Сърце в опасност

плъзгаше поглед по елегантната кафява кадифена дреха, ризата от тънко ленено платно, бродираната сатенена жилетка и тесните панталони от чортова кожа. — Никой ли не ви предупреди да не яздите сам сред тези хълмове?

— Предупредиха ме само да внимавам с един див и богопротивен клан на име Камерън, който прави, изглежда, местността несигурна — отвърна спокойно Алекс.

Великанът вдигна заповеднически ръка, за да възпре някои нетърпеливи мъже да натиснат спусъка.

— Трябвало е да погледнете сериозно на предупреждението — изръмжа той.

Алекс слезе от седлото.

— Не приемам съвети, които ми дават, без да съм ги искал, най-малко от копеле на име Кембъл.

Планинецът се отлепи от дървото и огледа отново дрехите на Алекс. Едва сега забеляза петната от кръв.

— Кой сте и защо не сте склонен да кажете добра дума за Кембъловци?

Алекс погали Шадоу, за да успокои жребеца.

— Ако не можеш да си отговориш сам на тези въпроси, Стюарт Максорли, би трябвало за наказание до края на живота си да събираш жълъди в гората.

Огромният шотландец пристъпи крачка към него.

— Като те слушам, много ми приличаш на едно нахакано хлапе, което понапердашвах от време на време, понеже беше ужасен самохвалко. И него го биваше добре да се брани, но то беше отдавна и чух, че в чужбината съвсем се е размекнал…

Алекс също пристъпи крачка напред.

— Не се е размекнал чак дотам, че да не може да накара един смрадлив шопар да се свлече на колене, докато той си свирка весела песничка.

— Дали да не опитаме — ухили се Максорли, сложи лапите си на раменете на Алекс и го прегърна толкова яко, сякаш искаше да му строши всички кокали. — Алъсдеър! Алъсдеър, колко се радвам да те видя! Къде, по дяволите, се губиш? Лохийлс се е побъркал от грижа за теб, а ние те търсим навсякъде вече от дни.

— Имахме неприятности по пътя, недалеч от потока… но това е дълга история, а съм оставил малко по- назад един ранен мъж и две жени.

Великанът свъси гъстите си вежди и пусна Алекс.

— За бога, защо не каза веднага, вместо да си чешеш тук езика като някоя рибарка? Кой е раненият мъж?

— Олуин Маккейл. Прострелян е в гърдите.

— Ангъс, докарай понитата и препусни с трима конници към Акнакери, предупреди ги, че ще донесем ранен. Мейдъч, ти ще чакаш с половината хора тук, а другите нека ме последват. И си приберете за бога пушкалата, преди Камшройнайх Дъб да го е научил и да ви е нацепил на трески. — Стрюън изгледа изпитателно Алекс. — Та водиш значи и две жени, така ли?

— Това е още по-дълга история — измърмори Алекс, докато се мяташе отново на седлото. — Какво ново в Акнакери? Всички здрави ли са? И вярно ли е, което чух — наистина ли е имало дебаркиране в Хебридите?

— Да — потвърди Максорли, който беше яхнал някаква мърлява кранта. — Момчето се прибрало у дома си или поне така твърди.

Алекс се разтревожи от новината, че принц Чарлз наистина се е върнал в Шотландия, но не му остана много време да размисля върху последиците, защото зад следващия завой видя каретата, но вътре бяха само Диърдри и Олуин. Смразяващ кръвта вик подсказа къде е третият пътник.

Планинецът изруга на галски, като видя припадналата жена, изруга още по-яко, когато зърна, че няколко мъже приближават забързано по хълма.

— Ами тя припадна — извика той смутено. — Не съм я докосвал… направо се свлече.

Алекс коленичи до нея.

