Те носят смърт в предните си зъби и това не ми харесва, защото са твърде малки. С каква качуларка си приказвал?
Каа бавно се обърна във водата като параход срещу странични вълни.
— Преди три-четири луни — каза питонът, — бях на лов из Студените дупки, едно място, което, мисля, не си забравил. И това, което преследвах, с писък избяга покрай водохранилищата, към онази къща, едната стена на която някога съборих заради теб, и там изведнъж потъна под земята.
— Но народът от Студените дупки не живее под земята! — Маугли разбра, че Каа говори за маймуните.
— То не влезе вътре, за да живее, а за да си спаси живота — отговори Каа и върхът на езика му трепна. — То се вмъкна в една дупка, която водеше много далече. Аз го последвах, убих го и легнах да спя. А когато се събудих, продължих нататък.
— Под земята?
— Да. И най-сетне стигнах до една Бяла качулка (бяла кобра), която ми заговори за неща, които не ми бяха известни, и ми показа неща, които никога не съм виждал.
— Нов дивеч? Имаше ли там добър лов? — Маугли бързо се обърна настрани.
— То не беше дивеч и би ми счупило всичките зъби, но Бялата качулка каза, че всеки Човек (а тя говореше така, сякаш познава добре човешкото племе), че всеки Човек би дал и последния топъл дъх под ребрата си само за да погледне тези неща!
— Ще видим тази работа — каза Маугли. — Спомням си, че някога и аз бях Човек…
— По-спокойно, по-спокойно! Многото бързина погуби Жълтата змия, която изяде слънцето! Ние си поговорихме под земята и аз й споменах за теб, казах й, че си Човек. И Бялата качулка каза (тя наистина е стара като джунглата): „Много отдавна не съм виждала Човек! Доведи го тук и той ще види тези неща! За най-мъничкото от тях много човеци биха умрели!“
— Това трябва да е някакъв съвсем нов дивеч. Но Отровният народ никога не съобщава на другите, че има дивеч. Те не са дружелюбни към другите.
— То не е дивеч. То е… то е… не мога да ти кажа какво е то!
— Добре, да отидем там. Никога не съм виждал бяла кобра и бих искал да видя другите неща. Тя убила ли ги е?
— Те всички са мъртви неща. Тя казва, че била тяхна пазителка!
— А! Също като вълк, който е закарал месо в леговището си и стои над него! Да вървим!
Маугли заплува към брега, изтъркаля се в тревата, за да се обърше, и двамата тръгнаха към Студените дупки, изоставения град, за който може да сте чули. В тези дни Маугли никак не се страхуваше от Маймунския народ, докато Маймунският народ изпитваше ужас от Маугли. Впрочем техните племена бяха тръгнали на грабеж из джунглата и Студените дупки бяха празни и безмълвни на лунната светлина. Каа стигна до разрушената беседка на цариците, която се издигаше на терасата, пропълзя между купищата развалини и се вмъкна в полузатрупано стълбище, което водеше от средата на беседката надолу, под земята. Маугли произнесе Властните думи на змийски език: „Ние сме от една кръв, вие и аз!“ — и го последва на четири крака. Те дълго пълзяха по наклонения коридор, който няколко пъти извиваше, и накрая стигнаха до корените на грамадно дърво, израсло горе трийсет фута над тях. Корените бяха изместили един голям камък от стената. Те минаха през отвора и се намериха в широко подземие, чийто сводест покрив тук-там бе също пробит от корени, така че тънки ивици светлина се спускаха в мрака.
— Сигурно леговище — каза Маугли и се изправи на два крака. — Но е много далече, за да идваме тук всеки ден. И какво можем да видим в него?
— Нима аз съм нищо? — чу се глас от средата на подземието и Маугли видя, че нещо бяло се движи към тях. Полека-лека пред очите им застана най-голямата кобра, която някога бе срещал — дълга близо осем фута. Поради дългия си живот на тъмно тя беше придобила белезникавия цвят на стара слонова кост. Дори знакът на очилата върху разперената качулка беше избелял до бледожълто, а очите й бяха червени като рубини. С една дума, тя беше твърде необикновена гледка.
— Добър ден! — каза Маугли, у когото учтивите думи бяха винаги под ръка, както и ловният му нож.
