един от Човешката глутница да напусне селото тази нощ!
— Защо тогава са ти нужни четиримата? — Багира се премести от крак на крак, очите й заблестяха и мъркането й се засили. — Аз мога да ги задържа, малко братче! Дошло ли е най-после време да убиваме! Това пеене и човеците, които се катереха по дърветата, добре ме подготвиха. Какво е Човека, та толкова да го щадим, този гол, кафяв копач на земята, този гълтач на земята, без косми и без зъби! Аз го следвах целия ден… по пладне в бялата слънчева светлина! Аз го подкарвах, както вълците подкарват напред елена! Аз съм Багира, Багира, Багира! Както танцувам със сянката си, така танцувах и с тези човеци! Виж! — Огромната пантера подрипна като малко котенце, което скача по сух падащ лист, заудря наляво и надясно в празното пространство така, че то засвистя от ударите, безшумно се опря о земята и пак подрипна, и после пак и пак, а в мъркането й се прокрадна ръмжене и заклокочи като пара във врящ котел.
— Аз съм Багира в джунглата, в нощта, и цялата ми сила е в мен! Кой може да устои на моя удар? Човешко дете, с едно махване на лапата си мога да ти смачкам главата като на умряла лятна жаба!
— Удряй тогава! — извика Маугли, но на езика, с който говореше селото, а не джунглата, и човешките думи вцепениха Багира, накараха я да клекне и краката й затрепераха под нея, а главата й бе на една височина с главата на Маугли. И Маугли пак се втренчи, както се беше втренчил в непокорните вълци, право в изумрудените й очи, додето червеният пламък зад зеленото в тях помръкна като фар, изгасен на двайсет мили през морето; додето очите се наведоха и голямата глава се наведе заедно с тях, наведе се… по- ниско… още по-ниско и грапавият ален език близна крака на Маугли.
— Багира, Багира, Багира! — прошепна момчето и я помилва плавно и леко по треперещия гръб. — Успокой се, успокой се! Нощта е виновна, не ти!
— Това беше от мирисите на нощта — разкаяно каза Багира. — Този въздух вика вътре в мен с всичка сила! Но ти откъде знаеш тия неща? Разбира се, въздухът около едно индийско село е пълен с всякакви миризми и за всяко същество, което приема света главно през носа си, миризмите са така подлудяващи, както музиката и наркотиците за човеците. Няколко минути Маугли продължи да гали пантерата и накрая тя легна като котка пред огъня, лапите подвити под гърдите, очите — притворени.
— Ти си от джунглата и не си от джунглата — каза тя. — А аз съм само една черна пантера! Но аз те обичам, малко братче.
— Те прекалено дълго дърдорят под дървото — каза Маугли, без да обърне внимание на последните думи. — Булдео трябва да им е разказал много истории. Би трябвало скоро да пристигнат, за да измъкнат жената и нейния мъж от капана и да ги сложат сред Червеното цвете. Но те ще намерят капана отворен. Хо-хо!
— Не, не, слушай! — каза Багира. — Сега вече кръвта ми се поуспокои! Защо да не намерят мен вътре? Малцина ще напуснат къщите си, след като ме видят тук! Не за първи път ще вляза в клетка, а не вярвам, че биха могли да вържат мене с въжето!
— Но бъди предпазлива! — каза Маугли и се засмя, понеже и той започна да чувства безразсъдна смелост като пантерата, която се вмъкна в колибата.
— Пфу! — изпъхтя Багира. — Това място смърди на Човек, но тук има тъкмо такова легло, каквото ми бяха дали в царските клетки в Удайпур! Ето, лягам върху него!
Маугли чу как каишите на дюшека изскърцаха под тежестта на големия звяр.
— В името на счупената ключалка, която ми върна свободата, те ще помислят, че са хванали голям дивеч! Ела и седни до мен, малко братче, и ние заедно ще ги поздравим с „Добър лов“!
— Не, имам нещо друго на ум! Не ща Човешката глутница да знае какъв дял имам аз в цялата игра. Прави си сама своя лов! Не искам да ги виждам.
— Така да бъде — каза Багира. — Ето ги, идат! Тълпата под смоковницата в другия край на селото ставаше все по-шумна и по-шумна. Накрая тя се понесе с диви викове по улицата, размахвайки тояги, бамбукови пръти, сърпове и ножове. Булдео и браминът ги водеха, но другите също тичаха по петите им и крещяха:
— Магьосникът и магьосницата! Да ги помъчим с нажежени монети, докато си признаят! Да изгорим колибата над главите им! Ще ги научим как се отглеждат вълчи таласъми! Не, първо да ги набием! факли! Дайте повече факли! Булдео, нажежи дулото на пушката!