— Не се тревожете, тя почна май да усвоява този номер. Катрин? — Потупа я по бузата, напипа пулса й. — Катрин, чуваш ли ме? Ти си в безопасност! Сред приятели! Катрин…

Клепачите й трепнаха, тя отвори очи и позна след няколко секунди привлекателния мъж, надвесен над нея. С вик на радост се хвърли в обятията му.

— Алекс! О, Алекс, ти си се върнал!

— Разбира се, че се върнах — каза той меко. — Не ти ли обещах?

— Да, но… — Катрин онемя и се втренчи в брадатите мъже, които ги бяха заобиколили. — Алекс, и тебе ли заловиха?

— Да са ме заловили? — Той не проумя веднага какво иска да каже, но после се усмихна успокояващо. — Те са верни хора на брат ми, Катрин. Вече сме извън всяка опасност. Те ни търсят от дни наред и сега ще ни придружат до Акнакери. Имаш ли сили да станеш?

Изведнъж й стана неловко, че се е вкопчила в него.

— Да… Да, разбира се, че мога да стана.

Алекс я прегърна през кръста, помогна й да се изправи, а тя беше благодарна, че може да се опре на него, защото тъй наречените приятели изглеждаха почти толкова мърляви и опасни, колкото и войниците от Черната стража.

— Съвсем сигурен ли си, че са хора на брат ти? — прошепна тя. — Искам да кажа… ти нали мислеше и онзи Кембъл за свой братовчед.

Алекс свъси чело.

— Е, както виждам, наистина си по-добре. Ела, време е да поемем към дома, преди да се е стъмнило съвсем.

— Намери ли реката?

— Тя е веднага след следващия хълм. Не се тревожи, вече нищо не може да ти се случи. С каретата за няколко часа ще си в Акнакери. Аз ще препусна с няколко души напред, но останалите ще ви закрилят и…

— Не! — Досега Катрин беше говорила тихо, но като чу, че той пак иска да я остави сама, нададе пронизителен вик. — Не! Не! Няма да ме оставиш на грижите на чужди хора! Не познавам тези мъже и не зная дали мога да им имам доверие! Освен това вече ми писна да ме командваш. По дяволите, аз не съм някакъв пакет, аз съм съпругата ти!

Сковаваща тишина се спусна над гората и дори повесмата мъгла сякаш застинаха на място. Алекс я сграбчи за китката, но тя беше толкова разгневена, че не разбра предупреждението.

— Аз съм твоя жена, нали толкова пъти си ми го напомнял! Както и да се стигна дотам, докато съм принудена да понасям това унизително положение, аз съм твоя жена. Не съм слугиня, нито пък дете! Бъди така добър да го запомниш!

Мъжете я зяпаха слисани. Някои разбираха само галски, но онези, които знаеха английски, бързо ги осведомиха за казаното.

Алекс изскърца със зъби, а черните му очи засвяткаха от гняв. Катрин проумя постепенно какви ги е забъркала. Досега изобщо не се беше замисляла как ще обяснява той на семейството си нейното присъствие. Сватбата беше за нея, а и за него само един фарс, който не им вменяваше никакви задължения. А сега тя се бе представила пред двайсетима мъже от клана му за негова съпруга.

— Съжалявам — заекна тя. — Не се замислих какво говоря… Трябваше може би да обясня…

— Ти даде за момента достатъчно обяснения — каза хладно Алекс.

— Но ти трябва да направиш нещо! Не бива да им позволиш да повярват, че…

— Какво ще повярват, няма никакво значение. Но те съветвам отсега нататък да си държиш езика зад зъбите. — Той я стисна болезнено за ръката. — И си напълно права — човек не бива да те оставя сама. Стрюън, да имаш излишен кон?

Великанът още не се бе оправил от преживения шок.

— Какво? О да, разбира се… Тя може да вземе едно от понитата.

— Аз… аз мисля, че ще е все пак по-добре да пътувам с каретата. — Катрин се опита да се освободи от стоманената хватка на Камерън. — Бих искала да остана с Диърдри.