Торба с кости

Моята уста отново се изпълни с безмилостната езерна вода. „Помощ, пуснете ме, давя се.“ Наведох се и закрещях мислено, закрещях над лицето на удавника, но в миг осъзнах, че гледам нагоре към себе си и през розовеещите на залеза езерни води виждам бял човек с джинси и жълта памучна фанела, който се притиска към една треперлива брезичка и се опитва да изпищи, размитото му лице се движи, очите му за миг изчезват от погледа ми, скрити от един костур, преследващ плячката си; бях едновременно и негърчето, и белият човек, давех се във водата и на сушата. Истина ли е това, случва ли се в действителност, чукни веднъж, ако отговорът е „да“, и два пъти — ако отговорът е „не“.

От устата ми излезе малко слюнка и колкото и да е невероятно, една риба изскочи от езерото и се опита да я улови. При залез слънце рибите скачат по какво ли не — сигурно в угасващата светлина има нещо, което ги побърква. Рибата цамбурна във водата на два метра от брега, разплиска сребриста вълна около себе си и всичко изчезна: вкусът в устата ми, размитото лице на удавеното негърче, чието име почти със сигурност е било Тидуел.

Погледнах надясно и забелязах сивото чело на един камък, който се подаваше над горския мъх. Помислих си: „Тук, точно тук е било“, и сякаш в потвърждение на тази мисъл отново ме лъхна отвратителната миризма на леш, която сякаш идваше изпод земята.

Чувствайки се слаб, болен и отпаднал, затворих очи и се притиснах до ствола на брезата. В този миг смахнатият Макс Девор проговори иззад гърба ми:

— Ей, сводник, къде ти е курвата?

Извърнах се и се озовах пред него, а Рожет Уитмор бе застанала отстрани. Това бе първият и единствен път, когато го видях, но ми стига. Повярвайте ми, веднъж е напълно достатъчно.

Инвалидната му количка не приличаше на обикновена инвалидна количка. По-скоро напомняше на кръстоска между мотоциклет с кош и луноход. От двете страни имаше по шест никелирани колела. Отзад имаше по-големи колела — четири на брой, ако не греша. Стори ми се, че са на различни равнища — тогава забелязах, че всяко е с отделно окачване. Сигурен бях, че дори на много по-неравен терен от Улицата количката се движи съвсем гладко. Над задните колела се намираше двигателят. Краката на стария Макс бяха скрити в корпус от черно фибростъкло на червени ивици, който повече би подхождал на състезателна кола. В средата му бе прикрепено устройство, което напомняше на сателитна антена… предположих, че е някаква компютърна система, която му помага да избягва препятствията, може би дори автопилот. Облегалките за ръце бяха широки и осеяни с лостчета. От лявата страна на тази машина бе прикрепена зелена кислородна бутилка, дълга около метър и двайсет. Чрез маркуч бе свързана с прозрачна пластмасова тръба, завършваща с маска, която лежеше в скута на Девор. Беше досущ като стеномаската на онзи в съда. След случилото се преди малко можех да приема тази количка в стил „Том Кланси“ за халюцинация, ако не беше лепенката на прозрачния червено-черен раиран корпус, която гласеше „Кръвта ми е измамно синя“.

Тази вечер жената, която бяха забелязал пред бар „Сънсет“, носеше бяла блуза с дълъг ръкав и черен панталон, чиято кройка придаваше на бедрата й вид на мечове, пъхнати в ножници. С тясното си лице и хлътналите си страни изумително напомняше на картината „Писък“ на Едвард Мунк28. Правата й побеляла коса висеше около лицето й. Устните й бяха очертани с толкова ярко червило, че сякаш бяха окървавени.

Беше стара и грозна, но в сравнение със свекъра на Мата бе истинска красавица. Кльощав, с посинели устни и тъмновиолетова кожа около очите и устата, той приличаше на археологическа находка от погребална камера в пирамида: мумия, заобиколена от балсамираните тела на жените и домашните си любимци, накичена с любимите си скъпоценности. Няколко бели кичура стърчаха от голия му череп; от огромните му уши, прилични на забравени на слънце и разтопени восъчни фигурки, се подаваха огромни туфи белезникав мъх. Беше с бели памучни панталони и много широка синя риза. С малка черна барета на главата би изглеждал досущ като френски художник от деветнадесети век към залеза на предългия си живот.

