изглеждаше напрегната и тъжна.
— Не бива да има писмени доказателства, уличаващи Майкъл Нунан — обясни Стороу. — Едно е той да плаща моя хонорар, съвсем друго да наеме бавачка за детето на Мати Девор.
— Освен това вече си похарчил достатъчно голяма сума заради мен, Майк — намеси се Мати. — Сън не ме хваща, като се замисля колко време ще ми бъде необходимо да ти върна парите. Не ми се ще да затъвам в още по-големи дългове заради някакво глупаво предчувствие. — Тя се качи в джипа и свали страничното стъкло.
Облегнах се на вратата и погледнах Мати в очите. Близостта й беше главозамайваща.
— Повярвай, че парите не ме интересуват. И без това нямам за какво да ги харча.
— Приех да платиш хонорара на Джон, защото по този начин помагаш на Ки. — Тя леко стисна ръката ми. — Ако наемеш детегледачка, ще бъде да задоволиш капризите ми. Ето защо няма да приема. Разбра ли?
— Да. Поне предупреди онази съседка и преподавателите в Библейското училище, че ти предстои да се бориш за попечителство на детето, ето защо ги молиш да не позволяват на когото и да било да отвежда Кира без твое разрешение.
Тя се усмихна:
— Вече ги предупредих. Джон ме посъветва да го сторя. Ще се чуем по телефона, Майк. — Вдигна ръката ми, плесна дланта ми и натисна педала за газта.
— Какво ще кажеш? — попитах Джон, докато наблюдавахме как джипът, оставяйки следа от моторно масло, се отдалечава към новия мост, който свързва Касъл Стрийт с шосе N68.
— Че Мати е късметлийка — има богат благодетел и способен адвокат. — Той замълча, сетне добави: — Но ме измъчва предчувствие, че ще й се случи нещо лошо… не, не мога да го опиша.
— Струва ти се, че около нея има невидим облак — подсказах му.
— Може би. — Той прокара пръсти през буйната си червеникава коса. — Но със сигурност знам, че изпитвам състрадание към нея.
Споделях чувствата му, но изпитвах към Мати нещо повече от състрадание. Копнеех да се любя с нея, макар да знаех, че не бива да го правя. Копнеех да усетя милувките й, аромата на кожата й. Копнеех тя да ми прошепне да правя с нея каквото пожелая.
Върнах се в „Сара Лафс“ малко преди два часа. Отключих входната врата, като си мислех само как ще отида в кабинета си, където ме очаква вярната пишеща машина. Още не вярвах, че творческата криза е преминала. Бях решил да работя (каква ти работа — след четири години принудителна почивка писането бе истинско удоволствие) до шест, да поплувам в езерото и да отида във „Вилидж“, за да си хапна от богатите на холестерол специалитети на Бъди Джелисън.
Щом влязох в антрето, хлопката на Бънтър пронизително зазвъня. Вкопчих се във валчестата дръжка на вратата и се вцепених. Слънчевите лъчи проникваха през прозорците, в ъглите нямаше зловещи сенки и все пак ме побиха тръпки, като че часовникът току-що бе ударил полунощ.
— Кой е тук? — извиках.
Звънчето престана да дрънчи. За миг настъпи тишина, после чух писък на жена. Звукът идваше от всички посоки, сякаш се лееше от нагорещения, изпълнен с прашинки въздух, както потта се лее от порите. Писъкът изразяваше гняв, възмущение, скръб и най-вече ужас. Толкова се изплаших, че също изкрещях. Преживяването беше много по-страшно от онова, когато стоях в мрака на стълбището към мазето и слушах как призракът потропва по изолационния панел.
Писъкът не прекъсна, а заглъхна, както беше заглъхнало риданието на детето: сякаш някой, който се движи с бързи крачки, отнасяше крещящата жена далеч от мен.
Най-сетне напълно затихна. Облегнах се на библиотечката и притиснах длан до гърдите си. Сърцето ми биеше лудо, задъхвах се, а мускулите ми бяха като „взривени“ — усещане, което изпитвате след преживяна силна уплаха.
Измина около минута. Постепенно сърцето ми възстанови нормалния си ритъм, престанах да се задъхвам. Плахо направих една крачка и като се убедих, че краката ме държат, влязох в кухнята и погледнах към дневната. Главата на препарирания лос Бънтър беше на обичайното си място над камината. Изцъклените очи на животното равнодушно се взираха в мен. Звънчето на врата му мълчеше. Тишината се нарушаваше само от тиктакането на грозния часовник с физиономията на котарака Феликс.
Бях изплашен, обаче още по-мъчителна беше мисълта, че съм чул виковете на Джо, че къщата е обитавана от призрака на моята съпруга, която крещи от болка. Джоана беше мъртва, но бях сигурен, че изпитва болка.
— Джо — прошепнах. — Джо, ти ли си?
Този път чух риданието на изплашено дете. В същия миг устата и носът ми като че се напълниха с блудкава езерна вода.
Усещането беше потресаващо. Страхувах се, че ще се задавя и ще умра. Пристъпих до мивката и се изплюх, но и този път вместо от устата ми да изригне струя езерна вода, излезе само малко слюнка. Усещането, че се давя като по чудо изчезна.
Бях се вкопчил в кухненския плот и се навеждах над умивалника — сигурно приличах на човек, за когото празненството приключва с избълване на алкохола, предизвикал повишеното му настроение. Чувствах се точно като след пиянска нощ — отпаднал и толкова зашеметен, че не разбирах какво се случва.
С мъка се изправих, взех кърпата, окачена на дръжката на съдомиялната машина, и избърсах лицето си. Копнеех за чаша чай с лед. Посегнах да отворя хладилника и се вкамених. Магнитните фигурки отново образуваха окръжност. В центъра се мъдреше надпис:
Но само след около час вече седях само по гащета в задушния си кабинет на горния етаж, а на бюрото стоеше чаша чай, в която ледът отдавна се беше стопил. Бях забравил всичко и отново се бях пренесъл в света, сътворен от въображението ми, в който частният детектив Анди Дрейк се опитваше да докаже, че Джон Шакълфорд не е серийният убиец с прозвище Бейзболната шапка.
Така минава животът: ден подир ден, хранене след хранене, мъка подир мъка.
Зъболекарят запълва зъбните канали един по един. Писателят пише романа си страница по страница.
Загърбваме всичко, от което се страхуваме. Наблюдаваме през прозореца птиците в небето и не се обръщаме, когато в коридора зад нас проехтят стъпки; казваме си, че макар понякога облаците да приличат на риби, еднорози или на призрачни конници, всъщност са само облаци. Дори когато в тях проблесне мълния и ги озари отвътре, си казваме, че това са най-обикновени облаци и си мислим за следващото хранене, за следващата мъка, за следващата страница. Така минава животът.
Глава 16
Вижте какво, книгата беше много важна. Изключително важна.
Страхувах се да се преместя в друга стая, камо ли да грабна машината и тъничкия, току-що започнат ръкопис, и да се върна в Дери. Подобно действие би било твърде опасно, все едно да изнесеш новородено в силна буря. Тъй че реших да остана, като си казах, че винаги мога да замина, ако всичко стане нетърпимо налудничаво (както пушачите си запазват правото да спрат цигарите, когато състоянието на белите им дробове прекалено се влоши), и така измина една седмица. През тези дни се случваха разни неща, но до срещата ми с Макс Девор на Улицата следващия петък — трябва да е било седемнадесети юли — най-важно