Те срещнаха известна трудност при отварянето на вратата. Тя бе здраво залостена, но тълпата я изкърти и светлината на факлите заля стаята, където, опъната с цялата си дължина върху леглото, с кръстосани лапи, леко увиснали на едната страна, черна като ада и ужасна като демон, лежеше Багира. Изтекоха няколко секунди на отчаяно мълчание, после първите редове на тълпата с драскане и блъскане се дръпнаха от прага и тогава Багира вдигна глава и се прозина — изкусно, внимателно, сякаш за показ, както би се прозинала, за да оскърби един равен на себе си. Мустакатите устни се изтеглиха назад и нагоре, червеният език се сви, долната челюст се заотпуска все по-надолу и по-надолу, докато пламтящото гърло зина наполовина, а гигантските кучешки зъби се оголиха до венците и тракнаха, горните и долните едновременно, както иззвънтява хлопващата се вратичка на желязна каса. В следния миг улицата се изпразни. Багира скочи обратно през прозореца и застана до Маугли, а човеците с рев и писъци се носеха като поток и се тъпчеха един друг в панически стремеж да се скрият в колибите си.
— Няма да мръднат, преди да се съмне — тихо каза Багира. — А сега?
Тишината на следобеда сякаш бе завладяла селото, но те се вслушаха и доловиха шума на тежки сандъци, които се тътрузеха по пръстените подове и затискаха вратите. Багира имаше пълно право: селото нямаше да мръдне преди утрото. Маугли стоеше безмълвен и мислеше, а лицето му ставаше все по- мрачно.
— Нещо лошо ли направих? — попита Багира и се отърка о него.
— Не, направи голямо добро! Пази ги сега до сутринта! Аз отивам да спя.
Маугли се затича към джунглата, строполи се до една скала и спа, и спа, и спа целия следващ ден, докато пак настъпи нощ. Когато се събуди, до него стоеше Багира, а в краката му лежеше току-що убит елен. Багира любопитно го гледаше, докато той ряза с ножа си, наяде се, напи се и се обърна по корем, подпрял с ръка брадичката си.
— Мъжът и жената благополучно стигнаха до Канхивара — каза Багира. — Твоята майка прати вест по Чил. Още преди полунощ те намерили кон и бързо продължили. Нали това е добре?
— Това е добре — каза Маугли.
— А в селото твоята Човешка глутница не се помръдна, преди слънцето да изгрее високо. След това се наядоха и бързо пак се прибраха в колибите си.
— Да не би случайно да са те видели?
— Може би. Аз се търкалях в праха пред селската порта, а освен това си попях малко. Сега, малко братче, няма какво повече да се прави. Ела на лов с мен и Балу! Балу е открила нови кошери, които иска да ни покаже, а ние всички желаем ти да се върнеш при нас, както в някогашните дни. Отпъди този поглед, който кара дори и мен да се плаша! Мъжът и жената няма да бъдат сложени сред Червеното цвете и всичко върви добре в джунглата. Не е ли така?
Да забравим Човешката глутница!
— Да, ще ги забравим, но след малко! На кое място ще се храни Хати тази нощ?
— Където си избере. Кой може да каже предварително къде е Мълчаливия? Но защо? Какво може да направи Хати, което ние да не можем?
— Повикай го заедно с тримата му сина! Нека дойде тук при мен!
— Но наистина, малко братче, не е… не е съвсем уместно да се каже „Ела“ или „Върви“ на Хати! Спомни си, че той е властелин на джунглата и преди Човешката глутница да промени лицето ти, той те е учил на Властните думи в джунглата!
— Няма значение! Сега аз имам Властни думи за него! Повикай го да дойде при Маугли, жабата, и ако отначало не те слуша, кажи му да дойде заради Опустошението на полята в Буртпор!
— Заради Опустошението на полята в Буртпор! — Багира повтори два-три пъти, за да запомни. — Отивам! Най-много Хати да се ядоса, а аз бих дала месечния си лов да чуя Властни думи, които биха накарали Мълчаливия да се покори!
Тя изчезна, а Маугли остана и няколко пъти бясно заби ножа си в земята. Никога през живота си не беше виждал човешка кръв, а сега беше видял, нещо повече: беше помирисал кръвта на Месуа по ремъците, с които я бяха вързали. А Месуа винаги е била добра към него и доколкото Маугли знаеше нещо
