Торба с кости

ДОЛАРА, ако никой не минава по Улицата в ПЕТЪК ВЕЧЕР, 17 ЮЛИ, между СЕДЕМ и ДЕВЕТ ЧАСА ВЕЧЕРТА. Не позволявайте и на нашите «ЛЕТНИ ПРИЯТЕЛИ» да ходят там! И помнете: ДОБРИТЕ МАРСИАНЦИ са като ДОБРИТЕ МАЙМУНИ: не ЧУВАТ, не ВИЖДАТ, не ЗНАЯТ!“

Изглеждаше ми невероятно, дори в положението, в което се намирах… и въпреки това си го представях съвсем живо. Ако не друго, трябваше да му призная дяволския късмет.

Бях уморен. Гуменките ми тежаха като олово. Опитах се да изхлузя едната, но само нагълтах още езерна вода. Двамата старци ме наблюдаваха, като от време на време Девор взимаше маската и поемаше живителна струя кислород.

Не можех да чакам, докато се стъмни. В Западен Мейн слънцето залязва бързо — сигурно като във всяка друга планинска област — но здрачът се задържа доста време. Докато се стъмни достатъчно, за да се измъкна незабелязано, ще изгрее луната.

Улових се мислено да чета некролога си в „Ню Йорк Таймс“ под заглавие „Популярен автор на романтични трилъри се удавя в езеро в Мейн“. Дебра Уейнсток ще им предостави снимка на автора. Харолд Облоуски ще каже всички най-подходящи за случая слова и няма да забрави да пусне малък (но не незабележим) некролог в „Пъблишърс Уикли“. С „Пътнам“ ще си разделят разноските наполовина…

Потънах, погълнах още вода и я изплюх. Отново размахах ръце като обезумял, после си наложих да престана. От брега долиташе звънливият смях на Рожет. „Мръсница! — мислено я ругаех. — Кльощава мръсница такава!“

— Майк — каза Джо.

Гласът й прозвуча в съзнанието ми, но това не беше онзи глас, които чувах, когато си представях нейните реплики в мислен диалог, или когато ми липсваше, или просто си спомнях за нея. Сякаш да подчертае ефекта, нещо цамбурна отляво и шумно разплиска водата. Като се обърнах, не видях нито риба, нито вълни. Наместо това пред погледа ми се изпречи нашият сал, който се поклащаше във водата с цвят на залез на стотина метра от мястото, където се намирах.

— Не мога да преплувам чак до там, съкровище — изграчих.

— Каза ли нещо, Нунан? — викна Девор откъм брега. Подигравайки ми се, той допря ръка до огромното си, подобно на бучка восък ухо. — Не те чух! Струваш ми се доста изтощен! — Пискливият смях на Уитмор пак екна. Той бе Джони Карсън30, тя бе Ед Мамахън31.

— Можеш. Ще ти помогна.

Осъзнах, че салът е може би единственият ми шанс — в тази част на езерото нямаше друг, а и се намираше поне на десет метра от най-далечното попадение на Уитмор до момента. Зацамбурках натам, усещайки ръцете си също тъй оловно тежки като краката си. Всеки път, когато почувствах, че ще потъна, спирах и си казвах, че трябва да бъда спокоен, че съм в доста добра форма и се справям много добре, че ако не се паникьосвам, всичко ще бъде наред. Старата мръсница и оная дърта гадина отново крачеха по Улицата успоредно с мен, но като видяха накъде плувам, смехът им секна. Както и подигравките.

Дълго, дълго време салът като че ли изобщо не се доближаваше. Повтарях си, че ми се струва така, защото светлината угасва и от червена водата става пурпурна, а после почти черна, като венците на Девор, но ми беше все по-трудно да си вярвам, понеже се задъхвах все повече и повече, а ръцете ми натежаваха.

Когато се намирах на около тридесет метра, усетих болезнен спазъм в левия крак. Извърнах се настрани като прекатурена лодка и се опитах да достигна мускула. Пак нагълтах вода. Опитах се да я изкашлям, но ми се повдигна и потънах продължавайки да търся схванатото място, а стомахът ми се гърчеше в конвулсии.

