Торба с кости

за мен бе да работя върху романа, който, ако го завършех, щеше да се казва „Приятелят ми от детинство“. Може би сме склонни да смятаме изгубеното за най-хубаво… или да вярваме, че е щяло да бъде най- доброто. Не зная със сигурност. Зная само, че през онази седмица животът ми се въртеше предимно около Анди Дрейк, Джон Шакълфорд и един загадъчен човек, който се криеше на заден план. Реймънд Гарати, приятелят от детинство на Джон Шакълфорд. Човекът, който понякога носеше бейзболна шапка.

През онази седмица все още ме преследваше усещането, че къщата е жива, но смразяващият писък не се повтори. От време на време хлопката на Бънтър23 се обаждаше, понякога фигурките на хладилника се разместваха и образуваха кръг… но в него не се изписа дума нито веднъж през цялата седмица. Като станах една сутрин, намерих захарницата преобърната и се сетих за историята с брашното, която ми разказа Мати. В моята захар не беше оставено послание, но в средата на купчинката имаше драскулка, сякаш някой се бе опитал да напише нещо. Ако е било така, съчувствам му. Прекрасно знаех как се чувства човек в подобни случаи.

Давах показания пред страховития Елмър Дърджин в петък, на десети. Следващия вторник поех по Улицата към софтболното игрище на „Уорингтън“, надявайки се да зърна Макс Девор. Минаваше шест часът, когато дочух първите възгласи на публиката и ударите на бухалките. Обозначената със странни табели пътека (букви с множество заврънкулки, прогорени в дъбови дъски) минаваше покрай изоставен навес за лодки, няколко бараки и беседка, обвита с къпинови храсти. Най-сетне излязох в дъното на центърфийлда. Празните бирени кутии и опаковки от чипс и бонбони подсказваха, че и други зрители са следили играта от тази удобна наблюдателна позиция. Не можех да си избия от главата мисълта за Джо и нейния тайнствен приятел — висок и едър, със старо кафяво спортно сако, който след края на мача я прегърнал и смеейки се, я повел към Улицата. Този уикенд два пъти посягах към телефона да позвъня на Бони Амъдсън, за да се опитам да проследя този тип, да го свържа с някакво име, но и двата пъти се отказвах. „Да спи зло под камък — казвах си. — Да спи зло под камък, Майкъл.“

Тази вечер разполагах с целия център на игрището и така се чувствах на сигурно разстояние от хоума, като се има предвид, че мъжът, който обикновено спираше инвалидната си количка зад бекстопа, ме бе нарекъл лъжец, а аз го бях подканил да пъхне телефонния ми номер на едно място, където слънце не достига.

Но нямаше защо да се тревожа. Девор не беше сред публиката, нито пък прелестната Рожет.

За сметка на това зад паянтовата телена ограда на първа линия забелязах Мати. До нея в джинси и памучна блуза стоеше Джон Стороу, чиято червена коса се скриваше почти изцяло под бейзболната шапка с надпис „Метс“. В продължение на два ининга двамата гледаха играта и бърбореха като стари приятели и чак тогава ме забелязаха — имах предостатъчно време да завидя на Джон за мястото му, както и да изпитам лека ревност.

Най-сетне някой запрати топката в центъра, където нямаше друга ограда, освен гората. Центърфийлдърът се затича назад, но топката щеше да мине високо над главата му. Щеше да падне някъде зад мен, малко вдясно. Без да се замислям, хукнах натам, прегазвайки храсталаците между окосения аутфийлд и дърветата, надявайки се, че не стъпвам по татул. Улових топката и се засмях на възгласите на някои зрители. Центърфийлдърът ми ръкопляскаше, удряйки голата си длан в огромната бейзболна ръкавица. Междувременно батърът спокойно обикаляше базите, знаейки, че печели граундрул хоумрън.

Хвърлих топката на фийлдъра и на връщане към мястото сред хартиите и бирените кутии извърнах поглед назад и забелязах как Джон и Мати ме гледат.

Ако има доказателство за теорията, че сме най-обикновен животински вид, само че с малко повече мозък и много по-голямо самочувствие относно мястото си в световния ред, това е умението ни да се разбираме само със знаци, когато нямаме друг избор. Мати притисна ръце към гърдите си, наклони глава наляво и повдигна вежди: „Милият ми герой“. Аз вдигнах ръце: „Глупости, госпожо, нищо работа“. Джон наведе глава и притисна пръст към челото си, сякаш мястото го боли: „Късметлия, мътните те взели“.

