Торба с кости

сауната, където работех, и си мислех, че трябва да ремонтирам климатика, на всяка цена трябва да го ремонтирам), забелязах, че подреждането на госпожа Мезърв се е променило. Джинсите и ризите висяха най-отвътре, а бельото и чорапите, които бяха старателно скрити от вътрешната страна, когато дамата си тръгваше с очукания си форд, сега се развяваха на показ. Сякаш невидимият ми гост — или някой от невидимите гости — ми се присмиваше.

На другия ден отидох в градската библиотека и първата ми работа бе да подновя картата си. Самата Линди Бригс прибра моите четири долара и вкара името ми в компютъра, като най-напред ми каза колко се натъжила, като научила за смъртта на Джо. Както и при срещата ми с Бил, в тона и долових лек упрек, сякаш бях виновен, че поднася съболезнованията си чак сега. Сигурно съм виновен.

— Линди, имате ли книга, описваща историята на града? — попитах, след като приключихме с формалностите по повод смъртта на жена ми.

— Имаме две — отговори тя и се приведе към мен: дребна жена с ярка басмена рокля без ръкави, прошарена коса, бухнала като облак около главата й, и интелигентни очи, които блестяха зад бифокалните стъкла на очилата й. После поверително сподели: — И двете не струват.

— Коя е по-добра? — също тъй тихо попитах аз.

— Като че ли тази от Едуард Остин. Имал вила в този край, която до средата на петдесетте години обитавал само през лятото, а като се пенсионирал, изцяло се преселил тук. През 1965 или 66 г. написва „Живот на Дарк Скор“. Публикувал я на частни разноски, понеже никой не се заинтересувал от книгата. Дори местните издатели я отхвърлили. — Тя въздъхна. — Тукашните хора изкупили тиража, който бил ограничен.

— Сигурно — съгласих се.

— Човекът просто не го бивало да пише. И от снимки не разбирал — направо очите ме заболяват от неговите черно-бели цапаници. Е, все пак има няколко интересни истории — за преселението на микмаките и как генерал Уинг ги измамил, за голямото тррнадо през осемдесетте години на миналия век, за пожарите през тридесетте години на двадесети век…

— А споменава ли за Сара и Червените шапки?

Тя кимна.

— Значи най-сетне решихте да проучите историята на своята къща. Радвам се да го чуя. Остин е изнамерил някаква стара тяхна снимка и я е включил в книгата. Смята, че е направена на фрайбъргския панаир през 1900 г. Ед все повтаряше, че какво ли не би дал, за да чуе поне една тяхна плоча.

— И аз, само че изобщо не съществуват техни записи. — Изведнъж в съзнанието ми изникна хайку от гръцкия поет Джордж Сеферис: „Мъртви гласове ли са това/ или просто грамофонът?“ — А какво се е случило с господин Остин? Името не ми е познато.

— Почина една-две години преди с Джо да купите къщата. От рак.

— Казахте, че имало две истории?

— Другата сигурно ви е позната — „История на Касъл Каунти и Касъл Рок“. Писана е по случай стогодишнината от създаването на Касъл Каунти, но е ужасно суха и скучна. Книгата на Еди Остин не е много добре написана, но не е скучна. Поне това трябва да му се признае. И двете трябва да са там. — Тя посочи към рафтовете в отдела „Мейн“. — Не могат да се заемат. — После се усмихна и допълни: — Но ние с радост ще приберем парите ви, ако имате желание да фотокопирате нещо.

Мати седеше в отсрещния ъгъл и помагаше на някакво момченце с бейзболна шапка да използва микрофиша. Вдигна поглед, усмихна се и безмълвно изрече: „Удивителна сръчност“. Явно имаше предвид щастливата случайност, която ми позволи да уловя бейзболната топка на игрището в Уорингтън. Скромно свих рамене и се обърнах към полиците в отдела „Мейн“. Но тя бе права — щастлива случайност или не, наистина я улових сръчно.

— Какво търсиш?

Така бях потънал в книгите, че гласът на Мати ме стресна. Извърнах се и се усмихнах, усещайки най- напред лекия приятен парфюм, после и погледа на Линди Бригс, която ни следеше иззад бюрото си, скътала приветливата си усмивка в някое от многобройните му чекмеджета.

— Информация за къщата си — обясних. — Търся стари истории. Моята домашна помощница ме запали. — После с по-тих глас добавих: — Госпожата гледа. Не се обръщай.