„Наистина се давя — рекох си, странно спокоен пред неотвратимата действителност на случващото се. — Ето как става, ето какво е.“

В този момент нечия ръка ме сграбчи за косата и болката от оскубването около раната, която ми причини най-точният изстрел на Уитмор, мигновено ме върна към действителността — подейства ми по- ефикасно и от епинефринова инжекция. Друга ръка обгърна левия ми крак и изпитах кратък, но ужасяващ горещ допир. После кракът ми се отпусна и изплувах на повърхността — вместо да цамбуркам, този път наистина плувах. Само след секунди се вкопчих в стълбичката на платформата, дишайки рязко и учестено, като изчаквах да видя дали ще се съвзема, или сърцето ми ще взриви като граната в гърдите ми. Дробовете ми най-сетне взеха да насмогват на кислородния ми глад и започнах да се успокоявам. Изчаках още една-две минути, после се изкачих върху сала. Обгърнаха ме пепеливите оттенъци на здрача. Погледах на запад, коленичил на четири крака върху дъските, а от дрехите ми се стичаше вода. После се обърнах, решен да покажа на враговете си не един среден пръст, а два. Но нямаше на кого. Улицата беше празна. Рожет и Девор си бяха отишли.

Може би си бяха отишли. Не виждах голям участък от Улицата.

Докато изгря луната, седях по турски на сала и чаках, като се взирах в брега. Измина около половин час. Или четиридесет и пет минути. Погледнах си часовника, но без особен успех — в механизма беше влязла вода и стрелките бяха спрели на седем и трийсет. Към останалите приятни изненади, които Девор ми поднесе, можех да добавя и „Таймекс Индигло“. Двадесет и девет долара и деветдесет и пет цента, тъпако, чупи-купи.

Най-сетне се спуснах по стълбичката във водата и заплувах към брега колкото се може по-безшумно. Бях си починал, главата вече не ме болеше (макар че цицината на тила още пулсираше) и вече не изпитвах неверие или съмнение в себе си. В известен смисъл това бе най-страшното — да се опитвам да се справя не само с призрака на малкия удавник, летящите камъни и езерото, но и с чувството, че всичко това е невъзможно, че старите компютърни магнати не се опитват да удавят разни писатели, които им се изпречват пред погледа.

Но дали тазвечерното приключение е най-обикновен пример за изпречване пред погледа на Девор? Просто случайна среща и нищо повече? Това предположение изглеждаше доста наивно предвид неочакваната му поява зад гърба ми. По-скоро ме е следил внимателно от четвърти юли насам… чрез хора на другия бряг на езерото, въоръжени с мощни бинокли. Параноични измишльотини, бих казал… допреди тези двамата почти да ме удавят в езерото като хартиено корабче в кална локва.

Реших да не се кахъря дали някой ме следи от другия бряг на езерото. Нито пък ме беше грижа дали двамцата се крият в някоя затулена зад дърветата отсечка на Улицата. Плувах неуморно, докато усетих гъделичкането на водните растения по глезените си и забелязах извития като полумесец малък плаж под моята вила. После се изправих и потръпнах от студения въздух. Закуцуках към брега, вдигнал ръка да се предпазя от градушка от камъни, но не излетя нито един „снаряд“. За миг застанах на Улицата и се огледах в двете посоки. Като че ли тази мъничка част от света бе изцяло на мое разположение. Най-после погледнах към водата, където слабата лунната светлина чертаеше пътека от малкия плаж до сала.

— Благодаря, Джо — промълвих и се заизкачвах по стълбите към къщата. На средата на пътя се наложи да спря и да поседна. През целия си живот не бях изпитвал такава нечовешка умора.

Глава 18

Вместо да обиколя откъм предния вход, се изкачих по задните стълби, продължавайки да се дивя как краката ми тежат двойно повече от обикновено. Влязох в дневната и се огледах с широко разтворени очи, като пътник, който е отсъствал цяло десетилетие и когато се завръща, открива, че нищо не се е променило и всичко е на мястото си — лосът Бънтър на стената, „Бостън Глоуб“ на дивана, купчина кръстословици на масичката, чинията с остатъците от задушените зеленчуци на кухненския плот. Като гледах всички тези неща, осъзнах следното — бях излязъл на разходка, оставяйки след себе си обичайната неразбория, а едва не загинах. Едва не ме бяха убили.

Разтреперих се. Отидох в банята в северното крило, свалих си дрехите и ги хвърлих във ваната. После, продължавайки да треперя, се обърнах и се погледах в огледалото над мивката. Приличах на победения в кръчмарска свада. На ръката ми имаше дълбока рана.

Черно-виолетова синина бе разперила криле на лявата ми ключица. Забелязах и кървави бразди на