казва, че мрази вторник вечер и настръхва при мисълта, че мачовете си продължават както винаги на същото игрище, където се бе запознала с покойния си съпруг.
— Нормално — каза Джон. — Струва ми се, че и без друго вече се е отказала от тях и ги е приела като изгубена кауза. — Позволих си да е усъмня в думите му — помня, че загубените каузи са специалитет на двайсет и еднагодишните — но не казах нищо. — Държи се. Била е самотна и уплашена и дори смятам, че в мислите си вече е била на път да се откаже от Кира, но сега си е възвърнала увереността. Най-вече благодарение на запознанството си с теб. Късметлия си, приятел.
Е, може би. Помня как веднъж Франк, братът на Джо, ми каза, че нямало такова нещо като късмет — всичко било съдба и вдъхновени решения. После в съзнанието ми изникна районът на ТР, през който минават невидими кабели, които макар да не се виждат, са като от стомана.
— Джон, забравих да те попитам за най-важното нещо, откак дадох показания онзи ден. Това дело за настойничество… насрочено ли е?
— Добър въпрос. Проверявах къде ли не, а и Бизонет се интересува. Освен ако Девор и неговите хора не са измислили някоя мръсотия — например да подадат жалбата в друг съдебен район — не мисля, че е насрочвано дело.
— А могат ли да го направят? Да подадат жалба в друг район?
— Може би. Но вероятно няма да успеят да го скрият от нас.
— А какво би означавало това?
— Че Девор е на път да се откаже — заяви адвокатът. — За момента не виждам друго обяснение. Утре рано се връщам в Ню Йорк, но ще държа връзка с теб. И ти ме потърси, ако възникне нещо непредвидено.
Обещах да му се обадя и си легнах. Тази нощ никакви призраци на жени не дойдоха да споделят сънищата ми. Което ми донесе известно облекчение.
Когато в сряда към обед слязох да си налея още чай с лед, заварих Бренда Мезърв да простира дрехите ми на сушилката, която беше разпънала на задната веранда. Без съмнение го правеше точно както я бе научила майка й, поставяйки панталоните и ризите от външната страна, а бельото — отвътре, за да скрие от очите на нахалните минувачи дрехите, които се докосват до кожата.
— Може да ги прибереш към четири часа — поръча ми Бренда, готвейки се да си тръгва. Удостои ме с циничен поглед на жена, която цял живот е „домакинствала“ на богаташи, и добави: — Да не ги забравиш навън през нощта — навлажнените дрехи изгубват дъха на свежо и трябва пак да се перат.
Най-смирено обещах да не забравям прането навън. После я попитах — чувствайки се като таен агент, промъкнал се на коктейл в посолството с цел да измъкне информация — дали къщата й се струва нормална.
— Как така нормална? — повдигна вежди тя.
— Ами, вече няколко пъти чувам твърде странни шумове. Обикновено през нощта.
Тя изсумтя.
— Къщата е дървена, нъл тъй? Препостроявана е на няколко пъти, така да се каже. Сега се намества и двете крила се засрещат. Сигурно това чуваш.
— Значи няма призраци? — преструвайки се на разочарован, възкликнах аз.
— Аз лично не съм виждала — делово заяви тя с тон на счетоводител, — но майка ми твърди, че тук било пълно с призраци. Според нея в езерото имало духове. На микмаките, които живели по тези места преди генерал Уинг да ги прогони, на мъжете, които заминали да се бият в Гражданската война и били убити — над шестстотин души от този край, господин Нунан, а само сто и петдесет са се завърнали… живи, де. Майка казва, че на отсамния бряг се мяркал и призракът на онова негърче, дето умряло тук. Горкото хлапе. Било на Червените шапки, нали знаеш.
— Не — зная за Сара и Червените шапки, но не знаех за детето. — Замълчах. — Удавило ли се е?
— Тц, паднало в капан за животни. Почти цял ден се мъчило да се освободи и викало за помощ. Най- сетне го открили. Спасили му крака, ама станало по-лошо. Детето получило отравяне на кръвта и починало. Станало е през лятото на деветстотин и първа. Сигурно за това са заминали — тук им е било много тъжно. Но майка все повтаряше, че малкият
Питах се какво ще каже госпожа М., ако й разкрия, че най-вероятно малкият дойде да ме поздрави, като пристигнах от Дери, след което ме бе посетил още няколко пъти.
