на време спираше да му се полюбува. Най-сетне стигна до онази част на джунглата, където обикновено се движеше Багира, и я намери да пие вода след голям лов. Маугли й разказа от край до край всичките си приключения, а Багира от време на време душеше анкуса. Когато Маугли стигна до последните думи на кобрата, Багира утвърдително замърка.
— Какво, нима Бялата качуларка е говорила истината? — бързо попита Маугли.
— Аз съм родена в царските клетки в Удайпур и стомахът ми знае доста неща за човеците. Твърде много човеци биха убили три пъти в една нощ само заради този червен камък!
— Но камъкът само го прави по-тежко за ръката! Моят лек блестящ нож е по-добър и виж, червеният камък не става и за ядене! Защо ще убиват?
— Маугли, върви да се наспиш! Ти си живял между човеците и… Да, спомням си. Човеците убиват не защото са на лов, те убиват от безделие и за удоволствие. Ей, събуди се, Багира! А за какво е направено това островърхо нещо?
Багира наполовина отвори очи — на нея много й се спеше, и злобно примигна.
— То е направено от човеците, за да бодат с него синовете на Хати по главите, докато бликне кръв. Виждала съм такива по улиците на Удайпур, пред нашите клетки. Това нещо е опитало кръвта на мнозина като Хати.
— Но защо ще бодат с него главите на слоновете?
— За да ги научат на Човешкия закон! Понеже нямат нито зъби, нито нокти, човеците правят такива неща… и по-лоши!
— Все повече и повече кръв намирам, дори когато се докосна до неща, направени от Човешката глутница! — с отвращение каза Маугли. Той вече чувстваше ръката си малко уморена от тежестта на анкуса. — Ако знаех това, нямаше да го взема! Първо кръвта на Месуа по ремъците, сега кръвта на Хати! Не ми трябва повече. Гледай!
Анкусът с блясък полетя и се заби с острието между дърветата, на петдесетина ярда.
— Сега ръцете ми са чисти от смърт — каза Маугли и взе да си трие ръцете о прясната влажна пръст. — Туу каза, че смъртта ще ме следва. Тя е стара и бяла, и луда.
— Бяла или черна, луда или не, аз отивам да спя, малко братче! Не мога да ходя на лов цяла нощ, а после да вия цял ден, както правят някои!
Багира се отправи към едно от ловните си леговища, отстоящо на около две мили. Маугли леко се настани върху едно удобно дърво, върза три-четири лиани заедно и след миг се люлееше в люлка петдесет фута над земята. Макар че нямаше нищо против силната дневна светлина, Маугли следваше обичая на своите приятели и я използваше колкото можеше по-малко. Когато се събуди сред гласовитите племена, които живеят по дърветата, пак се свечеряваше, а той бе сънувал захвърлените хубави цветни камъчета.
— Нека поне още веднъж да погледна онова нещо! — каза си той и се спусна по една лиана на земята. Но Багира го беше изпреварила: Маугли я чу да души в полумрака.
— Къде е островърхото нещо! — извика Маугли.
— Взел го е един Човек. Ето дирята му.
— Сега ще видим дали Туу е казала истината. Ако островърхото нещо е смърт, Човека ще умре. Да го проследим!
— Първо ще убием нещо — каза Багира. — Празният стомах замъглява окото. Човеците вървят много бавно, а джунглата е достатъчно влажна, за да се запази и най-леката диря.
Те скоро убиха своя дивеч, но повече от три часа минаха, преди да свършат вечерята си, да се напият и да тръгнат по дирята. Народът на джунглата знае, че най-лошо от всичко е да бързаш с яденето си.
— Мислиш ли, че островърхото нещо ще се извърти в ръцете на Човека и ще го промуши? — попита Маугли. — Туу каза, че било смърт!
— Ще видим — отговори Багира и се затече с наведена глава. — Тук има само една стъпка (искаше да каже, че Човека е бил сам) — и тежестта на нещото е натискала петата му дълбоко в пръстта.
