Книга за джунглата (Маугли)

Но не за наслада! И нивга, и седем по нивга. Човек!
Отнемеш ли плячка от по-слаб, недей я оглозва докрай:
съгласно Закона — главата и цялата кожа му дай!
Глутничата плячка е обща. Иди и наяж се добре!
Но който примъкне от нея в бърлогата — той ще умре.
Във Глутница Вълчата плячка е лична. Вълкът е убил —
и друг не яде от месото, когато не е разрешил.
Храната и право на ИСКАМ е право на Малкия вълк. Когато Вълчето е гладно, да дава — за всеки е дълг.
В бърлога Вълчицата-майка, знае правата си. Щом поиска за своите малки — й носят в нейния дом.
Ловът и семейното право е дълг на Бащата. Вълкът в Лова е свободен. Единствен Съветът го вика на съд.
Водачът е силен и мъдър, и ловък, и страшен във бой. Закона когато го няма, то значи Закона е той.
Това са законите. Те са и мъдри и много, но знай:
един Закон е над всички и той е „Подчини се докрай!“

(Стихотворението е преведено от Стоян Медникаров.)

НЕКА ВЛЕЗЕ ДЖУНГЛАТА

Покрий го, обвий го до сетния зид
с цветя и пълзяща трева
и нека забравим ний техния вид
и мирис, и смях, и слова.
По черната пепел сега ще ситни
с нозете си бели дъждът,
във пустите ниви ще раждат сърни
от нищо не ще се боят.
И никога тук, сред разбити стени,
човеци не ще се явят.

От Първата книга за джунглата вие си спомняте, че след като закова кожата на Шир Хан върху Скалата на съвета, Маугли каза на останалите вълци от Сионийската глутница, че отсега нататък сам ще ходи на лов из джунглата, а четирите млади вълка на Майката-вълчица и Бащата-вълк заявиха, че ще отидат заедно с него. Но никак не е лесно изведнъж да се промени един живот — особено в джунглата. Щом Глутницата се пръсна, Маугли най-напред се прибра в родната пещера и спа цял ден и цяла нощ. После разправи на Майката-вълчица и Бащата-вълк своите приключения между хората — доколкото те можеха изобщо да ги разберат — и когато накара утринното слънце да заиграе по острието на неговия нож, същия, с който беше одрал Шир Хан, те казаха, че все пак е научил нещо. После Акела и Сивия брат трябваше да обяснят своето участие в голямата гонитба с биволите. Балу с мъка се качи на хълма, за да чуе всички подробности, а Багира се почесваше от удоволствие, понеже Маугли добре беше водил своята битка.

Слънцето отдавна бе изгряло, но никой не мислеше да спи. Майката-вълчица от време на време вдигаше глава и с дълбоко задоволство поемаше миризмата на тигрова кожа, която вятърът носеше откъм Скалата на съвета.

— Но ако не бяха Акела и Сивия брат — каза накрая Маугли, — сам нямаше да направя нищо! О, майко, майко, да беше видяла как сивосинкавите биволи се устремиха в клисурата и как се понесоха към селската порта, когато Човешката глутница взе да ме замерва с камъни!

— Радвам се, че не съм видяла как те замерват! — с твърд глас каза Майката-вълчица, — Не е в моите навици да търпя, когато някой гони моите вълчета като чакали! Аз бих накарала Човешката глутница да ми плати за обидата, но бих пощадила жената, която ти е дала мляко. Да, само нея бих пощадила!

— По-спокойно, Ракша, по-спокойно! — каза мързеливо Бащата-вълк. — Нали нашето жабче се върна отново… и то толкова мъдро, че неговият баща може да му лиже петите! Какво значение има една рана на главата повече или по-малко? Остави човеците на мира.

— Остави човеците на мира! — като ехо повториха Багира и Балу.

Облегнал глава върху хълбока на Майката-вълчица, Маугли се усмихна доволно и каза, че колкото се отнася до него, той никога вече не иска нито да види, нито да чуе, нито да помирише човеците.

— Но какво ще стане — каза Акела и наостри едното си ухо, — какво ще стане, ако човеците не те оставят на мира, малко братче?

— Ние сме пет — каза Сивия брат, огледа всички наоколо и изтрака със зъби след последната дума.

— В такъв лов бихме участвали и ние — Багира погледна към Балу и опашката й леко мръдна — тък- тък! — Но защо е нужно сега да мислим за човеците, Акела?

— Ето защо — отговори Единакът. — Докато вие слагахте кожата на този жълт крадец върху Скалата, аз се върнах обратно по нашите дири към селото, стъпвах в моите стъпки, извивах встрани и лягах, за да объркам следата, та да не може никой да ни проследи. Но когато я обърках така, че вече сам не можех да я намеря, Манг, прилепът, долетя между дърветата и се завъртя над мен. „Селото на Човешката глутница, откъдето изгониха човешкото дете — каза той, — сега бръмчи като гнездо на оси!“

— Голям камък хвърлих сред тях! — ухили се Маугли, който често се беше забавлявал да хвърля зрели пъпеши в гнездата на оси, а после изтичваше до най-близкия вир, преди осите да го стигнат. — Попитах Манг какво е видял. Той каза, че Червеното цвете цъфти пред селската порта и че човеците са седнали наоколо с пушки в ръце. А аз имам сериозно основание да зная — тук Акела погледна старите сухи белези по хълбоците си, — че човеците не носят пушки за удоволствие. И твърде скоро, малко братче, някой Човек с пушка ще тръгне по дирите ни, ако вече не е тръгнал!

— Но защо? Човеците ме изгониха. Какво повече искат? — гневно попита Маугли.

— Ти си Човек, малко братче — отговори Акела. — Не е наша работа, на Свободните ловци, да ти казваме какво правят твоите братя и защо.

Той едва успя да дръпне лапата си и ножът се заби дълбоко в земята под нея. Маугли удари така бързо, че човешко око не би проследило движението му, но Акела беше вълк, а дори едно куче, което се е отдалечило толкова много от своите прадеди, дивите вълци, може да се събуди сред най-дълбок сън, когато колелото на каруцата опре в тялото му, и да отскочи, преди колелото да го премаже.

— Друг път — тихо каза Маугли и прибра ножа в калъфа, — не говори едновременно за Човешката глутница и за Маугли!

— Уф! Този зъб е твърде остър — каза Акела и подуши дупката от острието. — И все пак животът в Човешката глутница ти е развалил окомера, малко братче. Аз бих убил цял елен, докато ти замахваше!

Багира скочи на крака, изпъна глава, подуши въздуха и цялата се стегна. Сивия брат бързо я последва, отиде малко вляво, за да улови вятъра, който идваше отдясно, а Акела изтърча петдесетина ярда по посока на вятъра, приклекна и също се стегна. Маугли ги гледаше завистливо. Той можеше да подуши неща, които никой Човек не би подушил, и все пак нямаше да стигне онази съвършена острота на носовете в джунглата, пък и трите месеца в опушеното човешко село бяха доста развалили обонянието му. Но и той наплюнчи пръста си, потърка носа си с него и застана прав, за да хване по-горния лъх, който, макар и да е най-слаб, показва най-вярно.

— Човек! — изръмжа Акела и седна на задните си лапи.

— Булдео! — каза Маугли и също седна — Той върви по нашите дири и ей там слънцето блести по пушката му. Гледайте!