— Какво става горе в града? — попита кобрата, без да отговори на поздрава. — Какво става с великия укрепен град — града на стоте слона, на двадесетте хиляди коня, на безбройните говеда? Града на царя, който властва над двадесет други царе? Тук оглушах и отдавна не съм чувала гонговете да звънят за поход!
— Над главите ни е джунглата — каза Маугли. — Ако става дума за слонове, познавам само Хати и синовете му. Багира уби всички коне в едно село и. Какво значи цар?
— Аз ти казах — меко се обърна Каа към кобрата, — аз ти казах още преди четири луни, че градът го няма вече.
— Градът, великият град сред гората, чиито порти се пазят от царските кули, не може никога да изчезне! Те са го построили, преди да се излюпи бащата на моя баща, и той ще трае, докато синовете на моите синове побелеят като мен! Саломди, син на Чандрабиджа, син на Виеджа, син на Йегасури, го построи в дните на Бапа Равал! Вие кому принадлежите?
— Тази диря не води доникъде — обърна се Маугли към Каа. — Не разбирам думите й. — Нито аз. Тя е много стара. Майко на кобрите, тук над нас има само джунгла и така е било от самото начало!
— Тогава кой е този — попита бялата кобра, — който седи пред мен, без да се страхува, и не знае дори името на царя, а говори на нашия език с човешките си уста? Кой е този с ножа и със змийския говор?
— Наричат ме Маугли — беше отговорът. — Аз съм от джунглата. Вълците са моят народ, а Каа е мой брат. Майко на кобрите, коя си ти?
— Аз съм пазителката на кралското съкровище! Курун Раджа сложи големия камък над мен в дните, когато моята кожа бе още тъмна, така че да показвам какво е смърт на ония, които влязат, за да крадат. После пуснаха съкровището под камъка и аз слушах как пеят брамините, моите господари.
— Пфу! — каза си Маугли. — Аз вече имах работа с един брамин в Човешката глутница и… знам, каквото си знам. Тук скоро ще стане нещо лошо.
— Пет пъти се вдига камъкът, откакто пазя съкровището, но винаги за да се добави още, а не да се вземе. Никъде няма такива богатства като тия съкровища на стотици царе. Но от дълго време камъкът не се е вдигал и ми се струва, че моят град е забравил за тях!
— Няма град! Погледни нагоре! Ето там корените на големите дървета разместват камъните. Дървета и човеци не растат заедно — настоя Каа.
— Два-три пъти човеци успяха да се доберат дотук! — яростно отвърна бялата кобра. — Но те не произнасяха нито дума, докато не ги намирах, опипвайки в тъмнината, и тогава надаваха съвсем кратък вик. А вие идвате тук с лъжи, един Човек и една змия, и искате да ме накарате да повярвам, че моя град го няма и че моята работа е свършена. Човеците се променят малко с годините. Аз пък изобщо не се променям! Докато не се вдигне камъкът, докато брамините не слязат и не изпеят познатите песни, и не ме нахранят с топло мляко, и не ме изведат пак на светлината, аз, аз и само аз оставам пазителка на царското съкровище! Градът е мъртъв, казвате вие, и дотук са стигнали корените на дърветата? Щом е така, коленичете и си вземете колкото искате! На земята няма такива съкровища. Човече със змийски говор, ако излезеш жив, откъдето си влязъл, всички по-малки царе ще бъдат твои слуги!
— Пак изгубихме дирята — студено каза Маугли. — Да не би някой чакал да се е заровил така дълбоко и да е ухапал тази голяма Бяла качуларка? Тя сигурно е луда. Майко на кобрите, не виждам нищо за вземане!
— О, богове на слънцето и луната, смъртно безумие е обхванало това момче! — изсъска кобрата. — Преди очите ти да се затворят, ще ти даря тази милост! Погледни и виж това, което никой Човек не е виждал!
— В джунглата не са за завиждане тези, които говорят на Маугли за милост! — каза през зъби момчето. — Но аз знам, че тъмнината променя всичко. Ще погледна, щом това ти доставя удоволствие.
Той загледа с присвити очи из подземието, после вдигна от пода шепа лъскави неща.
— Охо! — каза Маугли. — Те са като ония неща, с които си играят в Човешката глутница. Само че ония бяха кафяви, а тези са жълти!
Той остави златните монети да паднат и направи крачка напред. Подът на подземието беше затрупан с купища златни и сребърни монети на пет-шест фута дълбочина; те се бяха пръснали от чувалите, където ги