— Хай! Та това е ясно като лятна светкавица! — отговори Маугли и те, пресичайки ивици лунна светлина, тръгнаха със своя бърз, променлив тръс по дирята на двата боси крака.
— Тук е тичал бързо — каза Маугли. — Пръстите са разтворени. — Те продължиха по мокра земя. — Ами сега защо се е отбил настрана?
— Чакай! — Багира се хвърли напред с великолепен скок. — Първото нещо, което трябва да направиш, когато дирята е объркана, е да скочиш напред, без да оставяш по земята своя диря, понеже тя ще те обърка още повече. — Багира се обърна, погледна Маугли и извика: — Тук идва друга диря и го пресреща. Това е по-малък крак и пръстите са обърнати навътре.
Маугли дотича и погледна.
— Това е кракът на ловец гонд — каза той. — Виж! Тук той е влачил своя лък по тревата. Затова първата диря се е отбила встрани така бързо. Големият крак се е скрил от Малкия крак.
— Точно така — каза Багира. — Сега, за да не объркаме дирите с нашите собствени стъпки, нека всеки от нас следва една диря! Аз съм Големия крак, малко братче, а ти си Малкия крак, гондът.
Багира скочи към първата диря и остави Маугли наведен над чудноватата стъпка с извърнати навътре пръсти, която беше оставил дивият жител на джунглата.
— Сега — каза Багира и тръгна крачка след крачка по редицата стъпки, — сега аз. Големия крак, се отбивам тук. Крия се зад тази скала и стоя неподвижно, без да смея да мръдна. Извикай какво има по твоята диря, малко братче!
— Сега аз. Малкия крак, идвам до скалата — каза Маугли, тичайки по дирята. — Сега сядам под скалата, облягам се на дясната си ръка и оставям лъка между краката си. Чакам дълго така, понеже отпечатъците на краката ми са дълбоки.
— Също и аз — каза Багира, скрита от другата страна на скалата. — И аз чакам и съм оставила островърхото нещо подпряно на един камък. То се плъзва, по камъка има драскотина. Викни какво има по твоята диря, малко братче!
— Тук едно-две малки клончета и един голям клон са счупени — каза тихо Маугли. — Чакай, чакай, как трябва да ти го кажа това? А! Сега е ясно. Аз, Малкия крак, си отивам и нарочно вдигам шум, така че Големия крак да ме чуе!
Крачка след крачка той се отдалечи от скалата и гласът му постепенно се засили, защото се доближаваше до малък водопад.
— Аз отивам… тук… където… шумът на падащата вода… скрива моя шум… и тук… чакам!… Извикай своята диря, Багира, дирята на Големия крак!
Пантерата заподскача във всички посоки, за да види как дирята на Големия крак се отдалечава от скалата. После отговори:
— Аз изпълзявам на колене иззад скалата и влача островърхото нещо. Не виждам никого пред себе си и хуквам напред. Аз, Големия крак, тичам бързо, Дирята е ясна. Нека всеки да следва своята! Аз тичам!
Багира се понесе по ясно откроената диря, а Маугли последва стъпките на гонда. Известно време джунглата притихна.
— Къде си, малко братче? — извика Багира. Гласът на Маугли й отговори от петдесетина ярда вдясно.
— Охо! — каза пантерата и се изкашля дълбоко. — Двамата тичат успоредно и все повече се доближават!
Те потичаха още половин миля, запазвайки същото разстояние помежду си. Маугли, чиято глава беше по-високо от земята, извика:
— Те са се срещнали. Добър лов е било! Виж! Ето тук е застанал Малкия крак, коленичил е на този камък, а оттатък е Големия крак!
На десетина ярда пред тях, прострян сред купчина скални отломъци, лежеше трупът на местен селянин. През гърба и гърдите му стърчеше тънка малка стрела с перо накрая — стрела на ловец гонд.
— Е какво, толкова стара и луда ли е била Туу, малко братче? — попита Багира. — Ето ти поне една смърт!
— Да вървим по-нататък! Но къде е онзи пияч на слонска кръв, онзи червеноок бодил?
— Малкия крак го е взел може би! Ето, сега стъпката е пак една.
