Сърце в опасност

— Ти ще дойдеш с мен, мила съпруго! И ако продължиш да ми противоречиш, с удоволствие ще ти демонстрирам как варварите шотландци вразумяват непокорните си жени.

Катрин се отказа благоразумно да го предизвиква повече, но Алекс почти желаеше тя да го направи. Ако тези проклети хора от Аргайл не се бяха появили, тя можеше да е вече във форт Уилям! Тази дяволска Черна стража! Проклетият Гордън Рос Кембъл! И още по-проклетият Аликзандър Камерън, който беше танцувал с Катрин под звездното небе!

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Катрин премина последните мили до Акнакери, обзета от чувство на отчаяние. Камерън не я удостояваше нито с поглед, нито с дума, но тя усещаше хладния му гняв, надвиснал над нея като буреносен облак. Разбираше, че необмислените й думи са го поставили в много неудобно положение и все пак не беше справедливо да се държи с нея така, сякаш нарочно му е сложила капан.

Ескортът не й вдъхваше чувство за сигурност, тъкмо обратното, будеше най-лоши съмнения, че домът на Камерън може да се окаже и някоя планинска пещера. Той самият винаги беше наричал Акнакери замък, но през цялото им досегашно пътуване през Шотландия тя видя само смрадливи каменни колиби. Баща й имаше може би все пак право, когато твърдеше, че тези полудиваци носят овчи кожи и живеят в пещери…

Беше капнала, объркана и уплашена. След като Алекс направо изхвърли сандъците й, разполагаше вече само с мръсната рокля на гърба си, а срещу вечерния хлад я пазеше кариран вълнен шал, който един от мъжете неохотно й отстъпи. Пръстите й се покриха с мехури, защото не беше свикнала да язди без ръкавици, косата й се спускаше разчорлена по раменете, зачервеният й нос течеше, очите й бяха подути от мръсотията и от плач, а най-интимните части на тялото й я боляха от коравото седло.

Слънцето отдавна беше залязло зад синьо-черните планини, пътят се виеше покрай езеро. Мъглата беше толкова гъста, че човек едва можеше да види нещо на ръка разстояние, но въздухът миришеше на плодове, а когато белите повесма останаха под тях, Катрин наистина видя ябълкови дървета, а от двете страни на пътя растяха високи брястове. В края на алеята се издигаше Акнакери.

Изграден върху стръмна скала между две дълбоки пропасти, внушителният кафяво-жълт замък се открояваше мощно на фона на вечерното небе. Над него господстваха четириъгълни бойни кули със зъбери, от които стражата можеше да вижда на мили далеч и във всички посоки.

Катрин усети силно вълнение. Тази крепост беше поне четири пъти по-голяма от Роузууд Хол и в нея можеше очевидно в случай на нужда да се приютят жителите на малък град.

Стената трябва да беше поне двайсет и пет метра висока, снабдена с покрити галерии и бойници. Широката дъбова порта се защитаваше от подвижна решетка, която можеше само за миг да бъде спусната, за да задържи надалеч неканени посетители.

Конниците бяха, разбира се, пуснати да влязат и се озоваха във външния двор на замъка, където бяха конюшните, стопанските постройки и тези на слугите. Почти всички прозорци бяха осветени и любопитни глави се подаваха отвсякъде, за да хвърлят бърз поглед върху късните гости.

Вътрешният двор беше много по-малък, с голям каменен кладенец в средата. Там се намираше главният вход към жилищните помещения, а Катрин зърна и един параклис и кухня. Дузини мъже и жени се изсипаха през вратите, за да поздравят Алекс. Мъжете в техните червено-зелено-сини карирани шотландски поли приличаха на великани, повечето носеха факли или фенери.

Катрин беше чела истории за християни, които в античния Рим са били хвърляни за храна на лъвовете, и изведнъж разбра какво им е било. По време на продължителното препускане през планините Камерън изобщо не й беше обърнал внимание, но когато скочи сега от коня и се остави да го потупват по раменете и да го прегръщат най-сърдечно, се преобрази изведнъж в любезен мъж, който се усмихва лъчезарно и весело се смее. Предаван от група на група, той се озова най-сетне пред главния вход.