Мати се стресна — и като че ли се разтревожи. С право, както се оказа по-късно. С тих глас, но все пак така премерен че да се чуе до бюрото на Линди, попита дали да прибере книгите ми. Аз й подадох и двете. Докато ги вземаше, тя прошепна почти заговорнически:

— Онзи адвокат е наел частен детектив. Казва, че може би са открили нещо интересно за настойника.

Придружих я до отдела „Мейн“, надявайки се, че няма да й навлека неприятности, и я попитах какво е това „интересно“. Тя поклати глава, отвърна с празна служебна усмивчица и се наложи да се отдалеча.

На път към вкъщи се опитвах да се съсредоточа върху прочетеното, но то не беше кой знае колко. Остин пишеше зле, снимките му не бяха хубави и макар историите да бяха много колоритни, не бяха подкрепени с никакви факти. Споменаваше наистина за Сара и Червените шапки, но ги описваше като „Диксиленд24 октет“, а дори и аз знаех, че това не е вярно. От време на време може и да са свирили дикси, но групата е пяла предимно блус (в петък и събота вечер) и госпъл25 (в неделя сутрин и следобед). От двете странички, посветени на престоя на Сара и Червените шапки в ТР, ставаше ясно, че Остин никога не е чувал по-късни изпълнения на техни песни.

Той потвърждаваше историята за детето, което починало в капан за животни от отравяне на кръвта — история, която много напомняше на разказаното от Бренда Мезърв… а и защо не? Остин най-вероятно я е чул от бащата или дядото на госпожа М. Освен това твърдеше, че момчето било единственото дете на Сън Тидуел и че истинското име на китариста било Реджиналд. Семейство Тидуел пристигнало на север от бардаците на Ню Орлийнс — прословутите улици, известни в началото на века като Сторивил26.

В другата история на Касъл Каунти изобщо не се споменаваше за Сара и Червените шапки, а за удавения брат на Кени Остър нямаше нищо и в двете книги. Малко преди Мати да дойде при мен, ми бе хрумнала една безумна идея: че Сън и Сара Тидуел са били женени и малкото момче (чието име Остин не споменаваше) е било техен син. Намерих снимката, за която научих от Линди, и внимателно се взрях в нея. На заден план се виждаше виенско колело. Беше толкова стара и избеляла, че спокойно можеше да датира от времето на фрайбъргския панаир, и притежаваше някаква особена, първична сила, която всичките снимки на Остин взети заедно, не можеха да постигнат. Сигурно сте виждали подобни снимки на бандити от Запада и от времето на Голямата депресия27, които излъчват същото усещане за зловеща истинност — строги лица над тесни вратовръзки и яки, и очи, които загадъчно се скриват почти напълно зад перифериите на старомодните шапки.

Сара беше застанала в центъра, облечена в черна рокля и с китара в ръце. На тази снимка не се усмихваше, но в очите й като че ли се таеше усмивка — имах чувството, че са като очите в някои картини: на човек му се струва, че го преследват навсякъде. Съсредоточено разгледах фотографията, спомняйки си изпълнения й с почти искрена ненавист глас в съня си: „Какво искаш да знаеш, гълъбче?“ Сигурно искам да науча малко повече за нея и останалите — кои са били, какви са били отношенията помежду им извън свиренето и пеенето, защо са си заминали и къде са отишли.

И двете й ръце се виждаха съвсем ясно — едната върху струните, а другата на грифа, нагласила пръсти за акорд сол мажор. Бяха дълги, артистични пръсти без нито един пръстен. Това, разбира се, не означава, че не е била омъжена за Сън Тидуел, а дори и да не са били женени, момченцето, което бе паднало в капана, спокойно можеше да е тяхно. Като изключим същата призрачна усмивка, която витаеше и в очите на Сън Тидуел. Приликата беше поразителна. Запитах се дали пък не са били брат и сестра, не мъж и жена.

На път към вкъщи размишлявах над тези неща, както и за кабелите, които усещах, макар да не можех да видя… но като че ли през повечето време мислех за Линди Бригс — как се усмихна на мен, а след малко вече не се усмихваше на умната си млада библиотекарка с гимназиална диплома. Това ме тревожеше.

После стигнах у дома и забравих всичко освен своята история и героите в нея — най-обикновени торби с