баща си.
— … и тъкмо майка ти отказва да тръгне!
Катрин се вслуша по-внимателно.
— Тя ме наруга с най-груби думи! Нарече ме подъл червей! Всемогъщи боже, не разбирам какво я е прихванало! Не се вразуми даже когато й заявих, че бунтовниците със сигурност ще подпалят Розууд Хол и ще я насилят. Дъще, дойдох при теб, за да ми помогнеш да я вразумим.
Той изтри потта от лицето си с голяма ленена кърпа.
— Това неблагодарно същество… — В гласа му се прокрадна хленч. — Цели двадесет и пет години се наслаждаваше на привилегиите, които й осигурява името Ашброк, и сигурно е забравила коя беше преди моето великодушие да я спаси от живот в нищета и позор. — При венчавката ни се закле да ми се подчинява — а сега? Какво ще си помисли за мен лорд Кавендиш? А в парламента ще ме подиграват, че не съм способен да озаптя дори собствената си съпруга. Тя е длъжна да ми се подчини. Разчитам на теб, дъще — постарай се да я накараш да разбере, че постъпва зле с мен!
Катрин забрави за малко слушателя в гардеробната и се усмихна на баща си.
— Нима аз съм пример за послушание?
— Е, поне не беше твърде голямо разочарование — изръмжа сър Алфред. — Все пак, колкото и да се противеше, накрая ти дойде умът и се омъжи за онзи Монтгомъри. Отиде с него в Лондон и там очевидно си разбрала, че дълг на жената е да бъде красива и смирена.
Катрин пое дълбоко въздух, защото беше готова да избухне в гневни обвинения. Ала когато баща й разсеяно вдигна писмата, който бяха захвърлени на пода, едва не изпищя.
— Жените не са създадени да възразяват и да се бунтуват — продължи прочувствено сър Алфред, като че държеше реч в парламента. — Те нямат право да дават съвети на мъжете. Който прекарва по два или три часа дневно пред огледалото, няма понятие от политика и военна стратегия, това е повече от ясно! — Той удари пакетчето писма върху лявата си ръка, за да придаде повече тежест на думите си. — Настоявам веднага да говориш с майка си, Катрин! Обясни й какво дължи на името Ашброк!
Катрин изпрати безмълвна молба към небето: Мили боже, не му позволявай да забележи, че на най- горния плик е написано името „Дейдре“! Как да измисля обяснение за присъствието на тези писма в стаята ми, след като не са адресирани до мен…
— Не ми се вярва, че имам някакво влияние върху мама, още повече, че аз изцяло споделям мнението й.
Това беше най-доброто средство да отклони вниманието му от писмата. Сър Алфред рязко вдигна глава.
— Какво? Какво каза?
— Казах… — Катрин пое дълбоко дъх. — … казах, че мама е права. Аз също не виждам причина да бягаме с подвити опашки. Ако мама няма нищо против моята компания, ще остана тук.
— И ти ли си си загубила ума? — изрева баща й и лицето му отново се обля в червенина. — Чу ли изобщо какво ти казах? Бунтовническата армия е съвсем близо до Дерби! Сигурно ще бъде тук само след няколко часа. Милицията бяга, повечето ни слуги също офейкаха. Ще бъдете съвсем сами, обкръжени от варварски орди.
— Сигурна съм, че никой няма да ни стори зло, татко. Принцът е джентълмен и много приятен квартирант.
— Квартирант? — двойната брадичка на сър Алфред трепереше от гняв. — Нима ти… нима ти ще предложиш гостоприемството на Розууд Хол на този френски узурпатор?
— Естествено, а като се върнеш, ще ти разкажа колко бутилки от старото ти бургундско е изпил с удоволствие.
Лорд Ашброк метна писмата на леглото и се запъти към вратата.
— Вече ми е ясно, че си наследила глупостта на майка си. Ей сега ще заповядам на слугите, които все още са тук, да ви отведат насила — точно така, няма да се поколебая да приложа сила!
Катрин стисна ръце в юмруци.