Като приключихме с коментариите, посочих към бекстопа и въпросително свих рамене. Мати и Джон ми отвърнаха с повдигане на раменете. На следващия ининг едно хлапе с вид на огромна луничка хукна към мен, а широката му блуза с образа на Майкъл Джордан се развяваше около краката му като рокля.

— Онзи чичо там ми даде петдесет цента да ти кажа да му се обадиш после в хотела в Рок — каза то, посочвайки Джон. — Вика ти да ми дадеш още петдесет цента, ако има отговор.

— Кажи му, че ще го потърся към девет и половина — отвърнах. — Само че нямам дребни. Не може ли долар?

— Добре бе, готин! — викна малкият, грабна банкнотата от ръката ми и понечи да си върви, но после пак се обърна към мен. Ухили се до уши и зъбите му грейнаха в нащърбена усмивка. На фона на играчите на полето изглеждаше като излязъл от картина на Норман Рокуел.

— Чичото рече да ти кажа, че си много схванат.

— Ти му кажи, че и за Уили Мейс така говореха.

— Уили кой?

Ех, младост. Ех, нрави.

— Ти само му кажи, синко. Той ще се сети.

Постоях още малко, но играта взе да става съвсем пиянска, а Девор още го нямаше, затова поех към вкъщи по пътя, по който бях дошъл. На връщане видях един рибар на скалите и двама младежи, които бавно вървяха с преплетени длани по Улицата към „Уорингтън“. Казаха ми „здрасти“ и аз също ги поздравих. Почувствах се едновременно самотен и доволен. Вярвам, че това е рядко срещано щастие.

Като се прибират у дома, някои хора проверяват телефонния си секретар — през онова лято аз пък проверявах магнитите на хладилника. „Ини-мини-чили-бини — както казваше лосът Булуинкъл, — духовете са на път да проговорят.“ Тази нощ не се обадиха, но плодовете и зеленчуците се бяха разместили в плавна синусоида, подобна на змия, или на буквата S, полегнала да си подремне:

После се обадих на Джон и го попитах защо Девор не беше на мача, а той повтори отговора, който вече ми бе дал с жест, при това много по-пестеливо:

— За пръв път пропуска мач, откакто се е върнал. Мати се опита да разбере как е и всички са на мнение, че бил добре… поне доколкото им било известно.

— Какво значи „опита се да разбере“?

— Ами няколко души изобщо не й отговориха. Или както биха казали хората от поколението на моите родители, „обърнаха й гръб“. — „Внимавай, приятелю, оттам до моето поколение има само половин крачка“ — казах си наум, но си замълчах. — Най-сетне една от старите й приятелки благоволи да й проговори, но по принцип всички местни хора са отрицателно настроени към нея. Онзи Осгуд може и хич да го няма като продавач, обаче в качеството си на чичко Паричко от страна на Девор се справя идеално със задачата да отчужди Мати от хората в града. Всъщност това град ли е, Майк? Май не е, а?

— Просто ТР — разсеяно отвърнах. — Няма точно обяснение. Ти наистина ли вярваш, че Девор подкупва всички? Това не говори много в полза на старата романтична идея за пасторалната невинност и доброта, нали?

— Ръси пари и е хванал Осгуд — сигурно и заместник шерифа — да пускат слухове. А хората тук изглеждат честни поне колкото честни политици.

— Дето са перманентно подкупени ли?

— А-ха. А, видях един от потенциалните важни свидетели на Девор по случая с „избягалото дете“, Ройс Мерил. Беше пред гаража с неколцина стари приятели. Случайно да си го забелязал?

Казах, че не съм го видял.

— Тоя е поне на сто и трийсет — отбеляза Джон. — Ходи с бастун с позлатена дръжка, голяма колкото слонски задник.

— Това е бастун от „Бостън Поуст“. Предава се за съхранение на най-стария гражданин в околността.

— Не се и съмнявам, че го е придобил заслужено. Ако адвокатите на Девор го извикат пред съда, направо ще го обезкостя. — В радостното задоволство на Джон имаше нещо ужасяващо.

— Не се и съмнявам. А Мати как прие факта, че старите й приятели й обръщат гръб? — Спомних си как