за обичта, той обичаше Месуа така силно, както мразеше всички останали човеци. Но колкото дълбоко и да го отвращаваше тяхната бъбривост, жестокост и подлост, нищо, което би могло да му предложи джунглата, не би го накарало да отнеме човешки живот и пак да усети в ноздрите си този ужасен мирис на кръв. Планът му беше по-прост, но и по-съвършен, и той се изсмя, когато си спомни, че не друго, а един от вечерните разкази на Булдео под смоковницата го бе довел до тази мисъл.
— Това наистина бяха Властни думи! — прошепна Багира до ухото му. — Те пасяха край реката и се подчиниха като волове! Гледай ги, идат!
Хати и тримата му сина се появиха, както винаги, безшумно. По краката им още имаше кал от реката и Хати замислено дъвчеше зеления ствол на младо бананово дръвче, което бе изкоренил с бивниците си. Но за Багира, която умееше да различава скритите неща, всяка извивка на огромното му тяло подсказваше, че сега не Властелинът на джунглата говореше с човешкото дете, а едно животно, което се бои, идваше при друго, което не се бои. Тримата му сина се поклащаха един до друг зад него.
Маугли едва вдигна глава, когато Хати го поздрави с „Добър лов“. Той го остави да се клати и да се люлее, и да се мести от крак на крак дълго преди да проговори, и накрая се обърна към Багира, не към слоновете.
— Ще ти кажа една история; разправи ми я този ловец, когото вие гонихте днес! — каза Маугли. — Тя е за един стар и мъдър слон, който паднал в капан и острият кол на дъното на ямата го раздрал от петата чак до рамото и му оставил бял белег.
Маугли вдигна ръка, Хати се извърна и на лунната светлина по оловната му кожа пролича дълъг бял белег, сякаш е бил ударен с нажежен бич.
— Хората дошли и го изкарали, от ямата — продължи Маугли, — но той скъсал въжетата, понеже бил силен, и се скрил, докато раната му заздравяла. А после се върнал яростен посред нощ до нивите на тези ловци. Спомням си сега, че имал трима сина. Тези неща се случили преди много, много дъждове и много, много далече — в полята на Буртпор. Какво стана с тези поля при следващата жетва, Хати?
— Аз ги пожънах заедно със синовете си — отговори Хати.
— А какво стана с оранта, която идва след жетвата?
— Нямаше оран — отговори Хати.
— А с хората, които живееха край нивите?
— Те избягаха.
— А с колибите, в които спяха хората?
— Ние разпиляхме покривите и джунглата погълна стените — отговори Хати.
— И какво друго стана освен това? — попита Маугли.
— Джунглата взе толкова хубава земя, колкото мога да извървя за две нощи от изток на запад и за три нощи от север на юг! Ние оставихме да влезе джунглата в пет села и в тези села, в техните землища, по техните пасбища, по техните меки ниви, сега няма нито един Човек, който да изкарва прехраната си от земята. Това беше Опустошението на полята в Буртпор, което извърших заедно с моите трима сина. Но аз те питам, човешко дете, как научи за всичко това? — каза Хати.
— Един Човек ми го каза; сега виждам, че дори и Булдео можел да казва истината! То е било добре извършено, о, Хати с белия белег, но за втори път ще бъде още по-добре извършено, защото Човек ще го ръководи! Знаеш ли селото, откъдето ме изгони Човешката глутница? Те са мързеливи, глупави и жестоки; те си играят с устата си и убиват по-слабите не за да се нахранят, а за удоволствие. Когато се наядат добре, хвърлят човеци от своето собствено племе сред Червеното цвете. Това го видях. Грозно е да живеят повече тук. Аз ги мразя!
— Избий ги тогава! — обади се най-младият син на Хати, откъсна снопче трева, овъргаля я в праха до предните си крака и я захвърли, а малките му червени очи бягаха насам-натам.
— Защо ми са бели кости? — гневно отговори Маугли. — Да не съм вълче, та да си играя на слънце с изгризани черепи? Аз убих Шир Хан и кожата му гние върху Скалата на съвета, но… но нито знам къде отиде Шир Хан, нито пък стомахът ми е по-пълен. Сега ще направя това, което мога да видя и да пипна. Нека влезе джунглата в това село, Хати!
Багира потрепера и се сви. В най-лошия случай тя можеше да разбере един бърз пробег по селската улица с нанасяне на удари наляво и надясно в тълпата или едно хитро убиване на закъснели до здрач орачи, но такава мисъл — съзнателно да се заличи цяло едно село от погледа на човеци и зверове — я изплаши. Сега тя разбра защо Маугли беше повикал Хати. Само един дълго живял слон би могъл да обмисли и проведе такава война.
