Торба с кости

кости, които от ден на ден заприличваха на хора от плът и кръв.

Зловещият малък фарс между Майкъл Нунан, Макс Девор и Рожет Уитмор се разигра в петък вечер. Преди това обаче се случиха две други събития, които заслужават да бъдат разказани.

Първото бе обаждането на Джон Стороу в четвъртък вечер. Седях пред телевизора, а на екрана безмълвно течеше бейзболен мач (бутонът за изключване на звука, вграден в почти всички дистанционни управления, е може би най-гениалното откритие на двадесети век). Мислех си за Сара Тидуел, Сън Тидуел и малкия син на Сън. Мислех и за Сторивил — име, в което всеки писател би се влюбил. А в дъното на душата си продължавах да мисля за жена си, която почина бременна.

— Ало?

— Майк, имам прекрасни новини — рече Джон. Сякаш всеки миг шеше да експлодира от радост. — Ромео Бизонет може и да е шантаво име, но в детектива, който ми препоръча, няма нищо шантаво. Казва се Джордж Кенеди, като актьора. Много е добър и работи бързо. Спокойно може да си намери работа в Ню Йорк.

— Ако това е най-големият комплимент, който можеш да измислиш, значи трябва по-често да излизаш от града.

Той продължи, сякаш изобщо не ме беше чул:

— Официалната работа на Кенеди е в някаква застрахователна агенция — останалото е само в извънработно време. Което е истинска загуба, повярвай ми. Събрал е повечето информация само по телефона. Направо не мога да повярвам.

— И кое точно не можеш да повярваш?

— Джакпот, драги. — И той отново заговори с онзи тон на алчно задоволство, който едновременно ме тревожеше и успокояваше. — От края на май насам Елмър Дърджин е извършил следните неща: изплатил е колата си, платил е бунгалото си в Рейнджли Лейкс, компенсирал е най-малко деветдесет години невнесена детска издръжка…

— Никой не плаща детска издръжка деветдесет години — прекъснах го аз, но го казах просто за да се уверя, че устата ми още може да се движи… а и за да се освободя от нарастващата си възбуда. — Това не е възможно, Макги.

— Възможно е, ако имаш седем деца — каза Джон и избухна в бурен смях.

Представих си пухкавото му самодоволно лице, устните му като на купидонче и педантично подрязаните и изпилени нокти.

— Ама той няма — запънах се.

— Има — продължавайки да се смее, натърти Джон. Сякаш съвсем се беше побъркал — истински маниак, дори не и депресивен. — Има, бе! Да му имам т-трудолюбивия, п-пло-довит бастун! — И продължи безпомощно да квичи. Вече и аз му пригласях — прихванах смеха му като заушка. — Кенеди ще ми прати по ф-ф-факса с-с-снимки на цялото… сем… шемейс-тво! — И двамата се разхилихме като полудели, провеждайки нещо като междуградски смях по телефона. Представях си как Джон Стороу седи сам в изискания си кабинет си на Парк Авеню и цвили като побъркан, всявайки ужас в чистачките.

— Но това не е важно — заяви той, когато най-сетне успя да проговори свързано. — Сам виждаш истинската значимост на фактите, нали?

— Да. Как може да е толкова глупав? — Имах предвид Дърджин, но едновременно с това и Девор. Джон разбра, струва ми се, че говорим за двама „той“ едновременно.

— Елмър Дърджин е дребен адвокат от малък град, скрит вдън гори Тилилейски в западен Мейн, това е всичко. Откъде би могъл да знае, че изведнъж ще се появи един достатъчно могъщ ангел пазител, който да го извади от забвението? Между другото, купил си е и яхта. Преди две седмици. С мощен външен двигател. Доста е големичка. Свършено е, Майк. Ние печелим.

— Щом казваш. — Но ръката ми изхвръкна по собствена воля, небрежно се сви в юмрук и се заби в масивната масичка.

— И софтболният мач не беше пълно губене на време. — Джон продължаваше да говори в промеждутъците от смях, който се надигаше като балони с хелий.

— Не думай!

— Паднах си по нея.

— По нея ли?

— По Мати — търпеливо обясни той. — Мати Девор. — Мълчание, после: — Майк? Там ли си?

