ЦАРСКИЯТ АНКУС
Четирима са те, все така ненаситни от век на век:
чакалски уста, лешоядово гърло, маймунски ръце и очи на Човек.
Каа, големият скален питон, си беше сменил кожата може би за двестатен път от рождението си, а Маугли, не забравяйки, че дължи своя живот на Каа след неговия нощен лов в Студените дупки, за който може би си спомняте, отиде да го поздрави. Смяната на кожата винаги прави змията раздразнителна и подтисната, докато новата кожа започне да блести и да изглежда хубава. Каа вече не си правеше шеги с Маугли, а като всички животни в джунглата го приемаше за Властелин на джунглата и му предаваше всяка новина, която един питон с неговия размер би могъл да научи. Съвсем малко бяха нещата, които Каа не знаеше за така наречената Средна джунгла — живите същества, които се движат близко до земята или под нея, под камънаците, в хралупите и по дънерите.
Този следобед Маугли седеше между големите пръстени на Каа и опипваше люспестата изхабена стара кожа, цялата извита и нагъната между скалите, там, където Каа я беше оставил. Каа любезно се беше разположил под широките голи рамене на Маугли, така че момчето сякаш почиваше в живо кресло.
— И никъде не е скъсана, чак до люспите край очите! — тихо каза Маугли, докато си играеше с кожата. — Чудно е да видиш това, което ти е покривало главата, да се търкаля в краката ти!
— Да, но аз нямам крака — каза Каа. — И понеже такъв е обичаят на целия мой народ, не го намирам чудно. Никога ли не чувстваш кожата си огрубяла и стара?
— Тогава отивам и се изкъпвам, Плоска главо, но наистина в голямата жега някой път ми се е искало да се измъкна безболезнено от кожата си и да ходя така, без кожа!
— Аз също се къпя, а освен това си свалям кожата. Как ти се струва новата?
Маугли прекара ръката си по ромбовете на огромния гръб.
— На костенурката е по-твърда, но не е така пъстра — каза той дълбокомислено. — На жабата, моята съименница, е по-пъстра, но не е така твърда. Много е хубава: като шарено петно в сърцето на лилия!
— Тя има нужда от вода. Новата кожа се показва във всичките си цветове едва след първата баня. Хайде да се изкъпем!
— Аз ще те нося! — извика Маугли, наведе се със смях и се опита да вдигне грамадното тяло на Каа точно в средата, където то е най-дебело. Със същия успех Човек би могъл да се опита да вдигне два фута дебела водопроводна тръба. Каа лежеше, без да се мръдне, и пухтеше от удоволствие. После започна тяхната редовна вечерна игра: момчето в разцвета на силите си, питонът със своята разкошна нова кожа се изправиха един срещу друг да се състезават в борба — проверка на окото и силата. Разбира се, Каа би могъл да премаже десетина души като Маугли, ако дадеше воля на цялата си сила, но той играеше внимателно и не употребяваше и една десета от нея. Откакто Маугли порасна достатъчно, за да издържа малко по-сурови обноски, Каа го бе научил на тази игра и тя повече от всичко друго заякчаваше мускулите му. Понякога Маугли се озоваваше обвит до шията в движещите се пръстени на Каа и се бореше, за да освободи едната си ръка и да го хване за шията, После Каа му даваше възможност да се измъкне и Маугли с двата си бързи крака не позволяваше на размаханата голяма опашка да намери опора в някоя скала или пън. Така те се люлееха насам-натам, глава до глава, и всеки дебнеше удобен миг, и бяха красиви като статуя, която изведнъж оживяваше сред вихър от черно-жълти пръстени и борещи се крака и ръце.
— Хайде, хайде, хайде! — викаше Каа и нанасяше с главата си лъжливи удари, които не можеше да отклони дори и бързата ръка на Маугли. — Ето виж! Аз те допирам тук, малко братче! И тук! И тук! Да не са се вцепенили ръцете ти? А сега тук!
Играта винаги свършваше по един и същи начин — със силен прав удар с главата, от който момчето изхвръкваше встрани. Маугли не можа да се научи как да се предпазва от тази светкавична атака, а и Каа му беше казал, че няма смисъл да опитва.
— Добър лов! — изсъска Каа накрая и както обикновено Маугли с пъшкане и смях отхвръкна на пет-шест ярда. Той се вдигна, стиснал трева в шепите си, и последва Каа до неговото любимо място за къпане — един дълбок, черен като смола вир, заобиколен от скали и привлекателен поради дънерите, потопени тук- там във водата. По обичая на джунглата момчето се гмурна безшумно, заплува, показа се отгоре също безшумно и се обърна по гръб, с ръце зад тила. Той гледаше как луната се подава между скалите и с пръстите на краката чупеше нейното отражение във водата. Диамантената глава на Каа преряза като бръснач езерото и се отпусна върху рамото на Маугли. Те лежаха неподвижно и поглъщаха насладата от студената вода.
— Много е хубаво — каза сънливо Маугли. — А по това време, доколкото си спомням, в Човешката глутница лягат върху твърди дървени парчета вътре в техните пръстени капани и след като се запушат срещу всички чисти ветрове, хвърлят върху дебелите си глави мръсни покривки и пеят грозни песни през носовете си! В джунглата е по-добре.
Една кобра бързо се спусна от скалата, пи вода, каза им „Добър лов“ и отмина.
— С-с-с! — обади се Каа, сякаш изведнъж си бе спомнил нещо. — Значи джунглата ти дава всичко, което искаш, а, малко братче?
— Не всичко — със смях отговори Маугли. — Иначе всяка луна щеше да има по един нов и силен Шир Хан, за да го убивам отново. Сега вече мога да убивам със собствените си ръце, без да търся помощ от биволите. Искам също слънцето да грее посред дъждовете и да валят дъждове посред най-горещото лято. И макар никога да не съм останал гладен, но ми се е искало да убия коза, а когато убия коза, да съм убил елен, и когато убия елен, да е нилгаи! Но ние всички сме така, нали?
— А друго не искаш ли? — попита голямата змия.
— Какво повече? Имам джунглата и Милостта на джунглата. Какво друго има между изгрева и залеза, за да го искам?
— Да, но кобрата каза… — започна Каа.
— Коя кобра? Кобрата ей сега отмина и не каза нищо. Тя отиваше на лов.
— Оная беше друга кобра!
— Че ти имаш ли много вземане-даване с Отровния народ! Аз винаги ги оставям да си вървят из пътя.
