Торба с кости

вършила. Мейнските КБ… „Кухни за бедни“. „Женпри“, щатска верига от приюти за малтретирани жени. „Тинпри“, приюти за тийнейджъри. Приятели на Мейнските библиотеки. Ходила е на по две-три събрания всеки месец — понякога и по две-три на седмица — а аз изобщо не съм забелязал. Бил съм прекалено зает с моите героини в беда. — И аз я обичах, Бони, но през последните десет месеца от живота си е преследвала определена цел. Не ти ли е намекнала нещо, когато пътувахте за събранията?

Мълчание в другия край на линията.

— Бони?

Отдалечих слушалката от ухото си, за да проверя дали не свети червената лампичка под надписа „изтощена батерия“, и микрофонът изджафка името ми. Отново допрях апарата до ухото си.

— Бони, какво има?

— През последните деветдесет месеца не пътувахме заедно. Разговаряхме само по телефона и помня, че веднъж обядвахме в Уотървил, но не сме пътували. Тя се отказа.

Отново запрелиствах бележките. Навсякъде с равния почерк на Джо бяха отбелязани събрания, сред които и срещи на борда на КБ.

— Не разбирам, искаш да кажеш, че е напуснала управителния съвет на КБ, така ли?

Отново мълчание. После Бони внимателно изрече:

— Не, Майк, напусна всички управителни съвети. Отказа се от приютите за жени и за тийнейджъри в края на деветдесет и трета — тогава й изтичаше мандатът. Другите два — на кухните и библиотеките… тях ги напусна през октомври-ноември деветдесет и трета.

Листовете, които ми бе изпратил Уорд, бяха гъсто изписани с планирани събрания. Десетки събрания. През 1993 г. през 1994 г. Събрания на комитети, в които вече не е членувала. Всички дни с планирани събрания Джо е прекарвала в ТР. Готов съм да заложа главата си.

Но защо е идвала?

Глава 17

Девор наистина беше луд, дума да не става, луд за връзване, и ме хвана във възможно най-неудачния и най-ужасния момент. При това ми се струва, че от този миг нататък всичко бе почти предопределено. Последвалите събития, които завършиха с ужасната буря, за която още се говори в онзи край, се струпаха наведнъж като лавина.

През остатъка от петъчния следобед се чувствах добре — разговорът с Бони остави много въпроси без отговор, но същевременно ми подейства стимулиращо. Приготвих си пържени зеленчуци (компенсация за последния ми сблъсък с храната в закусвалнята „Вилидж“) и ги изядох пред телевизора, докато гледах вечерните новини. Отвъд езерото слънцето се плъзгаше към планините и позлатяваше дневната. Когато Том Броко завърши предаването, реших да се разходя по Улицата — исках да стигна възможно най-далеч, но да се върна преди мръкване, а по пътя щях да разсъждавам за нещата, които научих от Бил Дийн и Бони Амъдсън. Щях да мисля над тях, както понякога се разхождам и съчинявам неочаквани обрати в сюжета на романа, който пиша в момента.

Слязох по дървените стъпала, продължавайки да се чувствам отлично (макар и объркан, се чувствах прекрасно), тръгнах по Улицата, после спрях да погледна зелената жена. Макар и обляна в лъчите на следобедното слънце, човек трудно можеше да я възприеме такава, каквато е — най-обикновена бреза, сгушена пред полуизсъхнала ела, чийто клон стърчи като ръка. Сякаш зелената жена посочва на север и приканва: „Върви на север, младежо, върви на север.“ Е, не съм точно младеж, но спокойно мога да поема на север. Поне за известно време.

Но все пак останах там още миг, тревожно оглеждайки лицето, което различавах в храстите — не ми харесваше как лекият повей на вятъра сякаш извиваше устата в злобна ухилена гримаса. Сигурно още тогава съм започнал да изпитвам лошо предчувствие, но вниманието ми беше прекалено ангажирано, за да забележа. Тръгнах на север, питайки се какво точно е написала Джо… тогава вече приемах предположението, че е писала нещо. Иначе защо би замъкнала машината ми в студиото си? Реших да претърся цялото помещение. Щях да го преровя внимателно и…

удави го

Гласът идеше откъм гората, от водата, от самия мен. За миг мислите ми сякаш полетяха и се разпиляха като есенни листа, понесени от вятъра. Спрях. Никога през целия си живот не съм се чувствал толкова зле, тъй внезапно попарен. Гърдите ми се стегнаха. Стомахът ми се сви като измръзнало цвете. Очите ми се изпълваха с ледена вода, която изобщо не приличаше на сълзи, и знаех какво ще последва. „Не“ опитах се да кажа, но не успях да изрека думата.

Вместо това устата ми се изпълни със студена езерна вода, примесена с какви ли не минерали, изведнъж дърветата се размиха пред погледа ми, сякаш ги гледах отдолу през някаква бистра течност, а натискът върху гърдите ми в миг се съсредоточи в едно-единствено място и почувствах докосването на човешки ръце. Те ме натискаха надолу.

— Няма ли да престане? — попита някой — всъщност почти изкрещя. Освен мен на Улицата нямаше никого, но чувах гласа съвсем ясно. — Няма ли да престане най-после?

Тогава ме връхлетяха нечии чужди гласове, които звучаха в собственото ми съзнание. Имах чувството, че се удрят в черепа ми като нощни пеперуди, заклещени в абажур на лампа… или в хартиен фенер.

помощ давя се
        помощ давя се
                мъжът със синьото кепе вика да ме хванат
                        мъжът със синьото кепе вика да не хукна
                                помощ давя се
                                        разсипах къпините на пътеката
                                                той ме стиска
                        лицето му трепти и е зло
                искам да изляза искам да изляза о Исусе искам да изляза
        дий волове дий дий дий волове дий МОЛЯ
ДИЙ ВОЛОВЕ вървете и ги спрете ДИЙ ВОЛОВЕ ДИЙ
тя вика мойто име
        вика мойто име много СИЛНО

Приведох се, обзет от неистова паника, отворих уста и от задавеното ми, стегнато гърло рукна леден поток от…

Абсолютно нищо.

Ужасът от изживяното бе преминал, но не напълно. Продължаваше да ми се гади, сякаш бях изял нещо, срещу което тялото ми ожесточено се бореше — например отрова за мравки или някоя смъртоносна отровна гъба, от ония, дето в книгите на Джо бяха оградени с червено. Залитайки, изминах пет-шест крачки, а гърлото ми се свиваше, сякаш беше пълно с вода. Там, където брегът стръмно се спускаше към езерото, растеше друга бреза, грациозно извила белия си ствол над водата, като че се опитваше да види отражението си. Вкопчих се в нея, както пияницата прегръща уличен стълб.

Напрежението в гърдите ми отслабваше, но изпитвах съвсем действителна болка от натиска. Облегнах се на дървото с разтуптяно сърце и в миг усетих някаква воня — гадна миризма, по-противна и от смрадта на септична яма, кипяла цяло лято под горбщите лъчи на ядно пекналото слънце. Изпитах усещане за присъствието на нещо, което би трябвало да е мъртво, но не беше.

„Стига, ще направя каквото пожелаеш, само престани“ — опитах се да кажа, но нищо не излезе. После всичко отмина Усещах само уханието на горите и на езерото… но сега пък виждах нещо: момче в езерото — удавено негърче, което се носеше по гръб във водата. Лицето му беше подпухнало. Устата му беше безпомощно провиснала. Очите му белееха като очи на мраморна статуя.