Торба с кости

врата и зад ухото си, където милата Рожет ме одра с камъка на пръстена си.

С помощта на увеличителното си огледало огледах тила си. „Не ви ли влиза в дебелите глави?“ — крещеше мама, когато със Сид бяхме малки, а в този миг й бях благодарен, че се е оказала права за дебелината, поне в моя случай. Мястото, където Девор ме цапардоса с бастуна си, приличаше на кратера на наскоро угаснал вулкан. Точното попадение на Уитмор бе отворило алена рана, която се нуждаеше от няколко шева, ако не исках да ми остане белег. Косата на тила ми беше сплъстена от кръв.

Сипах кислородна вода в шепата си, стиснах зъби и я плиснах върху разреза. Щипеше ужасно и трябваше да стискам устни, за да не изкрещя. Когато болката понамаля, навлажних памучни тампони с кислородна вода и почистих и останалите рани.

Взех душ, облякох фланела и джинси и отидох в хола да позвъня на областния шериф. Дори нямаше нужда да проверявам в телефонния указател — телефонните номера на Дирекция на полицията в Касъл Рок и на областния шериф бяха указани в картичката „в случай на опасност“, закачена на таблото за важни бележки наред с телефоните на пожарната, бърза помощ и телефон 900, където срещу долар и петдесет човек получава три отговора от кръстословицата в последния брой на „Таймс“.

Избрах първите три цифри бързо, после започнах да забавям темпото. Стигнах до 955–960, преди да се откажа. Стоях насред стаята, притисках слушалката до ухото си и си представях друго заглавие от пресата, но не в претенциозния „Таймс“, а в скандалния „Ню Йорк Поуст“. „Писател срещу застаряващ компютърен магнат: Ах ти, хулиган!“ С две снимки: моята — горе-долу на сегашната ми възраст — и на Девор — на около сто и шест години. „Поуст“ с огромно задоволство ще разкаже на своите читатели как Девор (подпомогнат от придружителката си, възрастна дама, която тежи четиридесет и пет кила с мокри дрехи) е претрепал двойно по-млад романист — в прилична физическа форма, както ще проличи от снимката.

Телефонът се умори да помни шест от седемте цифри, щракна и в слушалката отново прозвуча сигнал „свободно“. Отдръпнах я от ухото си, за миг се взрях се в нея, после внимателно я поставих на вилката.

Не се глезя по отношение на капризното и често твърде неприятно внимание от страна на медиите, но съм нащрек, сякаш се намирам в близост до непредвидимо хищно животно. Америка превръща онези, които я забавляват, в проститутки от висока класа, а медиите се заяждат с всяка „звезда“, която се оплаква от проявеното отношение. „Стига мрънка! — крещят вестниците и клюкарските телевизионни програми (в тона се примесват триумф и възмущение). — Да не мислиш, че ти плащаме големите мангизи просто за да ни изпееш една песничка или пък да ни покажеш модния си фасон? Грешиш, тъпако! Плащаме ти, за да се удивляваме, когато го правиш добре — каквото и да е онова, което правиш — и за да изпитваме огромно задоволство, когато се оплескаш. Истината е, че ти си просто стока. Като престанеш да ни забавляваш, винаги можем да те убием и да те изядем.“

Разбира се, не могат наистина да те изядат. Могат да публикуват твои снимки, на които си гол до кръста и да обявят, че затлъстяваш, или пък да започнат да обсъждат колко пиеш и колко хапчета взимаш, или да се заяждат за онзи случай, когато си прикоткал някоя млада актриса на коленете си и си се опитал да пъхнеш език в ухото й — но не могат наистина да те изядат. Тъй че онова, което ме накара да оставя слушалката, бе не мисълта за началния монолог на Джей Лено или как „Поуст“ ще ме нарече ревльо — просто осъзнах, че нямам доказателства. Никой не ни беше видял. А в света на Макс Девор най- лесно е да осигури алиби за себе си и съучастничката си.

Но имаше и друго: представих си как областният шериф ще изпрати заместника си, известен още като „татенцето“, да изслуша показанията ми за това как лошият чичко бутнал малкия Майки в езерото. Как ще ми се подиграват после тримата!

Вместо това се обадих на Джон Стороу с желанието да ми каже, че постъпвам правилно, че това е единственият смислен начин. Исках да ми напомни, че само отчаяните хора са способни на подобни крайности (поне за момента ще пропусна как се смееха онези двамата, сякаш никога не са се забавлявали така), и че относно Ки Девор нищо не се променя — делото за настойничество си е чиста измишльотина.

