Сърце в опасност

навярно с това, че ще изкопае тук седем гроба. Тъй или иначе, надявам се от все сърце, бандитите да бъдат достатъчно много, за да го сторят, а ние ще спечелим по този начин по-голяма преднина.

Студенината в гласа му накара Катрин да изтръпне и тя се запъти без дума повече с Диърдри към потока.

— Не беше ли малко груб с нея? — каза Олуин. — Струва ми се, че е доста разстроена и има защо.

— Тя е по-силна, отколкото мисли, и ще го преживее.

— Ами ти? Още колко време смяташ да държиш сърцето си зазидано? Ани е мъртва, Алекс, и нищо не може да я върне. Престани най-сетне да се наказваш за нещо, станало преди петнайсет години.

Алекс изпразни с мрачно лице един от сандъците.

— Какво общо има, по дяволите, Ани с всичко това?

— Знаеш го по-добре от мен. Бързаш да извикаш духа й веднага щом усетиш, че сърцето ти все пак не е от камък. С това вредиш сам на себе си, Алекс.

— Аз я обичах, Олуин. И понеже я обичах, тя трябваше да умре.

— Не мисля, че Ани би го изтълкувала така.

Вторият тежък сандък се стовари шумно на земята.

— Искаш да забравя какво се случи? Трябва ли чисто и просто да забравя Ани?

— Разбира се, че не, но…

— Или трябва да пренебрегна факта, че един от зверовете, на чиято съвест лежи Ани, още е жив и заедно с други изроди ме преследва?

— Ти затова ли се върна? Искаш да ликвидираш Малкълм Кембъл?

Алекс погледна изпадналия в безсъзнание Гордън Рос Кембъл.

— Ако щеш ми вярвай, но от години не бях похабявал нито една своя мисъл за Малкълм Кембъл. Тази свиня си постла преди петнайсет години пътя към ада и дали ще се пържи по-рано или по-късно сред пламъците, няма всъщност никакво значение… Но ако този плъх напусне дупката си и ми пресече случайно пътя, разбира се, че ще го ликвидирам с най-голямо удоволствие, но нямам намерение да го търся. Не, това наистина не е причината за моето завръщане.

Олуин въздъхна.

— Вашите пътища могат да се пресекат по-скоро, отколкото би искал, ако наистина двайсет души мъже ни чакат на отвъдния бряг на реката… Планираната малка обиколка през форт Уилям ще трябва явно, при новото положение на нещата, да отпадне, не мислиш ли?

Въпросът беше реторичен и вместо отговор Алекс високо изруга, докато събираше оръжието на хората от Черната стража. Когато се върна при каретата, изтръпна, като зърна пепелявосивото и плувнало в пот лице на приятеля си, който беше изчерпал очевидно последните си сили.

— Трябва да поемем риска да се смъкнем по стръмнината, без някой да върви пеша — обясни той на двете жени, които се върнаха от потока. Катрин погледна изпразнените си сандъци, но се отказа от възражения. Все още беше толкова бледа, че фините сини жилки прозираха през кожата й. — Ще карам колкото може по-бавно, но дори ако стигнем живи в долината, последната част от пътя няма да е детска игра.

— Тревожите се заради човека, който успя да избяга? — попита Диърдри.

Изразителните кафяви очи на камериерката умоляваха Алекс да не казва на Катрин, че двадесетимата мъже, с които се беше похвалил Кембъл, могат да се окажат далеч по-голяма опасност и той я разбра.

— Онзи тип трябва да е вече на половината път за форт Уилям, но докато успее да формира отряд, ние отдавна ще сме вече далеч.

— Помогни ми да се кача на капрата — простена Олуин със стиснати зъби. — Трябва ти някой, който да командва спирачката.

— Вашата мъртва тежест няма да е от особена полза — каза спокойно Диърдри, докато сключваше с още един поглед мълчалив договор с Алекс. — Аз мога да управлявам впряга, господин Камерън, а вие ще имате нужда от цялата сила на мускулите си за спирачката.

Восъчнобледото лице на Олуин не оставяше на Алекс друг избор.

— Съгласен, госпожице О’Шей! Може би ще успеем с обединени сили да стигнем невредими в долината.

— Готова съм на всичко, сър, за да можем господарката ми и аз да напуснем час по-скоро вашата прокълната от бога страна — отвърна сърдито ирландката. — Както виждам, онзи с косата е седнал на рамото ви, а той не е приятен спътник.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Невероятно опасното пътуване към долината продължи сякаш цяла вечност. Каретата се плъзгаше по разнебитения, покрит с пясъчник, път, олюляваше се ту на едната, ту на другата страна и на Катрин не й беше лесно хем да се държи на седалката, хем да подпира Олуин Маккейл, почти изпаднал в безсъзнание. Алекс му беше направил стегната превръзка, но кървенето не спря и восъчнобледото му лице плашеше Катрин, която се опасяваше, че той може всеки миг да издъхне в ръцете й.

Ниският баритон на Камерън не издаваше никакво вълнение, докато даваше нареждания на Диърдри и я насърчаваше, но високият глас на ирландката издаваше, че е готова да изпадне в истерика от изпитвания страх. Тя цяла трепереше, когато в подножието на стръмнината най-сетне можа да се качи в каретата. Алекс надникна за миг да види приятеля си и даде на конете кратка почивка, преди да ги насочи по тесните пътеки през нивята.

Ако можеха да минат по големия мост над река Спин, щяха да се озоват след час в земите на Камеръновци, но Алекс не искаше да рискува да се озове в засадата, за която спомена Кембъл. Предпочете да заобиколи цели десет и дори двайсет мили, въпреки че елегантната карета заплашително скърцаше по неравните пътища. Можеше само да се надява, че цепнатината в задната ос, която забеляза, няма да се разшири, защото в противен случай щяха да се озоват в крайно затруднено положение.

Но най-много Алекс се тревожеше за Олуин, който изпадаше от време на време в безсъзнание и имаше висока температура. Крайно им бе нужен лекар, но такъв имаше едва в Акнакери и затова Алекс шибаше безмилостно конете.

— Съсипваш клетите животни — каза укоризнено Катрин, когато най-сетне спряха, и той знаеше, че е права.

Докато Алекс поеше впряга, тя галеше съчувствено меките като кадифе муцуни, но положението беше толкова напрегнато, че той не можеше да се съобразява нито с хората, нито с животните. Отдавна бяха напуснали долината и сега ги обкръжаваха гъсти гори, сенките ставаха все по-дълги и във въздуха вече се носеше лека мъгла.

— Най-много след час ще се стъмни — каза Алекс. — Може би ще е разумно да разузная най-напред с Шадоу колко път ни остава до реката. Мислиш ли, че ще можеш да останеш известно време сама с Диърдри и Олуин?

— Сама? — попита смаяна Катрин.

— Няма да е за дълго. Трябва да намеря реката.

— Да я намериш? Значи ли това, че не знаеш къде сме? Искаш предпазливо да ми съобщиш, че сме се изгубили?

— Не, изгубих само временно ориентация. Много години изминаха, откакто ходех на лов из тези гори.

Алекс очакваше тя да реагира с възмущение и презрение, но Катрин прие признанието му учудващо спокойно и прояви дори нещо като черен хумор.

— Чудесен шпионин наистина, неспособен да се ориентира в една гора.

— Никога не съм твърдял, че съм шпионин. Ти ми лепна този етикет.

— Ти как би нарекъл човек, който събира под чуждо име и с помощта на неверни твърдения сведения за своя враг?

— Значи все още ме смяташ за враг?

— Всеки случай приятел не бих могла да те нарека — измъкна се тя.