беше селото, а около селото зрееха нивите; сред нивите човеци седяха върху така наречените мачани — площадки, прилични на гълъбарници, изплетени от пръти върху четири кола — и от тях плашеха с викове птиците и другите крадци. Нататък вече нямаше защо да се убеждават елените — хищниците бяха зад гърба им и ги подкарваха все по-напред и по-навътре.
Една тъмна нощ Хати и тримата му сина се промъкнаха от джунглата, счупиха с хоботите си коловете на мачаните и те паднаха, както падат презрелите стебла на бучиниша, а човеците, които се строполиха от тях на земята, чуха почти до самите си уши глухото слонско боботене. Тогава авангардът на изплашените армии от елени не издържа и изпълни селските ниви и ливади, а заедно с тях бяха дивите прасета с техните остри копита и риещи зурли и онова, което елените пощадиха, прасетата довършиха. От време на време се вдигаше тревога, че идват вълци — стадата трепваха, отчаяно тичаха насам-натам, тъпчеха младия ечемик и изравняваха напоителните вади. Преди да съмне, външният натиск върху кръга се разкъса на едно място — там хищниците бяха отстъпили и дали свободен път на юг. Цели стада от елени хукнаха нататък. Други пък, които бяха посмели, се скриха в гъсталака, за да се наядат добре и на следната нощ.
Но работата бе всъщност свършена. На сутринта селяните видяха, че цялата им реколта е загубена. Това значеше гибел, ако не се махнеха оттук, защото години наред те живееха така близо до гладната смърт, както джунглата бе близо до тях. Те пратиха биволите си да пасат, но гладните животни откриха, че елените вече са опоскали пасбището, навлязоха в джунглата и тръгнаха подир дивите си събратя, а привечер единствените три-четири кончета в селото бяха намерени вътре в оборите с разбити глави. Само Багира можеше да нанася такива удари и само на Багира би хрумнала дръзката мисъл да измъкне трупа на последното конче вън, насред улицата.
Тази нощ селяните не посмяха да палят огньове в полята и Хати отиде със синовете си да събере каквото беше останало из нивите — а когато Хати събира нещо, след него вече няма какво да намерите. Хората решиха да ядат от запасите си за семе, да изчакат дъждовете, след това да се хванат на работа като ратаи и така да наваксат загубената година. Но докато търговецът на жито мислеше за своите пълни със зърно кошници и за цената, която щеше да вземе от купувачите, острите бивници на Хати пробиха кирпичения му хамбар откъм единия ъгъл и смачкаха огромния плетен, измазан с говежди тор сандък, където пазеше скъпоценната си стока.
Когато откриха и тази последна загуба, дойде ред на брамина да говори на хората. Той се бил молил на своите богове, но не получил отговор. Може би селото, без да иска, е оскърбило някого от боговете на джунглата — каза той, — защото несъмнено джунглата бе против тях. И те пратиха да повикат старейшината на най-близките гонди — скитнически племена, дребни, умни и много черни ловци, които живеят дълбоко в джунглата и чиито бащи са от най-древния народ на Индия — първите владетели на тази земя. Те нагостиха, както можаха, гонда, той застана на един крак със своя лък в ръка, втъкнал две-три отровни стрели в косите си, и загледа полуизплашено-полупрезрително разтревожените селяни и техните съсипани ниви. Те искаха да знаят дали неговите богове — старите богове — са им сърдити за нещо и какви жертвоприношения биха ги омилостивили. Гондът не каза нищо, а откъсна дълга лоза от карела, пълзящата дива тиква с горчиви плодове, и я върза напреки пред вратата на храма срещу опуления червен индуски идол. После посочи с ръка към пътя за Канхивара, върна се в своята джунгла и внимателно се загледа как се движат животните.
Излишно бе да питат какво е искал да каже. Диви тикви щяха да израснат там, където те се бяха молили на своя бог, и колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-добре.
Но трудно е да вдигнеш котвата на цяло едно село. Хората останаха, докато свършиха летните си запаси, после се опитаха да берат орехи в джунглата, но сенките с горящи очи ги гледаха отвсякъде и дори посред бял ден се плъзгаха пред тях. Те бягаха, изплашени, назад, към селото, и виждаха, че кората на дърветата, покрай които бяха минали само преди пет минути, е одрана от някаква могъща, ноктеста лапа. И колкото повече се затваряха в селото, толкова по-дръзки ставаха дивите същества, които припкаха и мучаха по ливадите край Вайнгунга. Селяните вече нямаха нито сили, нито желание да поправят и измазват съборените стени на празните обори, които бяха близо до джунглата; глиганите ги събориха, възлестите корени на дивите лози бързаха да сграбчат завоюваната земя и твърда остра трева щъкваше между лозите. Неженените мъже избягаха първи и разнесоха надалеч вестта, че селото е обречено. Кой може да се бори с джунглата и с боговете на джунглата — казваха те, — щом и самата свещена кобра на селото е напуснала дупката си под смоковницата? Връзките им с външния свят ставаха все по-слаби, както утъпканите пътеки, излизащи от селото, намаляваха и изтъняваха. Нощното тръбене на Хати и тримата му сина вече не ги тревожеше — нямаше защо да им тръбят. Посевите над земята и семената под земята бяха унищожени. Нивите губеха своите очертания, беше време да търсят помощ от англичаните в Канхивара.
Със своя туземен нрав те все отлагаха заминаването си, но един ден дойдоха първите дъждове, потоци вода се изляха през полуразрушените покриви, цялото пасбище бе наводнено и всички растения буйно нападнаха селото след лятната горещина. Тогава те го напуснаха — мъже, жени и деца — през утринния дъжд, топъл и ослепяващ — и нагазиха стигащата до глезените вода, разбира се, след като погледнаха за последен път своите досегашни домове.
Когато последното семейство мина с товара си през селската порта, отзад се чу трясък на падащи греди и покриви. За миг те зърнаха блестящ змиеподобен хобот да се вдига и да разпилява мокър сламен покрив. После се чу втори трясък; последван от писък. Хати късаше покривите на колибите, както вие бихте късали водни лилии, и една отскочила греда го бе ударила. Това беше достатъчно, за да даде той пълна воля на силите си, а от всички животни в джунглата разяреният слон руши най-необуздано. Той ритна назад глинената стена, тя рухна от удара и стана на жълта кал под потоците на дъжда. После се завъртя, продължи да пищи и се понесе по тесните улици, като блъскаше колибите наляво и надясно, чупеше разнебитените врати, събаряше стрехите. Тримата му сина беснееха зад него, както бяха беснели при Опустошението на полята в Буртпор.
— Джунглата ще погълне тия черупки — чу се тих глас между развалините. — Сега трябва да се събори външната стена.
И Маугли отскочи от един зид, който се смъкваше надолу като уморен бивол — дъждът се плъзгаше по голите му рамене и ръце.
— Всичко по реда си — каза задъхан Хати. — О, колко червени бяха бивниците ми в Буртпор! Към външната стена, деца мои! С главата! Всички заедно! Хайде!
Четиримата натискаха един до друг — стената се наклони, попука се и рухна. Човеците, онемели от ужас, видяха през процепа гневните, изцапани с глина глави на разрушителите. Тогава те побягнаха без дом и без храна надолу по долината, а тяхното село, разсипано, смазано, отъпкано, сякаш се топеше зад тях.
Подир месец цялото място приличаше на разрината могила, покрита с млада, нежна зеленина, а към края на дъждовете неудържимо избуяла джунгла цареше там, където само преди шест месеца бе имало изорани, отгледани ниви.
