бяха сложили, и през годините металът се бе настлал и слегнал като пясък по време на отлив. Сред тях се виждаха изскочили, както остатъци от корабокрушения изскачат от пясъка, скъпоценни еленски седла от ковано сребро, осеяни с плочки от ковано злато и обсипани с рубини и тюркоази. Имаше паланкини и носила за цариците с рамки от сребро и емайл, с нефритови дръжки на прътите и кехлибарени халки за завесите; златни свещници с нанизани висящи изумруди, които потръпваха край поставките; украсени идоли на забравени богове, пет фута високи, сребърни, с брилянтени очи; ризници от стомана, инкрустирани със злато, с ресни от потъмнели дребни бисери; шлемове с гребени и шарки от рубини с цвета на гълъбова кръв; лакирани щитове, щитове от коруби на костенурки и от кожа на носорог, оковани с червено злато, със смарагди по краищата; мечове, кинжали и ловджийски ножове с диамантени дръжки; златни жертвени купи, черпаци и малки преносими олтари, които никога не бяха виждали дневна светлина; нефритови чаши и гривни; кадилници, гребени и съдове за парфюми, за къна и за антимон, всичките от ковано злато; безброй обеци, гривни, пръстени и пояси; седем пръста широки колани с квадратни елмази и рубини и дървени ковчежета, тройно оковани с желязо, дървото на които бе изгнило и станало на прах, та вътре се виждаха купища необработени сапфири, опали, котешки очи, (Скъпоценен камък от Цейлон и Малабар. Б. пр.) рубини, диаманти, изумруди и гранати.
Бялата кобра имаше право. С никакви пари не можеше да се оцени това съкровище, натрупано от вековни войни, грабежи, търговия и данъци. Само монетите нямаха цена, да не говорим за скъпоценните камъни; теглото на среброто и златото, взети отделно, беше двеста-триста тона. Всеки туземен владетел в Индия, колкото и да е беден, има хазна, към която винаги се добавя по нещо, и макар че понякога някой по-просветен княз изпраща четиридесет-петдесет волски коли сребро, за да бъде заменено с държавни облигации, мнозинството държи своите съкровища и самото им съществуване в тайна.
Но Маугли, естествено, не разбираше значението на тия неща. Ножовете го позаинтересуваха, но понеже не бяха гъвкави като неговия, той ги остави. Най-сетне намери нещо, което наистина го очарова, сложено върху слонско седло, полузарито в монетите. Това беше анкус или еленски остен, дълъг два фута — нещо като мъничка лодкарска канджа. Върхът представляваше един кръгъл блестящ рубин, осем инча от дръжката бяха плътно покрити с нешлифовани тюркоази и тя беше много удобна за хващане. После следваше един нефритов пръстен с изрязано цвете около него, само че листата бяха от изумруди, а цветовете — от рубини, инкрустирани в студения зелен камък. Останалата част на дръжката беше от чиста слонова кост, а краят — шипът и куката — от стомана, инкрустирана със злато и с изображения на лов на слонове; тези изображения привлякоха Маугли, който видя, че имат нещо общо с неговия приятел Хати.
Бялата кобра го наблюдаваше отблизо.
— Е, не си ли струва да го видиш и да умреш? — каза тя. — Не те ли удостоих с голяма милост?
— Не разбирам — отговори Маугли. — Тия неща са твърди и студени и в никой случай не стават за ядене. Но това — той вдигна анкуса, — това бих искал да взема, за да го видя как изглежда на слънце! Ти казваш, че всички са твои. Би ли ми го дала, а аз ще ти донеса жаби за ядене!
Бялата кобра се разтресе от злобна наслада.
— Разбира се, че ще ти го дам — каза тя. — Всичко, което е тук, ще ти го дам… докато дойде време да излизаш!
— Но аз вече ще излизам. Това място е хладно и тъмно, а аз искам да отнеса островърхото нещо в джунглата.
— Погледни в краката си! Виждаш ли какво има там?
Маугли напипа нещо бяло и гладко.
— Череп от човешка глава — спокойно каза той. — А тук има още два!
— Те дойдоха преди много години за съкровището. Аз им поговорих в тъмното и те останаха неподвижни.
— Но за какво ми е на мен всичко това, което наричаш съкровище? Ако ми дадеш анкуса, ще ти пожелая добър лов. Ако не ми го дадеш, пак ще ти пожелая добър лов. Аз не воювам с Отровния народ и знам Властните думи на твоето племе.
