глутница. Сега той дишаше толкова тежко, че те можеха да видят как целия се люшка назад и напред от ударите на сърцето.
— Какво е дошло? — попита фао. Такъв въпрос винаги задават в джунглата, щом чуят фиала.
— Доул, (Диво куче, което живее в Източна Азия и ловува на глутници. Б. пр.) доул от Декан, убиецът! Те идват от юг на север и казват, че в Декан нямало какво да се яде, и убиват по пътя! Когато тази луна беше още млада ние бяхме петима — аз, моята вълчица и три вълчета. Тя ги учеше да убиват в тревистите равнини, да се крият и да гонят елените, както правим ние, полските вълци. В полунощ още ги чувах как виеха с цяло гърло по дирите. А призори ги намерих вкочанени в тревата — и четиримата, Свободни народе, и четиримата, които живееха при младата луна! Тогава потърсих своето кръвно право и разбрах, че убиецът е доул!
— Колко са? — попита Маугли, а глутницата гърлено заръмжа.
— Не знам. Три от тях няма да убиват повече, но накрая те ме подгониха като сърна, на три крака ме подгониха. Виж, Свободни народе!
Той вдигна осакатената си лапа, цялата в тъмна, засъхнала кръв. По тялото му се виждаха жестоки ухапвания, а гърлото му бе оскубано и раздрано.
— Яж! — каза Акела и се отдръпна от месото, което Маугли бе донесъл. Отцепникът лакомо се нахвърли на него.
— Това няма да отиде напразно — смирено каза той, след като попритъпи глада си. — Върни ми малко от силата, Свободни народе, и аз ще убивам! Моето леговище е празно, а беше пълно по времето на младата луна, и кръвният дълг не е платен.
Фао чу как бедрената кост на елена хрусна между челюстите на вълка и изръмжа одобрително.
— Ние ще имаме нужда от твоите зъби — каза. — Доулите водят ли и своите малки?
— Не, не, всичките са кучета ловци, възрастни, тежки и силни!
Това значеше, че доулите, хищните кучета от Декан, идват, за да се бият, а вълците знаеха, че дори тигрите отстъпват прясната си плячка на доулите. Те тичат право през джунглата и каквото срещнат, повалят и разкъсват на парчета. Макар и да не са така големи като вълците, нито наполовина така хитри, те са твърде силни и многобройни. Доулите например не се наричат глутница, преди да се съберат поне стотина, а четиридесет вълка правят отлична глутница. При своите скитания Маугли бе стигал до високите тревисти хълмове на Декан и често бе виждал безстрашните доули да спят, да играят и да се чешат сред малките падини и треволяци, които използваха за свои леговища. Той ги мразеше и презираше, защото не миришеха като Свободния народ, защото не живееха в пещери и преди всичко, защото имаха косми между пръстите на краката си, докато той и неговите приятели бяха гладконоги. Но той знаеше от разказите на Хати, че глутницата на доулите е нещо ужасно. Самият Хати бяга от техния път, и докато бъдат убити до едно или докато се свърши целият дивеч, те вървят напред и избиват всичко по пътя си.
Акела също знаеше някои неща за доулите. Той тихо каза на Маугли:
— По-добре да умреш сред Глутницата, отколкото сам и без водач. Това ще бъде добър лов и моят последен лов! Но тъй като човеците живеят по-дълго, ти имаш пред себе си още много дни и нощи, малко братче. Върви на север, скрий се там и ако някой вълк оживее след доулите, той ще ти донесе вести за боя!
— А! — мрачно каза Маугли. — Значи трябва да отида при блатата, да се храня с малки рибки и да спя на дърво? Или трябва да поискам помощ от Бандар-лог и да ям с тях орехи, докато Глутницата се бие отдолу?
— Боят ще бъде не на живот, а на смърт — каза Акела. — Ти никога не си срещал доулите, тези хищни убийци! Дори Шарения…
— Асуа! Асуа! — каза раздразнено Маугли. — Аз убих една шарена маймуна! Слушай сега: имаше един вълк, мой баща, и една вълчица, моя майка, имаше и един стар сив вълк (не много умен, сега целият побелял), който беше за мен и баща, и майка! Ето защо — Маугли повиши глас, — аз казвам, че ако доулът дойде и щом доулът дойде, Маугли и Свободния народ ще бъдат заедно в този лов! И казвам, в името на бивола, с който съм откупен, на бивола, който Багира даде за мен в ония някогашни времена (това вие от сегашната Глутница не помните), аз казвам така, че дърветата и реката да чуят и да ме подсетят, ако го забравя, аз казвам, че този мой нож ще бъде един зъб за Глутницата, а мисля, че той не е чак толкова тъп! Това е моята дума.