— Ще позволиш ли да ти напомня, че и двете сме пълнолетни? Не сме твои роби и можем свободно да решаваме дали да останем в дома си или да побегнем като подплашени хлапета.
— Ти си длъжна да ми се подчиняваш!
— Аз се подчинявам единствено на съвестта си — отговори спокойно тя.
Сър Алфред изруга, отвори с трясък вратата и се блъсна в Дейдре, която тъкмо носеше на господарката си табла с чай и бисквити. Чу се звън на счупени съдове, горещата течност оплиска стената и се изля на пода. При силния сблъсък господарят на дома загуби перуката си, която се приземи точно в локвичката чай.
Уплашена до смърт, камериерката я вдигна, но не посмя да я подаде на сър Алфред, който се обърна за последен път към дъщеря си, застанала в рамката на вратата.
— Каретата ми тръгва точно в дванадесет. Ако дотогава се вразумиш, ще ти позволя да ме придружиш въпреки проявеното безсрамие. Ако не… — Той изтръгна мократа перука от ръката на Дейдре. — Ако не, ще видиш какво ще направят с теб бандитите!
Щом баща й зави зад ъгъла на дългия коридор, Катрин издърпа камериерката в стаята си.
— Най-после разбирам защо мама с била принудена да си търси по-приятна компания — промърмори на себе си тя.
— Какво казахте?
— О, нищо… Бързо заключи вратата!
— Би трябвало първо да събера парчетата.
— Остави ги!
Дейдре отвори широко кафявите си очи. Широкото легло беше ужасно разхвърляно и представляваше бъркотия от чаршафи, възглавници и завивки. Дългите къдрици на Катрин изглеждаха така сякаш не бяха четкани дни наред, а бузите й бяха неестествено червени. Нима лейтенант Дерек Гудуин я бе удостоил с нощно посещение?
От стаята си в слугинското крило Дейдре го бе видяла да се разхожда късно вечерта в двора. Той неколкократно бе погледнал към прозорците на втория етаж и тъй като светеше ярка луна, Дейдре забеляза, че лицето му беше разкривено от гняв. След доста време той се обърна рязко и закрачи към оборите. Дали пък не се беше върнал? Как ли бе успял да влезе в стаята на Катрин?
Май беше станало точно така, защото господарката й се затича към гардеробната и падна в обятията на някакъв мъж.
— Мистрес Катрин! — извика шокирано Дейдре, но в следващия миг позна посетителя. — Мистър Камерън!
Без да пуска жена си, Алекс й се усмихна дружелюбно.
— Мистрес О’Шеа, много се радвам да ви видя отново. — По време на спора между бащата и дъщерята той бе успял да облече панталона си, но не беше закопчал ризата си. Ала Дейдре не се смути от голотата му, тъй като се взираше като замаяна в двете сияещи лица.
— Вярно ли е, каквото каза баща ми? — попита бързо Катрин. — Наистина ли бунтовническата армия е напуснала Манчестър?
Дейдре кимна.
— Очевидно да. Още от сутринта се говори само за това. Исках да ви събудя още преди два часа, но вратата ви беше заключена и аз… — Тя погледна Александър с блеснали очи. — Какво щастие, че сте жив и здрав, сър! Толкова се тревожехме… толкова слухове се носеха… Надявам се, че не сте предприели този опасен излет съвсем сам?
Алекс разбра веднага какво се криеше зад този въпрос.
— Напротив, този път по изключение тръгнах сам — но Алуин ви изпраща най-сърдечните си поздрави и това… — Той взе пакетчето писма от леглото и го подаде на Дейдре. — Една малка утеха, докато той лично дойде при вас — което може да се случи много скоро, ако се сети да се присъедини към авангарда.
Дейдре гледаше невярващо писмата в ръцете си. Баща й беден, неграмотен ирландски бракониер, смяташе за излишно дъщеря му да посещава училище, но тя беше убедила един от братята си да я научи да чете и пише. По време на дългото пътуване към Шотландия, когато все още не се доверяваше на Алуин
