нещо — може би статия, или пък поредица от статии — за градчето, където се намира лятната ни вила, и че местните сигурно са се подразнили от любопитството й. Някои още й се сърдят. Говорили ли са за това? Може би Джо й е показала някоя чернова?

— Не, Бога ми! — Бони звучеше искрено изненадана. — Показваше ми снимки и малко прекаляваше с хербариите, но никога не ми е показвала текст, който пише. Дори си спомням как веднъж заяви, че е решила да остави писането на теб и просто…

— … да опитва по малко от всичко останало, нали?

— Да.

Тези думи ми изглеждаха подходящ край за разговора, но „момчетата в мазето“ явно имаха други намерения.

— А тя срещаше ли се с някого, Бони?

В другия край на линията настъпи тишина. Посегнах към факса, изпитвайки чувството, че дланта ми е на около десет километра от рамото. Десет листа — от ноември деветдесет и трета до август деветдесет и четвърта. Целите гъсто изписани с бележки с четливия почерк на Джо. Дали въобще сме имали факс преди смъртта й? Не помня.

— Бони? Моля те, кажи ми, ако знаеш нещо. Джо е мъртва, но аз не съм. Мога да й простя, ако се наложи, но не мога да й простя нещо, което не разби…

— Съжалявам — прекъсна ме тя и нервно се засмя. — Просто отначало не разбрах. „Среща се с някого“ ми прозвуча толкова… толкова чуждо за Джо… онази Джо, която познавах… че просто не можах да схвана за какво говориш. Помислих си, че искаш да кажеш психоаналитик, но ти нямаше предвид това, нали? Ставаше дума за любовник.

— Тъкмо това имах предвид. — Прехвърлях листовете от факса и ръката ми бавно се завръщаше на нормалното си разстояние от очите ми — вече е близо, съвсем близо. Изпитах облекчение от искреното объркване в гласа на Бони, но не толкова голямо, колкото очаквах. Защото си знаех предварително. Дори не ми бе необходимо да чуя репликата на жената от онзи стар епизод за Пери Мейсън, за да й вярвам. В крайна сметка ставаше дума за Джо. За Джо.

— Майк — много тихо изрече Бони, сякаш бях умопобъркан, — тя те обичаше. Обичаше теб.

— Да. Сигурно. — От страниците в бележника и разбрах колко заета е била жена ми. Колко неща е