— Ти не знаеш какво е доулът, човече с вълчи говор! — извика Уон-тола. — Аз искам само да си платя кръвния дълг, преди да ме разкъсат на парчета. Те се движат бавно и убиват по пътя; за два дни ще възвърна малко от силата си и тогава пак ще потърся кръвния си дълг. Но моят съвет към вас, Свободни народе, е да отидете на север и да погладувате малко, докато доулите се махнат. Няма да има сън през този лов!
— Чуйте Отцепника! — със смях извика Маугли. — Свободни народе, ще трябва да отидем на север и да ядем гущери и плъхове по бреговете, само и само да не срещнем случайно доулите! Те ще убиват по нашите ловни места, а ние ще се спотайваме на север, докато те благоволят да ни върнат нашето право. Те са кучета и кучешки изчадия, червени, с жълти кореми, без леговища, с косми между пръстите на краката! Те раждат по шест и осем кученца наведнъж, те приличат на Чикаи, малкия скачащ плъх! Да, разбира се, ние трябва да избягаме, Свободни народе, и да се молим на северните народи за отпадъци от умрял добитък! Вие знаете поговорката „На север ще намериш червеи, на юг — въшки!“ А ние, ние сме тук, от джунглата! Изберете, изберете — това е добър лов! Заради Глутницата, заради цялата Глутница, заради леговищата ни и заради малките ни, заради убиването вътре и убиването вън, заради вълчицата, която гони кошутата, заради мъничкото вълче в пещерата да ги пресрещнем, да ги пресрещнем, да ги пресрещнем!
Глутницата отговори с дълбок, гневен вик, който прозвуча така, сякаш дърво падна в нощта.
— Да ги пресрещнем! — извика тя.
— Стойте с тях! — каза Маугли на четиримата. — Сега ще ни трябва всеки зъб! Фао и Акела да се приготвят за битката. Аз отивам да преброя кучетата.
— Това е чиста смърт! — извика Уон-тола и се надигна наполовина. — Какво може да направи едно такова създание без косми срещу дивите кучета! Дори Шарения…
— Ти наистина си отцепник — обърна се назад Маугли. — Но пак ще си поговорим, когато доулите бъдат убити! Добър лов на всички!
Той тичаше в мрака, обезумял от възбуда, почти не гледаше къде стъпва и, напълно естествено, се препъна и падна с цялата си дължина върху огромните пръстени на Каа. Питонът лежеше и наблюдаваше пътеката, по която елените идват до реката.
— Ксс! — гневно каза Каа. — Така ли е прието в джунглата, да тъпчеш и да блъскаш, и да разваляш лова на другите? И без това дивечът тича бързо.
— Много съм виновен — надигна се Маугли. — Всъщност аз търсех теб, Плоска главо, но всеки път, когато те виждам, ти ставаш все по-дълъг и вече си по-дебел от дължината на ръката ми. Никой не може да се сравни с теб в джунглата, о, мъдър, стар, силен и хубав Каа!
— Хм, накъде ли пък води тази диря? — гласът на Каа беше по-мек. — Няма и една луна от времето, когато едно човече с нож ме замерваше с камъни в главата и ме наричаше с лоши имена, понеже съм заспал на открито!
— Да, и освен това прогонваше елените по всички посоки, а Маугли беше излязъл на лов! И тогава Плоската глава беше толкова оглушала, че не чу изсвирването му и не остави пътеките на елените свободни — спокойно отговори Маугли и седна между шарените пръстени.
— А сега същото човече идва с нежни, гъделичкащи думи при същата Плоска глава и казва, че е мъдра и силна, и хубава, и същата Плоска глава му вярва и му прави място между пръстените си, на това същото човече, което по-рано хвърляше камъни… Удобно ли се настани? Кажи, може ли Багира да ти предложи такова място за сядане?
Както обикновено, Каа беше направил нещо като мека люлка под тежестта на Маугли. Момчето протегна ръка в тъмнината, задърпа гъвкавата шия, докато главата на Каа се отпусна на рамото му, и след това разказа всичко, което се бе случило тази нощ в джунглата.
— Не знам дали съм мъдър — каза накрая Каа, — но сигурно съм оглушал! Как съм могъл да не чуя фиала? Нищо чудно, че тревопасните са неспокойни! Колко са доулите?
— Още не съм ги видял. Дойдох първо при теб! Ти си по-стар от Хати. Но, Каа — тук Маугли се сгърчи от
