— В това езеро са се удавили тридесет и повече души, а и това са само онези, за които се знае. Какво е сред тях едно момче?
— Не разбирам. Нима
— Държиш ли на душата си, господин Нунан? На безсмъртната си душа? Божията пеперуда, впримчена в пашкул от плът, която скоро ще вони като моята?
Не отвърнах. Странното чувство от онова, което ми се бе случило преди той да се появи, вече преминаваше. Усещах изключителния магнетизъм на стария Девор. Никога в живота си не съм се сблъсквал с такава огромна първична сила. В нея нямаше нищо свръхестествено, но „първична“ е правилната дума. Можех да побегна. При други обстоятелства сигурно щях да го направя. Не от храброст останах на мястото си — още чувствах коленете си омекнали и се страхувах да не падна.
— Давам ти шанс да спасиш душата си — заяви Девор.
Вдигна кокалест пръст, за да онагледи първото условие.
— Махайте се оттук, любезни ми господин сводник. Още сега. Не си прави труда да си стегнеш багажа и дори да провериш дали си изключил печката. Изчезвай! Зарежи курвата и копеленцето.
— Да ги оставя на вас, значи.
— Да, на мен. Аз ще извърша необходимото. С душите се занимават хората, завършили хуманитарни науки. Аз съм инженер.
— Върви на майната си.
Рожет Уитмор отново се изкиска.
Старецът бавно отпусна глава и кисело ми се усмихна с вид на човек, завърнал се от оня свят.
— Сигурен ли, че ще избере теб? За нея е все едно — аз или ти, на нея й е все тая.
— Не зная за какво говорите. — Отново поех дълбоко дъх и този път въздухът ми се стори съвсем нормален. Отстъпих от брезата и установих, че и краката ми стъпват здраво. — А и не ме интересува. Няма да получите Кира. До края на скапания ви живот. Ще се постарая да го уредя.
— Приятелче, има много да се стараеш — каза Девор, ухили се и ми показа венците си с цвят на йод. — До края на юли вероятно ще си се нагледал достатъчно, за да съжаляваш дълбоко, че не си си избол очите още през юни.
— Прибирам се. Пуснете ме да мина.
— Ами отивай си, кой те спира? Улицата е на всички. — Старецът отново вдъхна дълбоко от кислородната маска. Постави я на скута си и отпусна ръка на облегалката на подобната си на космически кораб инвалидна количка, сякаш излязла от комикс за Бък Роджърс29.
Пристъпих към него и докато се усетя, той засили количката насреща ми. Можеше да ме блъсне и да ме нарани много лошо — спокойно можеше да ми счупи крака, а може би и двата — но спря на косъм от мен. Отскочих назад, но само защото той ми позволи. Уитмор пак се разсмя.
— Какво става, Нунан?
— Махай се от пътя ми. Вече те предупредих.
— Доста нервен си станал покрай малката мръсница, а?
Тръгнах наляво с цел да го заобиколя, но той мигновено обърна количката, стрелна се напред и ми преряза пътя.
— Махай се от ТР, Нунан. Съветвам те най-приятелски.
Хвърлих се наляво — този път исках да мина от страната на езерото — и за малко щях да се промъкна, ако не беше стегнатото юмруче, което ме цапардоса по лявата страна. Дъртата мръсница беше с пръстен и камъкът ме одра зад ухото. Усетих болка и от раната бликна топла струйка кръв. Обърнах се кръгом, протегнах ръце и я блъснах. Тя падна върху килима от иглички на пътеката и изненадано изквича от ярост. В следващия миг нещо ме халоса по тила. Сякаш на забавен кадър политнах назад, размахах ръце и в този момент Девор отново изплува пред погледа ми. Беше се извъртял в количката си, протягаше дългия си врат и войнствено стискаше бастуна, с който ме беше нападнал. Ако беше с десетина години по-млад, щеше да ми счупи черепа, но се разминах само с оранжеви звездички пред очите.
Хукнах към своята стара приятелка брезата. Посегнах към ухото си и с невярващ поглед се взрях в окървавените си пръсти. Удареното място ме болеше.
