Торба с кости

момиченцето заспи дълбоко. Трябва само да ми отговориш «да» и да ми дадеш ключ. Просто трябва да ме приемеш, когато се промъкна при теб. Да ме оставиш да правя каквото искам — в тъмното, в нощта, да те докосвам където пожелая, да правя с теб каквото искам, да не казваш «не», да не казваш «стига».“

Затворих очи.

— Майк? Там ли си?

— Естествено — отвърнах. Докоснах пулсиращата цицина на тила си и потръпнах. — Ще се справиш отлично, Мати. Ще…

— Не съм платила наема за караваната! — Мати почти стенеше. — Имам две просрочени телефонни сметки и ме заплашват, че ще ми прекъснат линията! Предавките на джипа са се повредили… Предполагам, че ще имам пари за лятното Библейско училище на Ки — госпожа Бригс ми плати за три седмици, понеже ме уволни без предупреждение — но как ще й купя обувки? Расте толкова бързо… целите й панталонки са на дупки и почти цялото й бельо, по д-д- дяволите…

Отново се разхлипа.

— Ще се грижа за теб, докато си стъпиш на краката — предложих.

— Не, не мога да позволя…

— Можеш. А заради Кира ще го направиш. По-късно, ако все още имаш желание, ще ми върнеш парите. Ще водим сметка за всеки цент, ако искаш. Но аз ще се грижа за теб. — „И никога няма да си свалиш дрехите в мое присъствие. Давам ти обещание и ще го спазя.“

— Майк, не е необходимо да го правиш.

— Може би да, може би не. Но ще го направя. Опитай се да ме спреш! — Обадил й се бях с намерението да й разкажа какво се случи с мен, като й представя нещата откъм смешната им страна, но сега това ми се струваше възможно най-неподходящото хрумване. — Няма да усетиш кога ще мине делото, а ако и тогава никой тук не събере достатъчно смелост да те назначи на работа, ще намеря някой в Дери, който ще те вземе. Но бъди честна — не смяташ ли, че е дошло време за промяна в пейзажа?

Тя съумя да се позасмее:

— Мисля, че може и така да се каже.

— Днес говорила ли си с Джон?

— Всъщност да. Той е при родителите си във Филаделфия, но ми остави телефона им и аз му се обадих.

Казал, че бил впечатлен от Кира. Може би и тя бе впечатлена от него. Казвах си, че най-вероятно си въобразявам неприятното чувство, което изпитвам при тази мисъл. Или поне се опитвах да си го кажа.

— И как му се струва начинът, по който са те уволнили?

— Каза същото, което и ти. Но не се почувствах сигурна. А ти ме караш да се чувствам сигурна. Не зная защо. — Разбира се. Аз съм по-възрастен, а това е основното, с което привличаме по-младите жени: чувството за сигурност, което им вдъхваме. — Във вторник сутринта пак ще идва. Предложих му да обядваме заедно.

Съвсем гладко без капка колебание или трепет в гласа казах:

— Може и аз да дойда.

Мати прие предложението много топло и готовността в гласа й ме накара да изпитам вина.

— Страхотно! Даже мога да му се обадя и да ви поканя у нас. Пак ще направим барбекю. Може да не пращам Ки на училище и да сме четиримата. Тя с нетърпение очаква пак да й прочетеш приказка. Миналия път много й хареса.

— Звучи прекрасно — най-искрено възкликнах. С присъствието на Кира ситуацията щеше да бъде по- естествена и нямаше да изглеждам чак такъв натрапник. А и нямаше да е като среща между тях двамата. Така няма да има почва за обвинения срещу Джон в неетично отношение към клиент. В крайна сметка сигурно дори ще ми е благодарен. — Вярвам, че Ки е готова да пристъпим към Хензел и Гретел. Как си, Мати? Всичко наред ли е?

— Много по-добре отпреди да ми се обадиш.

— Браво. Всичко ще се оправи.

— Обещай ми.

— Мисля, че току-що ти обещах. Настъпи кратка пауза.

— А ти как си, Майк? Звучиш малко… как да кажа… странно.

— Добре съм — потвърдих и наистина бях добре за човек, който само преди час едва не се е удавил. — Мога ли да ти задам един последен въпрос? Защото направо откачам.

— Разбира се.

— Онази вечер, когато вечеряхме заедно, ти каза, че прадядото на Девор и моят прадядо са се познавали. Според него доста добре.

— Каза, че били като дупе и гащи. Стори ми се изискано.

— Каза ли нещо друго? Помисли добре.

Тя се замисли, но не можа да си спомни нищо друго. Помолих я да ми се обади, ако изникне нещо във връзка с онзи разговор, или ако се чувства самотна и уплашена, или ако се разтревожи за нещо. Не исках да издавам прекалено много, но вече бях решил, че трябва сериозно да обсъдя с Джон последното си приключение. Вероятно би било разумно да поръчаме на онзи частен детектив от Луистън — Джордж Кенеди, като актьора — да прати в ТР един-двама души да охраняват Мати и Кира. Моят иконом бе прав, Макс Девор наистина е откачен. Тогава не го разбирах, но сега съм съвършено наясно. Ако реша да се усъмня, достатъчно е да попипам цицината на тила си.

Върнах се при хладилника, но пак забравих да го отворя, ръцете ми сами посегнаха към магнитите и отново започнаха да ги разместват, а аз гледах думите, които се образуваха, разпадаха и преминаваха една в друга. Това беше много странен вид писане… но все пак беше писане… Веднага можех да го докажа, съдейки как съзнанието ми се замъгли.

Състоянието на полухипноза трябва да се култивира, докато човек се научи да го включва и изключва по собствена воля… което е възможно щом всичко върви добре. Когато започнеш да работиш, интуицията ти се „отприщва“ и отскача на височина два метра (в добрите дни и до три). Веднъж достигне ли там, започва да кръжи и да изпраща заклинания от черната магия и ярки образи. През остатъка от деня е заключена и човек изобщо не се сеща за нея… освен в определени случаи, когато сама се „отключва“. Най-ненадейно изпадаш в транс и започваш да правиш странни асоциации, които нямат нищо общо с рационалната мисъл и гъмжат от неочаквани образи. В известен смисъл това е най-чудната част от творческия процес. Музите са призраци, които понякога идват неканени.

В къщата ми има призраци.

В „Сара“ винаги е имало призраци… ти си ги разбунил.

„Разбунил“ — написах на хладилника. Но не ми се стори подходящо и наредих около думата кръг от плодове и зеленчуци. Така изглеждаше доста по-добре. Застинах за миг, скръстил ръце на гърдите си — както когато търся правилната дума, стоя със скръстени ръце на бюрото си — после махнах „разбунил“ и написах „призраци“.

— Има призраци в кръга — заявих и чух слабото подрънкване на хлопката на Бънтър, който сякаш,се съгласяваше с мен.

Махнах буквите и се улових, че размишлявам колко е необикновено да имаш адвокат на име Ромео…

(в кръга се появи „РОМЕО“)

… и детектив на име Джордж Кенеди.

(на хладилника изникна „ДЖОРДЖ“)

Питах се дали Кенеди може да ми помогне за Анди Дрейк…

(написах „Дрейк“)

… като ми предложи някои нови хрумвания. Никога досега не съм писал за частни детективи, а именно подробностите…

(като махнем „рейк“ — което ми напомня гребло — остава „д“, после прибавяме „етайли“)

… са майсторлъкът. Обърнах една тройка по гръб, а отдолу я подпрях с римско I и се получи гребло.