Попаднах на домашния телефонен секретар на Джон и му оставих съобщение: „Обади се на Майк Нунан, нищо спешно, но можеш да звъниш до късно.“ После го потърсих в кантората му, имайки предвид свещенописанията на Джон Гришам: младите адвокати работят до припадък. Изслушах съобщението, записано на секретаря в офиса, после съгласно инструкциите избрах бутоните С Т О на своя телефон: първите три букви от фамилното му име.

Нещо прещрака и чух гласа му — но за съжаление отново попаднах на запис. „Здравейте, аз съм Джон Стороу. Заминавам за Фили за събота и неделя на гости на мама и татко. Ще бъда в кантората в понеделник, но през остатъка от седмицата ще отсъствам по работа. От вторник до четвъртък най-вероятно ще ме откриете…“

Номерът започваше с 207–955, което ще рече Касъл Рок. Предположих, че ще отседне в едноименния хотел — едно приятно местенце край езерото.

— Майк Нунан — обявих. — Обади ми се, когато можеш. Оставих ти съобщение и вкъщи.

Отидох в кухнята за бира и там се заплеснах с магнитите на хладилника. Той ме нарече сводник. „Ей, сводник, къде ти е курвата?“ Само след миг ми предложи да спася душата си. Доста странно. Все едно пияница ми предлага да се погрижи за бара с напитки. „Стори ми се, че говори за теб с искрена топлота — каза Мати. — Прадядо ти и прадядо му били дупе и гащи.“

Отказах се от бирата, върнах се в дневната и позвъних на Мати.

„Здрасти — посрещна ме поредният запис. Явно ми върви на машини. — Аз съм, но или съм излязла, или не мога да се обадя в момента. Нали ще ми оставите съобщение?“ — Пауза, микрофонът пращи, далечен шепот, после Кира виква тъй оглушително, че едва не ми пуква тъпанчето: — „Оставете ни щастливо съобщение!“ — Последва дружният им смях, прекъснат от сигнала.

— Здрасти, Мати, тук е Майк Нунан. Просто исках…

Не знам как щях да довърша мисълта си, но и не ми се наложи. Чу се прещракване и самата Мати рече:

— Здравей, Майк.

Съществуваше такава изумителна разлика между този уморен, отчаян глас и бодрата интонация на записа, че за миг замлъкнах. После я попитах какво се е случило.

— Нищо — отвърна тя и се разплака. — Всичко. Останах без работа. Линди ме уволни.

Разбира се, Линди не бе употребила точно думата „уволнение“. Бе го представила като „затягане на колана“, но всъщност си беше уволнение и бях сигурен, че ако надникна в бюджета на градската библиотека, ще установя, че един от основните спонсори през годините е бил Макс Девор. При това той ще остане основен източник на средства… ако, разбира се, Линди Бригс спазва правилата на играта.

— Не биваше да говорим пред нея — казах, знаейки, че дори да не бях припарил до библиотеката, тя пак щеше да уволни Мати. — А и вероятно трябваше да го очакваме.

— Джон Стороу го очакваше. — Продължаваше да плаче, но се опитваше да се овладее. — Каза, че с наближаването на делото Макс Девор вероятно ще се постарае максимално да ме притисне до стената. Според него Девор щял да се потруди, когато съдията попита къде работя, отговорът ми да гласи: „Безработна съм, господин съдия“. Отвърнах на Джон, че госпожа Бригс никога не би постъпила толкова подло, особено с момиче, което говори толкова вдъхновено за Бартълби — героя на Мелвил. И знаеш ли какво ми отвърна той?

— Не.

— Каза: „Ти си твърде млада“. Тогава ми прозвуча доста покровителствено, но се оказва, че е бил прав.

— Мати…

— Какво ще правя, Майк? Какво ще правя? — Очевидно плъхът на име Паника се беше вкопчил и в нея.

Мислено си рекох: „А защо не ми станеш любовница? Ще те назнача за моя «помощничка», което напълно устройва данъчните. Ще получаваш дрехи, кредитни карти, къща (довиждане на купчината изгнила ламарина на Уасп Хил), двуседмична отпуска. Искаш ли да отидем през февруари на остров Мауи? Ще платя образованието на Ки, разбира се, както и значителна парична премия в края на годината. Освен това ще бъда грижовен. Грижовен и дискретен. Ще се чукаме само веднъж-два пъти седмично и то чак когато