ДИВИТЕ КУЧЕТА
След като джунглата влезе в селото, започна най-хубавото време от живота на Маугли. Той имаше приятно съзнание, че си е платил дълга, и всички в джунглата му бяха приятели, понеже всички в джунглата се бояха от него. За нещата, които той извърви, които видя или чу, когато отиваше от едно племе при друго, с четиримата си другари или без тях, могат да се напишат много, много приказки, всяка от тях дълга като тази. Така например никой никога няма да ви разкаже как Маугли се сблъска и избяга от бесния слон от Мандла, който беше убил двадесет и два вола, впрегнати в единадесет каруци със сребърни монети за държавната хазна, и беше пръснал блестящите рупии в праха; нито как цяла една нощ се би с Джакала, крокодила, в северните блата и счупи ловния си нож в бронята на звяра; нито как си намери нов, по-дълъг нож около врата на един Човек, убит от глиган, и как проследи този глиган и го уби като отплата за ножа; нито как по време на големия глад попадна сред движещите се елени и замалко не бе премазан от разгорещеното стадо; нито как спаси Хати Мълчаливия от една яма с остър кол на дъното, в която слонът бе попаднал, а на следващия ден самият той попадна в хитър капан за леопарди и Хати счупи на парчета дървените пръти, за да го освободи; нито как издои дивите биволици край блатото; нито как…
Но приказките се разказват една по една. Бащата-вълк и Майката-вълчица умряха, Маугли изтърколи голям камък пред входа на пещерата и им изпя погребалната песен. Балу много остаря и се схвана. Дори Багира с нейните стоманени нерви и железни мускули убиваше по-бавно. С годините Акела от сив стана млечнобял, ребрата му стърчаха, ходеше, сякаш бе направен от дърво, и Маугли убиваше заради него. Но младите вълци, децата на пръснатата Сионийска глутница, растяха и се умножаваха и когато станаха четиридесетима на брой гладконоги петгодишни вълци без водач, Акела им каза, че трябва да се съберат заедно, да следват Закона и един да ги води, както подобава на Свободен народ.
Това не беше въпрос, по който Маугли би им дал съвет, защото, както казваше сам той, вече им е ял горчилката. Но когато фао, синът на фаона (неговият баща беше Сивия следотърсач по времето на Акела), се би, за да извоюва водачеството според Закона на джунглата, и когато старите гласове и старите песни пак заехтяха под звездите, Маугли се яви пред Скалата на съвета заради старите спомени. Оттук нататък, ако пожелаеше да говори, Глутницата го изслушваше докрай и той сядаше до Акела върху скалата над фао. Това бяха дни на хубав лов и хубав сън. Никое животно отвън не смееше да влезе в джунглата, където живееше Народът на Маугли (така наричаха Глутницата), и младите вълци ставаха все по-тлъсти и по-силни и имаше много малки вълчета, които водеха на преглед. Маугли винаги присъстваше на тия прегледи, защото си спомняше нощта, когато една черна пантера вкара голото кафяво дете в Глутницата и проточеният вик „Гледайте, добре гледайте, вълци!“ караше сърцето му да трепва от особени чувства. Иначе задълбаваше далече в джунглата, за да вкусва, пипа, вижда и усеща нови неща.
Една привечер той бавно се движеше през хълмовете и носеше на Акела половината от елена, който бе убил, а неговите четири вълка потичваха зад него, закачаха се и се боричкаха — те просто бяха щастливи, че живеят. Изведнъж той чу вик, който не беше чувал от лошите времена на Шир Хан. Този вик в джунглата наричат фиал — особен вой на чакала, когато върви за плячка след някой тигър или пък когато ще бъдат убити много животни. Ако можете да си въобразите една смес от омраза, тържество, страх и отчаяние, а заедно с тях и нещо подобно на присмех, което ги пронизва до дъно, ще добиете известна представа за фиала, който се издигаше и заглъхваше, и трептеше надалече по бреговете на Вайнгунга. Четирите вълка заръмжаха и козината им настръхна. Маугли се хвана за ножа и рязко спря като вкаменен.
— Няма нито един шарен тигър, който би посмял да убива тук — каза най-сетне той.
— Това не е вик на Предвестника — отговори Сивия брат. — Тук ще има голямо убиване. Слушай!
Викът отново се разнесе, наполовина ридание, наполовина кикот, сякаш чакалът имаше меките уста на Човек. Маугли пое дълбоко дъх и хукна към Скалата на съвета, настигайки по пътя бързащите вълци от Глутницата, фао и Акела бяха на скалата, под тях с изопнати нерви седяха останалите. Вълчиците и вълчетата тичаха към леговищата си — когато се понесе викът фиал, не е време за по-слабите да са навън.
Те не чуваха нищо освен бученето на Вайнгунга в мрака и вечерните ветрове между върхарите на дърветата. Внезапно отвъд реката се обади вълк. Не беше вълк от Глутницата, тъй като цялата глутница бе на скалата. Викът премина в проточен отчаян вой:
— Доул! — виеше вълкът. — Доул! Доул! След няколко минути те чуха уморени стъпки по камъните и един изтощен мокър вълк, с кръв по хълбоците, с прехапана предна лапа и бяла пяна по челюстите, се хвърли сред кръга и легна задъхан в краката на Маугли.
— Добър лов! От коя глутница си? — мрачно попита фао.
— Добър лов! Аз съм Уон-тола! — отговори той. Това значеше, че е самотен вълк, който живее в отделно леговище със своята вълчица и малките си. „Уон-тола“ ще рече вълк отцепник, който не е в никоя