На скута му лежеше бастун от тъмно дърво. В единият му край бе прикрепена червена дръжка, подобна на велосипедна вилка. Пръстите, които го стискаха, изглеждаха доста силни, но бяха почернели като самото дърво. Очевидно кръвообращението му бе порядъчно забавено, не исках и да си представям как изглеждат стъпалата и долните му крайници.

— Курвата избяга и те заряза, а?

Опитах се да кажа нещо. От устата ми излезе само дрезгаво грачене и нищо повече. Още се държах за брезата. Пуснах се и се опитах да се изправя, но краката ми се подкосиха и отново се вкопчих в ствола.

Той премести някакво лостче и количката се приближи, скъсявайки разстоянието помежду ни с три метра. При движение издаваше тихо, копринено шумолене и изглеждаше като летящото килимче на зла вещица. Многобройните й колела се издигаха и спускаха независимо едно от друго и проблесваха под залязващото слънце, което вече придобиваше червеникав оттенък. Като се приближи, почувствах магнетичното привличане на този човек. Тялото му се разлагаше, но силата на волята му бе неоспорима и страшна като гръмотевична на буря. Жената крачеше до него и ме наблюдаваше с мълчалив присмех. Очите й розовееха. Тогава заключих, че са сиви и отразяват слънчевия залез, но сега смятам, че всъщност е била албинос.

— Винаги съм обичал курви — заяви Макс. Проточи думаха подчертавайки р-то: курррррви. — Нали, Рожет?

— Да, сър. Когато си знаят мястото.

— Понякога мястото им е било върху лицето ми! — изкрещя той с налудничаво задоволство, сякаш тя му противоречеше. — И къде е тя, младежо? На чие лице е седнала? На онзи умник, адвоката, дето си го изнамерил ли? О, знам всичко за него, включително и за забележката за лошо поведение, която са му писали в трети клас. Старая се да знам всичко. В това е тайната на успеха ми.

С огромно усилие се изправих:

— Какво правите тук?

— Разхождам се като теб. Няма закон, който да го забранява, нали? Улицата е на всеки, който иска да я използва. Не си тук отдавна, млади развратнико, но си прекарал по тези места достатъчно време, за да го знаеш. Това е нашият вариант на градски парк, където добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо.

Със свободната си ръка Девор взе кислородната маска, вдъхна дълбоко и я остави в скута си. Ухили се — неописуемата заговорническа гримаса разкри венците му с цвят на йод.

— Бива ли я? Твоята малка курррррва? Сигурно я бива, щом е успяла да задържи сина ми толкова време в оная гадна нейна каравана. А после на хоризонта се появявате вие, още преди червеите да са изгризали очите на момчето ми? И путката й тегли ли?

— Я млъквайте.

Рожет Уитмор отметна глава и се разсмя. Звукът напомняше квиченето на заек, заклещен в ноктите на бухал, и ме накара да настръхна. Реших, че сигурно и тя е малоумна. Слава Богу, че бяха толкова стари.

— Май уцели болното му място, Макс — отбеляза тя.

— Какво искате? — Поех си дъх… и отново долових онази противна смрад на леш. Задавих се. Не трябваше да се издавам, но неудържимо ми се повдигна.

Девор изпъна гръб и пое дълбоко дъх, сякаш ми се подиграваше. В този миг заприлича на Робърт Дювал в „Апокалипсис сега“, когато се разхожда по плажа и обяснява колко обича миризмата на напалм рано сутрин. Ухили се още по-широко:

— Приятно местенце, нали? Сякаш предразполага човек да поспре и да поразмишлява, не смяташ ли? — Той се огледа. — Точно тук се случи, да… Тъй.

— Тук се е удавило момчето.

Стори ми се, че усмивката на Уитмор трепна при тези думи. Девор обаче изобщо не се впечатли. Протегна се към прозрачната кислородна маска със старческите си пръсти, които не посягат, а трескаво търсят. Забелязах малките мехурчета със секрет от вътрешната им страна. Отново вдъхна дълбоко и остави маската в скута си.