Уитмор се изправи, изтръска игличките от панталона си и ме зяпна със свирепа усмивка. Прекалено ярко начервените й устни се бяха разтегнали, разкривайки ситните й зъби. На светлината на залязващото слънце очите й сякаш пламтяха.
— Махай се от пътя ми — повторих, но гласът ми прозвуча немощно и нерешително.
— Не — отсече Девор и положи черния бастун върху извития корпус, който скриваше краката му. В този миг пред мен стоеше момчето, което било твърдо решено да притежава чуждата шейна, независимо колко ще пострада, докато се добере до нея. Виждах го съвсем ясно. — Не, шибан копелдак такъв.
Той премести сребристото лостче и количката безшумно се понесе към мен. Ако бях останал на място, несъмнено щеше да ме промуши с бастуна си, досущ като най-злия херцог от романите на Александър Дюма. При удара крехките кости на дясната му ръка щяха да се натрошат на сол, но този човек не държеше на подобни неща — оставяше на дребните хорица да се кахърят за цената. Сигурен съм, че ако от изненада или недоверие се бях поколебал и миг, щеше да ме убие. Вместо това отскочих наляво. Гуменките ми се плъзнаха върху гладките иглички на ръба. После се отделиха от земята и усетих, че падам.
Пльоснах се във водата твърде близо до брега. Ударих левия си крак в подводно коренище и го изкълчих. Болката беше непоносима — сякаш кракът ми беше ударен от мълния. Понечих да изпищя и устата ми се напълни с езерна вода — усетих познатия противен вкус, но този път наистина. Започнах да кашлям, да кихам и да плюя вода, отдалечавайки се от мястото, където паднах, като си мислех: „Тялото на онова момче — удавеното — е някъде тук, ами ако се протегне и ме сграбчи за крака?“
Продължавайки да кашлям и да размахвам ръце, се обърнах по гръб; усетих как мокрите ми джинси прилепват към краката и задника ми, обзе ме абсурдна тревога за портфейла ми — не ми пукаше за кредитните карти и шофьорската книжка, но вътре пазех две хубави снимки на Джо, които щяха да се повредят.
Видях, че самият Девор едва не се прекатури във водата и за миг дори си помислих, че ще ме последва. Предницата на инвалидната количка висеше точно над мястото, откъдето бях паднал (забелязах следите от гуменките си отляво на по-луоголените корени на брезата) и макар че предните колела все още се крепяха на земята, сухата пръст под тях се ронеше и шумно се сипеше по склона като лавина. Бучките падаха в езерото и разплискваха вълничките, образувайки сложни плетеници от кръгове. Уитмор се бе вкопчила в задната облегалка и се опитваше да издърпа количката назад, но возилото бе прекалено тежко за крехката жена — Девор можеше да се спаси единствено сам. Бях потънал до кръста в езерото и от все сърце му пожелавах да се прекатури.
Старецът извърши още няколко сложни маневри с лостовете за управление и успя да обърне количката към мястото, където стоях — на около два метра от надвисналата над водата бреза — после се придвижи напред, така че застана в самия край на Улицата, но на безопасно разстояние от ръба. Уитмор съвсем ни бе изоставила — беше се навела и само задникът й стърчеше. Ако изобщо съм се запитал какво прави — а не помня подобни мисли — сигурно съм предположил, че се опитва да нормализира дишането си.
Девор, изглежда, бе пострадал най-малко и дори като че не се нуждаеше от кислородната маска в скута си. Лъчите на залязващото слънце падаха върху лицето му и той приличаше на полуизгнил тиквен фенер, обилно полян с газ и подпален.
— Харесва ли ти къпането? — попита и се ухили.
Огледах се, надявайки се да зърна разхождаща се двойка или може би някой рибар, който търси къде да хвърли въдицата си за последен път преди да падне мрак… но същевременно се молех да не видя никого. Бях ядосан, наранен и ме беше страх. Но най-вече се чувствах засрамен. Бях се оставил да бъда блъснат в езерото от един осемдесет и пет годишен мъж… който очевидно не бързаше за никъде и просто се забавляваше с мен.
Зацамбурках надясно — насочих се на юг, към вкъщи. Водата ми стигаше до кръста, беше хладна и ми действаше почти освежаващо, защото вече бях свикнал с температурата й. Гуменките ми джвакаха по