— После пък бащата на Кени Остър, Нормал — продължаваше Бренда. — Нали знаеш историята? О, ужасен случай. — Изглеждаше предоволна: или защото знаеше една ужасна история, или защото й се отваряше случай да я разкаже.
— Не — отговорих. — Но познавам Кени. Това е онзи с ирландската хрътка, дето й казват Боровинка.
— А-ха. Наследи занаята от баща си — по малко дърводелец и иконом. Баща му стопанисваше много от тия вили, да ви кажа, и още навремето, след края на Втората световна война, Нормал Остър удавил братчето на Кени в задния двор. Още докато живееха на Уасп Хил, там дето шосето се разделя: единият път води към стария кей, а другият — към пристана. Ама не хвърлил малкия в езерото. Сложил го под чешмата и просто го държал там, докато детето се задавило и умряло.
Стоях и я слушах, а зад нас дрехите се развяваха на сушилката. Припомних си странното усещане, че носът и устата ми са пълни с ледена вода с минерален привкус, която спокойно можеше да бъде както езерна, така и кладенчова — тук те извират от едни и същи артезиански кладенци. Спомних си и посланието на хладилника: „удави го“.
— Оставил, значи, малкото под помпата. Тогава имал нов шевролет, качил се на него и дошъл тук, на Алея 42. Ама си взел и ловната пушка.
— Госпожо Мезърв, нали не се каниш да ми кажеш, че се е самоубил в моята къща?
Тя поклати глава.
— Тц. На верандата на Брикърови, дето гледа към езерото. Седнал на люлеещия се стол и се гръмнал право в главата, детеубиец проклет.
— Брикърови? Не ги зная…
— Отде ще ги знаеш? Махнаха се през шейсетте. Бяха от Делауер. Хора от сой. Ти сигурно я знаеш като вилата на Уошбърнови, ама и тях вече ги няма. Къщата е празна. От време на време оня олигофрен по рождение Осгуд води по някой и друг купувач, ама на тая цена никога няма да я продаде. Помни ми думата.
Познавах едни Уошбърнови — един-два пъти играхме заедно бридж. Доста приятни хора, макар и не много изтънчени в очите на госпожа М., с чудатото й провинциално разбиране за „от сой“. Тяхната вила се намираше приблизително на двеста метра северно от моята нагоре по Улицата. Оттатък няма вече почти нищо — езерото става много дълбоко, а гората е непроходим гъсталак от храсти и къпини. Улицата излиза на Хейлоу Бей в северния край на езерото, но по онази й част след завоя на Алея 42 към магистралата минават само берачите на къпини през лятото и ловците през зимата.
„Нормал — рекох си. — Страхотно име за човек, удавил собственото си отроче на дворната чешма.“
— А оставил ли е бележка? Или някакво обяснение?
— Тц. Ама хората говорят, че и неговият дух витаел над езерото. Малките градчета все са пълни с призраци, но аз самата не мога да кажа ни да, ни не, нито може би — не съм ги виждала и туй то. А за твоята къща, господин Нунан, знам само, че колкото и да я проветрявам, все има дъх на влага. Сигурно е от дървото. Дървените постройки не са много подходящи за брега на езеро. Влагата прониква в дървото.
Докато разговаряхме, Бренда Мезърв притискаше дамската си чанта между маратонките си марка „Рийбок“ — сега се наведе и я вдигна. Беше типична чанта на провинциалистка: голяма, безформена (с изключение на златните клупове, с които бяха прикрепени дръжките) и удобна. Бренда спокойно можеше да я натъпче с каквото си поиска.
— Колкото и да ми е приятно, не мога да разговарям цял ден. Имам още една къща за днес. По нашия край лятото е най-тежкият сезон, да знаеш. И да не забравиш да прибереш прането преди мръкване, господин Нунан. Да не вземе да се навлажни от росата.
— Няма да го забравя.
И наистина не го забравих. Само че като излязох да го прибера (бях само по боксери, облян в пот от
