Торба с кости

изведнъж звукът екна оглушително и аз подскочих стреснат.

— Не съм лъжкиня — изкрещя едновремешната телевизионна актриса. За миг ме погледна право в очите и аз окаменях от изумление, разпознавайки очите на Джо в черно-белия образ от петдесетте години. — Никога не съм лъгала, господин Бъргър, никога!

— А аз твърдя, че лъжете! — отвърна Бъргър. Приближи се към нея, ухилен като вампир. — Твърдя, че вие…

Телевизорът изведнъж се изключи. Звънчето на Бънтър звънна рязко, след което чуждото присъствие, каквото и да е било то, се изпари. Но аз се чувствах по-добре. „Не съм лъжкиня… Никога не съм лъгала, никога.“ Можех да повярвам, ако реша. Ако реша. Легнах си и не сънувах нищо.

Изградих си навик да започвам работа рано, още преди жегата да превземе кабинета. Пиех сок, хапвах препечена филийка, после до обед не мърдах от пишещата машина и гледах как маргаритката с шрифт „Къриър“ танцува и се върти, а листата излитат през машината, гъсто изписани с текст. Старата магия, тъй необикновена и прекрасна. Никога не съм го възприемал точно като работа, макар да го наричах така — за това е по-скоро някакъв особен мислен трамплин, върху който подскачам. Пружините му имат свойството за известно време да отнемат бремето на света.

На обед си правех почивка, отивах с колата до закусвалнята на Бъди Джелисън за някоя гадория, после се връщах и работех още час. След това плувах и се отдавах на продължителен следобеден сън в северната спалня. Само веднъж надникнах в голямата спалня в южното крило и ако госпожа М. намираше това за странно, не го коментираше.

На седемнадесети, в петък, на връщане от обяд, спрях в смесения магазин „Лейквю“ да заредя шевролета. Пред „Гаража за какво ли не“ също имаше колонки и бензинът бе дори с цент-два по-евтин, но атмосферата там не ми харесваше. Днес, докато стоях пред магазина и зяпах планините, включил колонката на автоматично зареждане, от другата страна на островчето спря джипът на Бил Дийн. Той изскочи от колата и ми се ухили.

— Как върви животът, Майк?

— Доста добре.

— Бренда казва, че пишеш като фурия.

— А-ха — потвърдих и ми беше на езика да попитам какво става с повредения климатик, но си замълчах. Все още бях прекалено чувствителен относно преоткритите си способности и не исках да променям нищо в работната си обстановка. Може и да е глупаво от моя страна, но понякога нещата стават само защото си мислим, че стават. Тази дефиниция на вярата по нищо не отстъпва на всяка друга.

— Е, радвам се да го чуя. Много се радвам. — Стори ми се, че го казва най-искрено, но въпреки това някак не говореше като стария Бил. Във всеки случай не и като онзи Бил, който ме посрещна, когато се завърнах.

— Издирвам стари истории за моя бряг на езерото — казах.

— Сара и Червените шапки? Помня, че от край време се интересуваш от тях.

— Да, но не само от тях. Има хиляди истории. Онзи ден говорих с госпожа М. и тя ми разказа за Нормал Остър. Бащата на Кени.

Усмивката на Бил не трепна и след едва забележима пауза той продължи да отвинтва капачката на резервоара, но въпреки това изпитвах съвсем осезателното усещане, че вътрешно сякаш се е вкаменил.

— Нали не се каниш да опишеш тази история в някоя книга, Майк? Защото наоколо има много хора, на които никак няма да им хареса и ще те разберат погрешно. Казах го и на Джо.

— На Джо? — Изпитах желание да се втурна между двете колонки, да прекося островчето и да го сграбча за лакътя. — Какво общо има Джо с това?

Той ме изгледа продължително и съсредоточено.

— Не ти ли е казала?

— Какви ги говориш?

