Дирята на лекия Човек, който тичаше бързо и носеше товар на лявото си рамо, продължаваше по една дълга, ниска ивица суха трева, където за зорките очи на преследвачите всяка стъпка бе сякаш отпечатана с нажежено желязо.
И двамата не проговориха, докато дирята стигна до пепелта на изгаснал огън, скрит в клисура.
— Пак! — каза Багира и се спря вкаменена. Трупът на малък, сбръчкан гонд лежеше с краката в пепелта. Багира въпросително погледна Маугли.
— Ударен е с бамбукова тояга — каза момчето, след като погледна тялото. — Аз също съм използвал такива тояги, когато пасях биволите на Човешката глутница. Майката на кобрите явно е познавала добре човешкото племе, тъй както аз би трябвало да го познавам! Мъчно ми е, че се подиграх с нея. Не ти ли казах, че човеците убиват от безделие?
— Не, те всъщност са убивали заради лъскавите червени и сини камъни — каза Багира. — Не забравяй, че съм била в царските клетки в Удайпур.
— Една, две, три, четири дири! — Маугли коленичи до пепелта. — Четири дири на човеци с обути крака. Те не вървят така бързо като гонда. Какво зло им е направил малкият човечец? Гледай, та петимата са си приказвали заедно, после са се надигнали, преди да го убият! Багира, да се връщаме! Стомахът ми е пълен, но въпреки това играе нагоре и надолу като гнездо на авлига върху малко клонче!
— Лошо ловуване е, когато оставиш дивеча да ти избяга! Да вървим нататък! — каза пантерата. — Тези осем обути крака не са отишли много далече.
Цял час след това те мълчаха и вървяха по широката диря на четиримата обути мъже. Беше вече горещо пладне, когато Багира каза:
— Подушвам дим.
— Човеците винаги са по-наклонни да ядат, отколкото да бягат — отвърна Маугли. Той тичаше между ниските храсти на новата джунгла, в която бяха навлезли. Багира беше малко по-отляво и изведнъж издаде с гърлото си неописуем звук.
— Ето тук един, който е свършил с яденето! — каза тя.
Под храстите лежеше нещо подобно на вързоп от шарени дрехи, а наоколо имаше разпиляно брашно.
— Това пак е било направено с бамбуковата тояга — каза Маугли. — Виж! Белият прах е нещо, което човеците ядат. Те са взели плячката на този — той им е носел яденето — а самия него са дали за плячка на Чил, лешояда!
— Това е третият убит! — забеляза Багира.
— О, аз ще занеса големи, млади жаби на бялата кобра и ще я нахраня, докато се подуе — каза си Маугли. — Този пияч на еленска кръв е самата смърт, но въпреки това не мога да разбера!
— Да вървим — каза Багира.
Не бяха изминали и половин миля, когато чуха Коу, гаргата, да пее гробовна песен от върха на един тамариск, в чиято сянка лежаха трима души. До тях полузагаснал огън пушеше под железен тиган, в който имаше почерняла, обгоряла пита. Недалече от огъня, засиял на слънцето в рубини и тюркоази, лежеше анкусът.
— Това нещо работи твърде бързо — каза Багира. — Тук всичко свършва. Как са умрели тия трима, Маугли? Няма никаква рана по тях.
Жителите на джунглата от опит знаят повече неща за отровни растения и плодове, отколкото и най- добрия лекар-специалист. Маугли помириса дима, който се вдигаше от огъня, отчупи парченце от почернялата пита, опита го и веднага го изплю.
— Ябълката на смъртта! — закашля се той. — Първият трябва да го е сложил в храната за тези, които са го убили, след като са убили гонда!
— Наистина добър лов! Убиване след убиване — каза Багира.
„Ябълката на смъртта“ наричат в джунглата бодливата ябълка датура, най-бързо действащата индийска отрова.
— А сега какво ще стане? — попита пантерата. — Може би ние двамата с теб ще трябва да се убием един друг заради този червеноок кръвопиец!
— Може ли то да говори? — с шепот попита Маугли. — Направих ли му някакво зло, когато го хвърлих? На нас двамата то не може да стори злина, понеже ние не искаме това, което искат човеците. Ако го оставим тук, то сигурно ще продължи да убива един след друг човеци така бързо, както падат орехи при буря! Аз не обичам много човеците, но дори и за мен е неприятно шестима от тях да умрат в една нощ!
— Какво значение има? Това са само човеци. Те сами са се убивали и сега са били доволни — каза Багира. — Този първият, малкият, беше добър ловец.
— И все пак те са като вълчета, а едно вълче може да се удави, защото иска да захапе лунната светлина във водата! Аз съм виновен — заяви Маугли с такава сигурност, сякаш знаеше всичко по тези въпроси. — Никога вече няма да нося в джунглата странни неща, дори и да са хубави като цветя! Това — той предпазливо хвана анкуса, — ще се върне пак при Майката на кобрите. Но най-напред трябва да се наспим, а не можем да спим край тези спящи. Освен това трябва да го заровим, иначе ще избяга и ще убие още шестима. Хайде, изкопай ми една дупка под това дърво!
— Но, малко братче — закрачи Багира към посоченото място, — аз ти казах, че не е виновен този кръвопиец. Цялата беда е в самите човеци.
— Все едно — каза Маугли. — Изкопай дълбока дупка! Като се събудим, аз ще го изровя и ще го отнеса обратно!…
След две нощи, когато бялата кобра тъжно седеше в мрака на подземието, засрамена, ограбена и самотна, тюркоазният анкус литна през дупката в стената и дрънна върху златните монети на пода.
— Майко на кобрите! — каза Маугли (за всеки случай той стоеше от другата страна на стената). — Вземи си една млада кобра от твоето племе да ти помага в пазенето на царското съкровище, така че никой Човек да не излезе оттук жив!
— А-ха! Ти го връщаш! Аз ти казах, че това нещо е смърт! Как стана така, че още не си мъртъв? — измърмори старата кобра и любовно се обви около дръжката на анкуса.
— В името на бивола, с който съм откупен, не знам! Това нещо уби шест пъти в една нощ! Нека не излиза повече!