— А-ха — отвърнах. — Изпуснах слушалката. Извинявай. — Телефонът не се бе изплъзнал и на сантиметър, но ми се стори, че думите ми прозвучаха достатъчно правдоподобно. И да не бяха, какво толкоз? Що се отнася до Мати, аз бях — поне в очите на Джон — извън всякакво подозрение. Като прислугата в селското имение в роман на Агата Кристи. Той бе на двадесет и осем или най-много на тридесет години. Мисълта, че дванадесет години по-възрастен мъж може да изпитва сексуално влечение към Мати може би изобщо не му бе минавала през ум… или ако му е хрумнала, е просъществувала най-много две секунди, след което е била отхвърлена като несъстоятелна. Както самата Мати отхвърли подозрението за Джо и мъжа с кафявото сако.

— Не мога да изпълня ухажорския ритуал, докато я представям в съда — разсъждаваше на глас Джон, — не би било етично. Няма и да е безопасно. Но по-късно… човек никога не знае.

— Не — съгласих се и собственият ми глас ми прозвуча така, сякаш принадлежеше другиму, както се случва в ситуации, когато ни хванат натясно. Като че идва от касетофона или радиото. Мъртви гласове ли са това, или просто грамофонът? Представих си ръцете му — с дълги тънки пръсти без пръстени. Като пръстите на Сара на старата снимка. — Не, човек никога не знае.

Взехме си довиждане и аз седнах пред немия телевизор. Питах се дали да не стана за бира, но разходката до хладилника ми се струваше прекалено дълга — буквално цяло сафари. Изпитвах някаква тъпа болка, последвана от по-здравословно усещане: сигурно трябва да се нарече печално облекчение. Дали е прекалено възрастен за нея? Не, не мисля. Тъкмо както трябва. Очарователният принц номер две, само че този път в официален костюм с жилетка. Сигурно на Мати най-сетне ще й провърви с мъжете, което, ако е вярно, би трябвало да ме зарадва. Наистина щях да се зарадвам. И да си отдъхна. Защото имах да пиша книга, а белите гуменки, които се открояваха под червената рокля в сгъстяващия се полумрак, и кехлибареният пламък на цигарата, който танцуваше в тъмното, нямат значение.

И все пак за първи път, откакто забелязах Кира да крачи по бялата линия в средата на шосе N 68 по бански и джапанки, се почувствах истински самотен.

— „Ах ти, смешно човече“ — промърмори Стрикланд — обърнах се към празната стая. Изрекох го преди дори да разбера, че се каня да кажа нещо, а в следния миг каналът на телевизора се смени. От спортния канал попаднах на повторение на серия от „Всички, в семейството“, последвана от епизод от „Рен и Стимпи“. Плъзнах поглед към дистанционното. То чинно лежеше на масата, където го бях оставил. Телевизионният канал отново се смени и този път гледах Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман. На заден план се виждаше самолет и не ми бе необходимо да взимам дистанционното и да включвам звука, за да разбера, че Хъмфри тъкмо казва на Ингрид, че тя ще се качи на този самолет. Най-любимият филм на жена ми. В края тя винаги плачеше.

— Джо? Тук ли си?

Хлопката на Бънтър звънна. Едва доловимо. В къщата имаше няколко призрака, бях сигурен… но тази вечер за първи път бях убеден, че Джо е при мен.

— Кой беше той, любима? Онзи на игрището, кой е той?

Хлопката висеше безмълвна. Но Джо беше в стаята. Усещах я, подобно на притаен дъх.

Спомних си грозната, заядлива забележка на хладилника след вечерята с Кира и Мати: „Синята роза лъже ха, ха.“

— Кой е той? — Гласът ми трепереше, сякаш всеки миг щях да се разплача. — Какво си правила там с някакъв мъж? Нали не си…? — Нямах сили да изрека, че ме е лъгала, че ме е мамила. Не можех да го изрека на глас дори ако — нека погледнем истината в очите — необикновеното присъствие е съществувало само в мислите ми.

Каналът пак се смени и след „Казабланка“ се озовах пред всеобщия любимец Пери Мейсън. „Наказанието“ на Пери — Хамилтън Бъргър — тъкмо разпитваше някаква отнесена на вид жена, когато