— Канеше се да пише нещо за Сара и Червените шапки в някой от местните вестници. — Бил подбираше думите си много внимателно. Пазя много ярък спомен — как слънцето прежуряше и ми палеше врата, а сенките бяха отчетливо очертани върху асфалта. Бил започна да зарежда и помня, че ясно чувах бръмченето на помпата. — Като че ли дори спомена списание „Янки“.

Сякаш си бях глътнал езика. Защо би скрила от мен намерението си да напише нещо за местната история? Може би се е опасявала, че нахлува в моя територия? Глупости на търкалета. Познаваше ме много по-добре… или може би не чак толкова.

— Кога сте водили този разговор, Бил? Не помниш ли?

— Естествено, че помня. Този ден очакваше доставката на пластмасовите бухали. Само че аз повдигнах въпроса, защото хората ми бяха казали, че разпитвала.

— Пъхала си е носа където не й е работа, така ли?

— Ти го каза — сухо отвърна той.

Вярно е, но ми се стори, че имаше предвид точно това.

— И какво?

— Няма какво повече. Казах й, че тук-там в ТР, както и навсякъде другаде, хората си имат болни места, тъй че ако може, да не ги настъпва по мазолите. Рече, че ме разбирала. Може да е разбрала, може и да не е. Факт е, че продължи да разпитва. Слушаше разказите на старците, които имат повече време, отколкото акъл.

— Кога беше това?

— Есента на деветдесет и трета, зимата и пролетта на деветдесет и четвърта. Обикаляше целия град, значи — дори Мотън и Харлоу — с бележник и диктофон. Е, това е всичко, което зная.

Направих зашеметяващо откритие: Бил лъжеше. Ако някой ме беше попитал ден преди това, щях да се изсмея и да кажа, че Бил Дийн въобще не лъже. И вероятно почти не му се случваше, понеже го правеше много нескопосано.

Замислих се дали да не му го кажа в очите, но какво щях да постигна? Трябваше да размисля, а това не бе най-подходящото място — главата ми пламтеше. С течение на времето пламъците сигурно ще утихнат и ще си дам сметка, че всъщност нищо фатално не се е случило, какво толкова, но имах нужда от това време. Неочакваните открития за живота на обичен твой близък, починал отдавна, действат разтърсващо. От мен да знаете, наистина действат разтърсващо.

Бил бе извърнал очи, но сега отново ме погледна. Изглеждаше едновременно искрен и — мога да се закълна — леко уплашен.

— Разпитвала е за малкия Кени Остър и това е хубав пример за настъпване по мазолите. Историята никак не подхожда за статия в списание. Нормал просто е откачил. Никой не знае защо. Това е ужасяваща, безсмислена трагедия и все още има хора, които ги боли. В малки градове като нашия нещата някак си са свързани под повърхността…

Да, по кабели, които почти не се забелязват.

— … и миналото се забравя по-бавно. Сара и всичките онези — това е малко по-друг случай. Те са били просто… просто странници… от друг край. Джо трябваше да си пише само за тях и всичко щеше да бъде наред. А и да ти кажа — доколкото ми е известно, сигурно така и е станало. Защото не съм виждал във вестника и една дума от нея. Ако изобщо е написала нещо.

Почувствах, че сега казва истината. Но знаех и нещо друго, което усещах със същата сигурност, с която бях отгатнал, че Мати е с бели панталонки, когато ми се обади в почивния си ден. „Сара и всичките онези са били просто странници от друг край“ — каза Бил, но в средата на мисълта си се поколеба и замени думата, която естествено му бе хрумнала, с определението „странници“. „Чернилки“ беше думата, която не изрече. „Сара и всичките онези са били просто чернилки от друг край“.

Почти веднага си спомних за разказа на Рей Бредбъри „Марс е рай“. Първите пътешественици до Марс откриват, че са попаднали в Грийн Таун, щата Илинойс, където ги очакват всичките им скъпи приятели и роднини. Само че всичките тези приятели и роднини са всъщност извънземни чудовища и през нощта,