На вратата търпеливо чакаше висок, строен мъж, който приличаше на Аликзандър, въпреки че беше рус, а чертите на лицето му бяха по-меки. Носеше пола на червено-черни карета и тъмнозелено яке. От ризата се виждаха само дантелените маншети и везаната със златни нишки яка. По хубавото облекло и самоуверената му стойка Катрин реши, че това е Доналд Камерън, Камерън от Лохил. За нейно голямо облекчение той не правеше впечатление на дивак, който може да я затвори в клетка, докато семейството й плати високия откуп. Сред този чужд и странен свят, който й се стори някак безумен, той правеше успокояващо, разумно и цивилизовано впечатление.

Тълпата се смълча и се обърна очакващо към вратата, за да не изпусне срещата на двамата братя след дългата раздяла. За миг те постояха мълчаливо един срещу друг, в очите и на двамата блестяха сълзи.

— Значи най-сетне се прибра у дома, Аликзандър Камерън! В името на всичко свято — през всички тези години лицето ти болезнено ни липсваше.

— Все пак едва ли толкова болезнено, колкото липсвахте на мен всички вие — отговори спокойно Алекс.

Сърдечната прегръдка на братята беше съпроводена от шумно одобрение. Когато глъчката поутихна, Доналд Камерън извика нещо на галски — очевидно заповед да донесат в този ден на празненство бира и вино за всички.

Алекс беше насочил вниманието си към стройната тъмнокоса жена, застанала до Лохийлс.

— Мойра, ти си все така най-хубавата жена в цяла Шотландия.

Лейди Камерън се смееше и плачеше, докато Алекс я въртеше в кръг. После избутаха напред две кокалести, смутени момчета и ги представиха на техния подозрително прочут чичо, а веднага след това едно по-нисичко и по-дебелшко издание на Доналд Камерън се втурна към Алекс и така го притисна към себе си, сякаш искаше да му строши всички кокали.

— Алъсдеър! Алъсдеър! По дяволите, остави ме да те погледам! — гърмеше то. — Боже милостиви, та ти си се превърнал в двойник на стария Евън! Доналд, кажи де, не е ли отново роденият Евън Камерън? Точно така е, та ако ще да ме ритне някой кон!

— Ритника можеш да си го получиш и от мен, ако не ми сториш веднага път, Арчибалд Камерън — изкряка нечий глас и дебелият доктор се видя избутан от съпругата си, която едва стигаше до гърдите на Алекс, но за малко не го събори. — Добре дошъл у дома! Въпреки че не заслужаваш да бъдеш посрещнат толкова сърдечно, неблагодарно прасе такова! Мъж, който се фука с образоваността си и пише един или два пъти на година на семейството си няколко мизерни реда. На мястото на Доналд щях да те отпратя начаса обратно за Франция!

— Джийни! — разсмя се Алекс. — Езикът ти е все така остър както преди.

После той стана отново сериозен.

— Арчибалд, нали знаеш, че бяхме нападнати по пътя?

— Да, Ангъс ни разказа. Всичко е готово, за да се погрижим за ранения. Как е той?

— Сигурно е зле, след като се е друсал шест часа в каретата. Изгубил е много кръв и…

— Карета ли каза? — прекъсна го Арчибалд. — Или искаше цял свят да разбере, че си на път за дома?

— Изглежда, целият свят вече го е знаел — отвърна навъсено Алекс. И докато разказваше накратко за предателството на Кембъл, в двора хората зашушукаха високо и всички впериха погледи в жената, която продължаваше на седи върху понито.

Катрин беше много доволна, че са я забравили. Да слезе от коня би означавало, че наистина е тук, сред шотландските планини, в крепостта на предводител на яковистите. Колкото културен и да изглеждаше братът на Аликзандър, близо хилядата мъже от неговия клан положително не бяха, тъй че недодяланите момчета от ескорта бързо осведомиха тълпата какво се е случило в планината. Откъслеци от прошепнатото стигна и до ушите на Арчибалд Камерън, който вдигна изведнъж ръка и избоботи:

— Какво чувам? Жена? Боже милостиви, ама ти наистина ли си ни довел булката си?

Без да изчака отговора на брат си, докторът забърза към Катрин. Лицето му сияеше, докато я поздравяваше на галски. Тя не разбра естествено нито дума, видя само яките ръце, които искаха да я вдигнат от седлото.

— Не ме докосвайте! — изсъска тя. — Да не сте посмял да ме докоснете!