— Нека избягат, както са избягали човеците от полята в Буртпор, докато само дъждовни потоци орат нивите им, докато шумът на дъжда по дебелите листа замени техните вретена; докато ние с Багира се настаним в къщата на брамина и елените идват на водопой при басейна пред храма! Нека влезе джунглата, Хати!
— Но аз… но ние за нищо не сме се карали с тях.
Иска се червената ярост на голяма болка, за да разрушим местата, където спи Човека! — колебливо каза Хати.
— Вие ли сте единствените, които пасете трева в джунглата? Вкарайте вътре вашите народи! Нека сърната и дивото прасе, и Нилгаи да се погрижат за това! Преди нивите да се обезлюдят, ти няма да покажеш пред човеците и една педя от кожата си. Нека влезе джунглата, Хати!
— А ще има ли убиване? При Опустошението на полята в Буртпор моите бивници бяха червени, но аз не искам пак да будя този мирис!
— И аз не искам! Не искам дори техните кости да останат по нашите чисти земи! Нека си намерят нови леговища. Тук те не могат да останат! Аз видях и помирисах кръвта на жената, която ми даде храна, жената, която щяха да убият, ако не бях аз. Мирисът на новопоникнала трева по техните прагове единствен може да освободи ноздрите ми от този мирис! Той гори в устата ми. Нека влезе джунглата, Хати!
— Ааа! — каза Хати. — Така гореше и белегът по моята кожа, докато видяхме техните села да умират под пролетния растеж! Сега разбирам. Твоята война ще бъде и наша война. Джунглата ще влезе!
Маугли едва свари да сдържи дъха си — целият се тресеше от ярост и омраза — и на мястото, където бяха слоновете, нямаше никого. Багира го гледаше с ужас.
— В името на счупената ключалка, която ми върна свободата! — каза най-сетне Черната пантера. — Ти ли си онова голо създание, за което се застъпих пред Глутницата, когато всички бяха млади? Властелине на джунглата, когато загубя силата си, застъпи се за мен, застъпи се за Балу — застъпи се за всички нас! Ние сме бебета пред теб! Счупени клонки под краката ти! Сърненца, загубили майките си!
Маугли си представи Багира като загубено сърненце, разкикоти се до задъхване и захълца, и пак се закикоти, та най-после трябваше да скочи в един вир, за да спре. Там той заплува, гмуркайки се надолу и нагоре между лунните лъчи, също като своя съименник, жабата.
В това време Хати и тримата му сина се отправиха поотделно в четири различни посоки и мълчаливо закрачиха през далечни долини. Те продължаваха така два дни през джунглата — цели шейсет мили — и всяка тяхна стъпка, и всяко махване с хобота се научаваше и отбелязваше, и тълкуваше от Манг и Чил, и Маймунския народ, и всички птици. После почнаха да пасат отново и около седмица пасоха кротко. Хати и неговите синове приличат на Каа, питона — те никога не бързат без нужда.
А след това из джунглата се понесе слух — и никой не знаеше кой го е пуснал — че в еди-коя си долина имало по-добра храна и вода. Дивите прасета, които, разбира се, биха отишли и накрай света, за да намерят добро ядене, първи се придвижиха на стада, тъпчейки камънака, елените ги последваха заедно с малките диви лисици, които живеят от мършата на стадата, и широкоплещестите нилгаи също тръгнаха с елените, а след нилгаите тръгнаха дивите биволи от блатата. Отначало и най-малката пречка би могла да върне пръснатите, разпилени стада, които пасяха трева и се разхождаха, и пиеха вода, и пак пасяха трева, но колчем се вдигнеше някаква тревога, някой идваше и ги успокояваше. Веднъж това бе Сахи, бодливото свинче, което ги известяваше, че малко по-нататък имало добра храна, друг път Манг пищеше весело и се понасяше по някоя поляна, за да покаже, че не вижда опасност, или пък Балу, напълнила устата си с корени, се затичваше, куцайки край треперещите редици, и наполовина ги изплашваше, наполовина ги връщаше в стария им път. Много животни се върнаха или избягаха, или загубиха интерес, но и много продължиха докрай. И след още десет дни се стигна до следното положение: елените, дивите прасета и нилгаите обикаляха в кръг с десетина мили радиус, а хищниците ги нападаха отзад. В средата на този кръг