— Тук има само едни Властни думи! Те са моите! Каа се хвърли напред с блеснали очи.
— А нали ти ме накара да доведа Човека тук? — изсъска той.
— Аз, разбира се! — прошепна старата кобра. — Отдавна не бях виждала Човек, а този тук говори и нашия език.
— Но тогава ти не каза, че ще убиваш! Как мога да се върна в джунглата и да обясня, че съм го докарал тук, за да умре? — възкликна Каа.
— Аз не говоря за убиване, докато дойде мигът да убивам! А колкото до това как ще се върнеш или как няма да се върнеш, ето ти там онази дупка в стената! И млъкни малко, ти, дебел гълтачо на маймуни! Достатъчно е само да се допра до шията ти, и джунглата вече няма да чуе за теб! Никога Човек не е излизал оттук с топъл дъх в гърдите! Аз съм пазителката на съкровището в Царския град!
— Но нали ти казах, бял нощен червей, че вече няма нито цар, нито град! — извика Каа. — Навсякъде около нас е джунгла!
— Но съкровището го има още! И каквото трябва да бъде направено, ще бъде направено! Почакай малко, Каа, скална змийо, почакай да видиш как ще бяга момчето! Тук има място за хубава игра. Животът е скъп. Я побягай насам-натам, момчето ми, за да стане хубава игра!
Маугли спокойно сложи ръка върху главата на Каа.
— Това бяло животно досега е имало работа само с човеци от Човешката глутница. То не познава мене — прошепна той. — Тя сама си поиска този лов! Щом е така, да го почнем!
Маугли стоеше и държеше анкуса с острието надолу. Той бързо го хвърли, анкусът падна напреки точно зад качулката на голямата змия и я прикова към пода. Каа светкавично се метна върху гърчещото се тяло и с тежестта си го затисна от качулката до опашката. Червените очи запламтяха, а останалите шест свободни инча от главата бясно се замятаха наляво и надясно.
— Убий я! — каза Каа, когато ръката на Маугли посегна към ножа.
— Не — каза той. — Никога вече няма да убивам, освен за храна. Но виж тук, Каа! — той хвана змията зад качулката, отвори насила устата й с острието на ножа и показа върху горната челюст ужасните отровни зъби: те стояха сред венеца черни и проядени. Старостта бе изсушила отровата на бялата кобра, както става със змиите.
— Туу (гнил пън)! — каза Маугли, отмести Каа, вдигна анкуса и освободи кобрата. — Царското съкровище има нужда от нова пазителка — мрачно добави той. — Ей, Туу, не те бива вече! Я побягай насам-натам, за да стане хубава игра, Туу!
— Позор, позор! Убий ме! — съскаше бялата кобра.
— Много вече приказвахме за убиване! Ние сега ще си отидем. А това островърхо нещо ще го взема, Туу, понеже се бих с теб и те победих!
— Гледай тогава то да не убие и теб накрая! То е смърт! Запомни, то е смърт! В това нещо има достатъчно сила, за да убие човеците в целия ми град! Дълго няма да го държиш, човече от джунглата, дълго няма да го държи и този, който ще го вземе от теб! Те ще убиват, и ще убиват, и ще убиват все заради него! Моята сила е пресъхнала, но анкусът добре ще извърши същата работа! То е смърт! Смърт! Смърт!
Маугли пак запълзя през дупката в прохода и последното, което видя, беше бялата кобра: тя бясно хапеше с безвредните си зъби златните лица на идолите, които се търкаляха по пода, и съскаше:
— То е смърт!
Двамата се почувстваха щастливи, когато пак видяха дневната светлина. Бяха отново в своята родна джунгла. Маугли накара анкуса да заблести на утринното слънце и много се радваше, сякаш бе намерил китка нови цветя, които да забоде в косата си.
— То е по-лъскаво от очите на Багира — каза той очарован и завъртя рубина. — Ще й го покажа. Но какво искаше да каже Туу, когато дрънкаше за смърт?
— Не знам. Мен ме е яд до края на опашката ми, че тя не опита твоя нож. Винаги има скрито зло в Студените дупки, и над повърхността, и под нея. Но сега съм гладен. Ще дойдеш ли тази сутрин на лов с мен? — попита Каа.
— Не, Багира трябва да види това нещо. Добър лов! Маугли затанцува, размаха дългия анкус и от време
